Content uploaded by Nikolay Aretov
Author content
All content in this area was uploaded by Nikolay Aretov on Dec 22, 2023
Content may be subject to copyright.
35
ОДЕСКИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪГ
ОТ 40-те ГОДИНИ НА XIX в. И СЛЕД ТОВА
(Д. ЧИНТУЛОВ, В. ДРУМЕВ, СВ. МИЛАРОВ)
Abstract: A group of Bulgarian high-school students in Odessa (Nayden
Gerov, Dobri Chintulov, et al.) made their rst steps in literature and thus
initiated the new Bulgarian poetry in the 1840s. Other men of letter stud-
ied here in the following decades; this town had a specic presence in Vas-
il Drumev’s novel Student and Benefactors; from here Svetoslav Milarov
send long articles to the newspaper Pravo (Law) in Istanbul. Later, during
the government of Stefan Stambolov, a new emigrant group was formed
for a short period in this town on the shore of the Black Sea; Ivan Vazov
participated in it, and here he started writing his famous novel Under the
Yoke. is paper draws attention to the way how Bulgarians in Odesa saw
this town, to what extent they were interested in Ukrainian culture, and
how this interest developed over time.
Keywords: Ukraine, Russia, Odesa, Kyiv, emigrant, Ivan Vazov, Sveto-
slav Milarov
Почетното название „будителите“, наложено от проф. Хрис-
то Гандев, е свързвано с мнозина заслужили българи. Някои
публицисти започват техния списък с Кирил и Методий и към просвет-
ните дейци и книжовници прибавят революционерите, а и личности от
по-ново време. Денят, на който те са чествани от 1922 г. (с прекъсване
през 1945-1992 г.), е свързан със св. Иван Рилски. По-прецизната упо-
треба на термина включва хората на просветата и книжнината, кои-
то излизат на сцената през втората половина на ХVІІІ в. и разгръщат
дейността си през ХІХ в. Първата ярка личност сред тях е, разбира се,
Паисий Хилендарски, който пише своята „История славянобългарска“
в Атон, ще рече – извън териториите, заселени предимно с етнически
36
българи. И той не е изключение – значителна част от будителите рабо-
тят за своя народ „дистанционно“ – от Светогорските манастири, от
Цариград и други места в Османската империя, от Влашките княже-
ства, от Австро-Унгария и дори от по-далече. И, разбира се, от Русия,
където възникват няколко важни български книжовни средища. Пър-
вото от тях е в Одеса, днес в Украйна.
Одеса е особен град. Той става част от Руската империя сравни-
телно късно, в края на ХVІІІ в. През 1789 г. руските войски завладяват
населения предимно с татари Хаджибей, дотогава част от Османската
империя, който през 1894 г. с указ на Екатерина ІІ е преименуван на
Одеса, по името на древната гръцка колония Одесос, която по онова
време неправилно е локализирана в района на новия град. Той е усиле-
но колонизиран от руснаци и украинци, от гърци (които са традицион-
ни колонисти по цялото черноморско крайбрежие), а също и от бъл-
гари. Преброяването на населението от 1897 г. открива тук и 124 хи-
ляди евреи, вероятно част от тях също традиционно население, които
са 30,5 % от жителите на града; според същото преброяване българите
са 600 (Perepis, 1897). През 1803 г. френският емигрант херцог Арман-
Еманюел дьо Ришельо бива назначен за градоначалник, прави първия
градоустройствен план, основава лицея (втория в Русия), който носи
неговото име. От 1865 г. учебното заведение прераства в Императорски
новорусийски университет. Както е известно тук, както и в Херсонска-
та духовна семинария (основана през 1838), и в други учебни заведе-
ния в града, учат мнозина българи от различни поколения (Nalbantova,
2006, p. 153).
Мнозинството от българските заселници са сред бедните слоеве
на населението, но има и няколко търговски фамилии. Първоначал-
но българите не са рязко отделени от гръцкото население, постепен-
но обаче се обособяват като самостоятелна група и през 1854 създават
Одеското българско настоятелство. Културната история на България
традиционно отделя сериозно внимание на българите в града, както
на В. Априлов, семействата Палаузови, Тошкови и пр., така и на т. нар.
първо поколение поети, начело с Н. Геров, Д. Чинтулов, Е. Мутева и
другите участници от Одеския кръг, оформен в началото на 40-те годи-
ни на ХІХ в. Знае се и за присъствието на Г. Раковски в града, Хр. Ботев
започва от тук пътя си в поезията, за кратко тук е Л. Каравелов, който
май почти единствен има отношение към украинската литература чрез
преводите си, вероятно от руски, на Тарас Шевченко и Марко Вовчок; с
37
украинската литература той се запознава в Москва. Сред преводачите
на Шевченко е и П. Р. Славейков, който публикува преводи през 80-
те години в „Периодическо списание“. Той също посещава за кратко
днешна Украйна, когато през 1861 г., подпомогнат от руското правител-
ство, отвежда архиепископ Йосиф Соколски, главата на българската
униатска църква, в Одеса и Киев. Особен случай представлява предста-
вянето на града и на българските първенци в него в забележителната
повест на одеския семинарист В. Друмев „Ученик и благодетели или
чуждото си е все чуждо“ (1864-1865 г.).
* * *
Литературните историци свързват категоричното начало на но-
вобългарската поезия с 40-те години на ХІХ в. (Lekov, 1999). По това
време почти едновременно на литературната сцена излизат няколко
поети, основното ядро е сред българските ученици в Одеса. Те масо-
во започват да пишат стихове; за образец им служат стихове преди
всичко от руски, но също гръцки и други поети, до които успяват да
се докоснат. Найден Геров публикува поемата „Стоян и Рада“ (1845 г.),
по същото време към поезията се насочва и Добри Чинтулов, а малко
по-късно – и Петко Р. Славейков, който няма възможност да получи
образование в чужбина. Към Одеския кръг принадлежат още Елена и
Димитър Мутеви, Ботьо Петков (бащата на Хр. Ботев), Иван Богоров,
Никола Касапски и др. По думите на Н. Геров „В одеските училища
зреят такива плодове, от които скоро щем можем да вкусим духовна
сладост“. (Gerov, 1845)
Това, което отличава поезията на Н. Геров, Д. Чинтулов и П. Р.
Славейков от опитите на техните предходници, може да се открие в
проблематиката, в езика, в насочването към фолклора като източник
на сюжети и изразни средства и не на последно място – в стихосложе-
нието. И тримата се стремят да пишат на един естествен и разбираем
език и скъсват с опитите да се редят стихове на някакъв до голяма
степен изкуствен „висок“ език, близък до църковната традиция, но
труден за разбиране от публиката. От руските поети те възприемат
силаботоническото стихосложение, което бързо се налага в българ-
ската поезия.
38
* * *
Талантливият поет и скромен учител Добри Чинтулов (1823-
1886 г.) е роден в Сливен. Оформя се като поет в Одеса, където учи
класно училище и завършва семинария. Завръща се в родния си град,
отдава се на просветна дейност и привидно скъсва с литературата.
Приживе Чинтулов успява да публикува само три стихотворения, и то
подписани с инициали – „Стара майка се прощава със сина си“, „Из-
проводяк на едного българина из Одеса“ и „Китка от Балкана“. Те са
поместени в „Цариградски вестник“ през 1849 г. и се открояват на фона
на стиховете, печатани по това време във вестниците. Чинтуловите
стихове разкриват богатите душевни преживявани на самотния мла-
деж, откъснат от родината и родната среда. За разлика от по-ранните
опити, Чинтулов излива собствените си чувства и настроения, а не се
опитва да пресъздаде някакви предполагаеми общи преживявания на
някакъв колективен субект. Носталгията на Чинтулов е лично изстра-
дана, но и споделена от българите, които учат в Русия. Неслучайно тя
присъства и в стиховете на другите българи – ученици и студенти в
Одеса, Москва и други руски градове.
В някои стихотворения на Д. Чинтулов елегичното настроение е
резултат от размислите за миналото на България, породени от впечат-
ленията му от руините на миналото – „Възпоминание“, „Двама прия-
тели“. В тях характерната за епохата прослава на миналото навява „ду-
шевна скръб“, контрастира с ведрата природна картина и се допълва от
пестеливо въведените картини на печалното настояще.
Д. Чинтулов остава в съзнанието на съвременниците и на след-
ващите поколения на първо място с бунтовните си стихове. Те са пи-
сани скришом, без надежди за публикуване, и са разпространявани от
приятели и ученици. Един съвременник си спомня: „Чинтуловите пес-
ни – песните на даскал Добри, произведоха фурор между гражданите…
А буйните характери почнаха да точат своите ножове, да изтриват
ръждясалите пушки и чакмаклиите пищови…“ За популярността им
спомага и това, че поетът е талантлив цигулар и музикант. Той „нареж-
да“ стиховете си по някоя позната мелодия и те веднага се запяват.
За поезията на Чинтулов са характерни призивите за борба и
обобщените образи, с които той представя българския народ и него-
вите потисници. Едно от най-популярните и най-обичани Чинтулови
стихотворения е „Стани, стани, юнак балкански“. Тук поетът изгражда
образа на бореца са свобода като величав юнак, който напомня за юн-
39
ашките народни песни. Той трябва да събуди народа, който като един
да тръгне след него. Съвремието е представено като „сън дълбок“, кой-
то трябва най-сетне да свърши. Много характерна за епохата, а и за
мисленето днес е метафората за пробуждането, с която се означава
желанието за свобода. Лаконично са изброени причините за борбата –
позорът на робството, славното минало, примерът на другите народи,
сигурната помощ от братята славяни.
Подобен характер има и „Вятър ечи, Балкан стене“ – един типи-
чен бунтовен марш, който и днес се пее често. Друго популярно негово
стихотворение е „Къде си, вярна ти любов народна“, в което характер-
ните за поета призиви към народа започват с риторични въпроси:
Къде си, вярна ти любов народна?
Къде блестиш ти, искра любородна?
Я силен пламък ти пламни,
та буен огън разпали
на младите в сърцата
да тръгнат из гората.
Вглеждането в откъса открива характерните образи и характер-
ния език на възрожденската бунтовна поезия – „огнените“ метафори:
искра, пламък, пламни, огън; свободата се свързва с гората- дума, която
образува един семантичен ред с планина и Балкана. Съчетания като
силен пламък и буен огън напомнят за постоянните епитети във фолк-
лора (от типа на трева зелена, вода студена), днес повечето от израз-
ните средства в стихотворението изглеждат познати, но по времето на
Чинтулов те са били още нови, не са се били превърнали в клишета и
са имали силно въздействие.
Поемата „Патриот“ е посветена на П. Хитов и е вдъхновена от
прочита на неговата книга „Моето пътуване по Стара планина“, ре-
дактирана от Л. Каравелов. В нея поетът, който жадува за героични
дела, открива душевни преживявания, сходни на своите, и ги излива
върху белия лист. Стихотворението е израз на преклонението пред
войводата, пред активната личност. То предава и тъгата, породена от
тъжния факт, че народът не откликва на бунтовните призиви. Самият
Чинтулов не е сред хората, които са готови да препашат „тънка сабя“,
неговият път към свободата е по-различен. Той е повече самотен меч-
тател, отколкото човек на делото.
40
Малко са стиховете на Чинтулов, достигнали до нас. Самият поет
се чувства заплашен и изгаря част от ръкописите си. Така безвъзврат-
но изчезват много негови творби. Някои са запазени благодарение на
преписите по бележници на негови съвременници, които са си ги за-
писвали, за да ги запомнят и разпространяват. Но въпреки скромния
му обем, в творчеството на Чинтулов се открива значително разноо-
бразие – бунтовни маршове се допълват с интимни размисли и елегии.
Няма съмнение, че Добри Чинтулов е един от най-големите неразгър-
нати таланти в българската литература.
* * *
С Одеса е свързано и творчеството на младия Васил Друмев. Тук
той прави първите си опити в поезията, тук пише и първата си повест
„Нещастна фамилия“, публикувана в Цариград през 1860 г. С Одеса е
свързана неговата недовършена втора повест „Ученик и благодетели
или чуждото си е все чуждо“, която достига до читателите трудно и на
части. Началото се появява като подлистник във в. „Съветник“ през
1864 г. и 1865 г., а недовършената втора част е публикувана след смърт-
та на автора. Може би това е причината творбата да остане по-встрани
от погледа на изследвачите, да не бъде разкрито ключовото
ѝ
място в
еволюцията на новата българска белетристика.
Възрожденските белетристи по правило акцентуват върху досто-
верността на представяните от тях събития. „Ученик и благодетели“ е
една от тези „безчислени повести, не измислени, но истинни“, за които
Друмев говори в предговора към „Нещастна фамилия“. Втората повест
има ясна автобиографична основа. Героят до голяма степен повтаря
част от жизнения път и душевните преживявания на автора. М. Арна-
удов посочва връзката между писмата на Друмев от Одеса и „Ученик
и благодетели“ (Arnaudov, 1927). Твърде любопитно би било пълното
разчитане на реалните прототипове на героите. Това все още не е сто-
рено, въпреки че основният сатиричен обект – Одеското българско
настоятелство – е назован недвусмислено; правен e и сполучлив опит
да се навлезе в психологията на взаимоотношенията между Друмев и
хора като Н. Хр. Палаузов, Н. М. Тошков и др., да се осмисли конфлик-
тът между представителите на две твърде различни поколения. Извест-
но е още, че нещо от житейската дружба между Друмев и В. Д. Стоянов
преминава в изображението на отношенията между Живко и Богдан
41
от повестта, известно е и че ролята на неназования благодетел, който
помага на Живко да замине за Приморск, в живота е изиграна от Дра-
ган Цанков, а на възпитателя в Приморск – от Г. Раковски и т. н.
„Ученик и благодетели“ въвежда в драмата на възрожденския ин-
телигент, на човека, устремен към познание и жадуващ да бъде полезен
на своя народ, долавят се и отгласи от други проблеми – неразбира-
нето, с което винаги е обкръжен интелигентът; темата за изгубените
илюзии; драмата на човека, откъснат от родината, от семейната и прия-
телската среда, дори от привичната природа и т.н. Възловият проблем,
към който се насочва Друмев в „Ученик и благодетели“, има несъмнено
универсално звучене. Това е въпросът за човешкото унижение, което
вълнува и публициста Друмев. Писателят не се уморява да ни развежда
из обширния паноптикум на богати скъперници и фанфарони, на из-
мамници и користолюбци. В „Ученик и благодетели“ той сякаш иска да
ни предложи пълен каталог на унизителните положения, в които човек
може да попадне. Същевременно трябва да се подчертае, че авторът е
безмилостен в социалния анализ, но не прехвърля всичко негативно
върху богатите, не се задоволява с лесното решение. Писателят търси
нюансите в човешките преживявания и взаимоотношения, ходът на
мислите му може да изненада читателя, особено ако „Ученик и благоде-
тели“ се възприема на фона на съвременната му българска литература.
Първата част на „Ученик и благодетели“ е разположена в позна-
тия от другите възрожденски повести свят на предосвобожденското
градче с типичните му житейски и битови взаимоотношения, изгра-
дени около Богдан и Живко, а и около предисторията на Живковата
съдба. Забелязва се и една често срещана черта на Друмевите герои – те
остават рано без баща поради намесата на тайнствена зла сила – та-
кава е съдбата и на Стоян, и на Живко. В историята на Стоян, бащата
на Живко, се съдържа сюжетен възел, който напомня за лаконично и
умело пренаписана „Нещастна фамилия“, а донякъде за повестите и
разказите на Каравелов, В. Попович и т. н. Сюжетният възел, свързан
със злощастната фамилия, скоро преминава на заден план и действи-
ето поема по новия път, маркиран още в първия епизод. Образът на
останалия без семейство Живко в случая сякаш маркира търсенията в
нова посока.
Сюжетното развитие на „Ученик и благодетели“ е изградено вър-
ху наличието на две повествователни пространства, свързани с живо-
та в Българско и Русия, а и с типичните за тях повествователни модели.
42
Въведението недвусмислено отпраща към началото на „В навечерието“
(1860 г.) на Ив. Тургенев – разговорът сред природата на двамата при-
ятели Живко и Богдан има своите аналогии в началото на известния
руски роман с български герой, въпреки твърде сериозните различия
в характера на разговора и общото настроение. Във втората част на
„Ученик и благодетели“ внушенията и сюжетните ходове, характерни
за класическата руска проза, се увеличават и може да се предполага,
че те подготвят някакъв съответен им финал. Като тип повествование,
като повествователно пространство въведението е свързано с „руска-
та“ част от творбата, задава нейния код, а и сякаш представя „целта“,
към която е насочено Друмевото творчество.
Известни са фактите, които свидетелстват за общуването на Дру-
мев с високите образци на руската литература. Наистина те не са особе-
но многобройни, но са показателни и разкриват насочване към наисти-
на значителни творби. За подобни предпочитания на Друмев говорят
отделни споменавания на автори и произведения. Така в рецензията за
Войниковото „Ръководство за словесността“ е споменат Гогол; точно в
писмото до Д. Блъсков, в което Друмев съобщава, че е завършил „Уче-
ник и благодетели“, става дума за списание „Съвременник“ (Iz arhivata,
1973, p. 149). Заслужава внимание останалият в ръкопис превод на ма-
лък фрагмент от „Детство“ на Л. Толстой (Iz arhivata, 1973, pp. 116-118).
Към големите образци на руския роман отвежда и съсредоточаването
върху душевния мир на унизените и оскърбените.
Българинът пише и поне един фрагмент за руския живот на руски
език – „Из живота на студентите в Русия“, както го озаглавява изда-
телят на съчиненията му Ганчо Пашев. Някои откриват тук близост
с характерния за руската литература жанр „физиологически очерк“,
както и със съчиненията на други славянски автори, живели в Русия
(Chemodanova, 1987, p. 108). В този смисъл „Ученик и благодетели“ е
най-представителната творба от тази линия във възрожденската кул-
тура, която е насочена към обединяване на славянската общност около
Русия. В подобна насока са и усилията на В. Друмев като политически
деец след Освобождението.
Преди да стигне до Русия и да се потопи в света на руския роман от
ХIХ в., героят на „Ученик и благодетели“ трябва да извърви изпълнен с
премеждия път, т. е. да премине през повествователното пространство,
изградено около хронотопа на пътя, което предполага друг тип сюжетен
модел, а и друг тип възприемане. По-късно в „Под игото“ Ив. Вазов ще
43
съумее да обедини в по-голяма степен повествованието за семейния жи-
вот (например на чорбаджи Марко и другите персонажи от Бяла черква)
и елементите от хронотопа на пътя, свързани с Бойчо Огнянов.
Показателно е различието между „българската“ и „руската“ част
на „Ученик и благодетели“. Първата е относително по-остросюжетна
(но не и спрямо останалата възрожденска проза), с притъпяването на
сюжетното напрежение и засилването на психологизма във втората за-
кономерно намалява и значението на устойчиви сюжетни мотиви като
този за нещастната фамилия.
В „руската“ част са въведени и непривични за възрожденската
проза герои като Петър. (Все пак може да се потърси известна аналогия
с персонажи от творчеството на Блъсков.) Същевременно Друмев се
връща към един от елементите на стария мотив, пречупен през особе-
ностите на новата среда – неуспешния опит за похищение на Кръстина,
като отново пренебрегва възможността да навлезе в напрегнати сюжет-
ни перипетии, с каквито е изпълнена първата му повест. Въвеждането
на любовни отношения също става без връщане към стария мотив за
разделените влюбени, въпреки социалната дистанция между Живко и
Кръстина. Те са подчинени на закономерностите на едно друго повест-
вователно пространство, все още далечно и непознато за тогавашната
българска публика както в битов, така и в литературен смисъл.
В. Друмев не само използва познати теми и мотиви и си служи с
практически целия известен по това време на българската проза ар-
сенал от повествователни средства и разкрива по-пълно техните въз-
можности, но и съзнателно се оттласква от познатото, търси нови хо-
ризонти, като донякъде надхвърля възприемателската компетентност
на аудиторията си. Тези особености на „Ученик и благодетели“ са за-
белязани от изследвачите, но въпросът за подхода и контекста, в който
могат да се разглеждат, не е изяснен докрай.
* * *
Светослав Сапунов (1849-1892)1 е роден в Габрово. По-късно той
превежда фамилното си име на Миларов, често използва и псевдони-
ма Младен Николаев. Баща му Никола Сапунов е активен участник в
1 Най-пълни сведения за него в Богданов (Bogdanov 1966: 239-261). Другаде за рож-
дена година е посочена. 1850, като авторът мотивира своята теза за причините за разнобоя.
44
църковната борба, в края на живота си – униат, загива в Цариградски
затвор (Sapunov, 1999). Като писател и журналист Светослав Миларов
се изявява в Цариград, Одеса, Загреб, в Румъния, България и др., об-
вързва се (или го обвиняват, че е обвързан) с различни чужди прави-
телства и интереси, пише и публикува на няколко езика – български,
хърватски, руски, френски.
Л. Каравелов на няколко пъти го обявява за турски шпионин,
оръдие на Хр. Арнаудов, който го използвал като провокатор, а след
това го е предал на полицията (Karavelov, 1989, pp. 256-269). Други еми-
гранти в Румъния (Д. Ценович, Ив. Кършовски) повтарят казаното от
Каравелов (Arnaudov, 1964, pp. 331-332; 79-799), то попада и в „Записки
по българските въстания“ на З. Стоянов (Stoyanov, 1983, p. 73). Поли-
тическата и обществената дейност на Миларов е богата и не напълно
изяснена. Знае се, че той е авторът на знаменитата радикална статия
„Двете касти и власти или днешната Екзархия и що ни обещава тя“2,
писана в затвора по бележки на Петко Славейков, заради която вест-
никът е спрян окончателно.
След Освобождението политически противници на Миларов
говорят за прякото му обвързване с руските интереси (Konev, 1972),
известно време той е емигрант, а дните му завършват на бесилото в
Княжество България след шумен процес за участие в убийството на
министър Хр. Белчев – един от преводачите на книгата му „Спомени от
цариградските тъмници“.
За крайно русофилската дейност на Миларов в Румъния пише и
С. Радев: „Когато се получи в Браила телеграмата за метежа в Силистра,
между емигрантите в града настъпи шумно ликуване. Те тръгнаха по
кръчмите да пият за успеха на делото. Миларов, пръв вързал главата,
отиваше клатушкайки се, от един към друг и викаше: „Ураганът избух-
ва!“ (Radev, 2009, p. 120).
Авторът на „Строители на съвременна България“ има предвид
русофилските метежи от 1887 г., по-долу той цитира статии на Мила-
ров от това време и подхвърля нещо за „пълната с дим Миларова гла-
ва“ (Radev, 2009, p.121).
Най-популярната, а и най-интересната творба на Миларов е
„Спомени от цариградските тъмници“. Тя е изградена като докумен-
тален разказ за преживяванията му от Възкресение 1870 до 23 сеп-
2 Македония, г. 6, бр. 18, 25 юни 1872.
45
тември 1872 г. и проследява събитията от арестуването му в Цариград
по подозрения за бунтовна дейност до бягството, което завършва с
качването на руски параход и отплаването за Одеса. Публикувана е
първо на хърватски (Загреб, 1875 г.), по-късно е преведена на българ-
ски (1881 г.).
Младият Миларов е сътрудник на Петко Славейков и неговия
вестник „Македония“. След бягството си в Одеса, под името Младен
Николаев, той започва активно да сътрудничи на в. „Право“ на Иван
Найденов, с когото поддържа богата кореспонденция. Първата му
публикация тук е пространна, русофилска по дух дописка от Одеса.3
В следващия брой (г. 7, бр. 37) излиза негова дописка от Киев, вед-
нага след това (бр. 38-39) – два свързани текста – „Одеса“, „Русия и
Германия“, като вторият е подписан с инициала М. Н. Пространните
текстове от Русия продължават и в следващия брой (40), този път не-
подписани. Две от няколкото вътрешни заглавия на текста насочват
към „Евреите в Русия“ и „Женскийт въпрос“. Следват по-кратки не-
подписани дописки от Русия, които се насочват основно към писано-
то в руския печат (г. 7, бр. 41-42, бр. 43, 44-46; г. 8, бр. 1, бр. 2, бр. 3, бр.
4, бр. 5, бр. 6, бр. 10, бр. 12, бр. 25, бр. 26) и вероятно също са писани от
Миларов. В края на юни или началото на август 1873 г. той заминава
през Виена за Загреб, след това и за Белград, и кореспонденциите му
от Русия прекъсват.
Първата дописка на Миларов представя Одеса по следния начин:
Господин Редакторе, като ма нанесе вятъра по тия страни, –
толкоз близки нам по местоположение, по вяра и по народност, – но
толкоз малко познати у нас, – доде ми воля да отворя с вашийт лист
една кореспонденция, през течението на която да ви съобщя своите
впечатления, своите разсуждения, колкото за състоянието на духът и
на развитието на тъзи грамадна земя, – която ся нарича Русия4.
Одеса не изглежда толкова привлекателна на дописника. Погле-
дът му е насочен към центъра, към Киев и Москва. Политическите еми-
гранти от следващото десетилетие споделят подобно отношение към
черноморския град, те също ще го виждат като част от „тъзи грамадна
земя, – която ся нарича Русия“. Във втората кореспонденция от 29 но-
ември 1872 г. Миларов пише: „…обстоятелствата мя принудиха да ся
3 Право г. 7, бр. 36, 13 ноември 1872.
4 Право, г. 7, бр. 36, 13 ноември 1872.
46
върна (от Киев) пак в шумната Одеса, която аз частно не обичам пора-
ди недобрата
ѝ
вода и не съвсем здравата
ѝ
клима…“5
Следващите дописки на Миларов, подписани с инициалите М. Н.
или неподписани, са посветени на идеологическото противопоставя-
не между западници и почвеници (при него „задгранична партия“ и
„панславистите“, наричани и „панрусисти“) и на военните действия в
Централна Азия (Хив). Авторът предано поддържа политиката на им-
перското правителство, когато стига до славяните, той се изказва остро
срещу поляците, които „поради голямата си мерзост против Русия“
се бунтуват6. По различни поводи освен българите, разбира се, се спо-
менават чехите (и моравците), сърбите и хърватите; украинците (ма-
лорусите) отсъстват от пространните кореспонденции на Миларов от
Одеса.
* * *
Следващият престой на Миларов в Одеса започва през 1886 г.
Княжество България вече е учредено, то се е съединило с Източна Ру-
мелия. Проруски настроени офицери и политици са детронирали княз
Александър Батенберг, контрапревратът го е върнал на трона, а нова-
та власт започва да преследва превратаджиите и техните симпатизан-
ти. По това време една група общественици и политици (а и офицери)
емигрират в Русия, главно в Одеса. Тук идва и Миларов, който попада
в средата на Ив. Вазов, С. С. Бобчев, М. Маджаров, Димитър К. Попов
(Централния) и др.
Тази нова българска емигрантска общност в Одеса заслужава
интерес от различни гледни точки. Участниците в нея са относително
единна група, разменят писма с приятели в родината и на други места,
заявяват своите политически пристрастия, а и се отдават на важни ли-
тературни начинания. Както свидетелства сам Вазов, тук той, завладян
от носталгията, започва „Под игото“, някои по-късни критици дори
твърдят, не съвсем точно, че романът дори е завършен в Одеса. По вре-
ме на изгнаничеството си в Русия Ив. Вазов написва 23 стихотворения,
19 от които – в Одеса. Повечето от тях са елегични, в стихотворението
5 Право, бр. 38 и 39, 24 дек. 1872.
6 Право, бр. 43, 15 ян. 1873.
47
„Алеята“ се появява „една приятелка рускиня, с която се запознах и с
която ме сближаваха мимолетни чувства“. Маджаров пък се залавя с
превод на „Война и мир“.
В писмо до К. Величков от 26 юни 1888 Вазов разкрива литера-
турните занимания на Миларов: „… той бе занят със съставянето (по
поръчка на душеприказчиките на Априлова) биографията на тоя по-
следния, което и свърши. Сега се е завзел с друго литературно пред-
приятие, което сочи да бъде грандиозно: ще напише роман вроде на
Жил-Блаза, в който ще раскаже прикрито безчислените приключения
на своето многострадално съществуване“ (Vazov, 1979, pp. 81-83).
Грандиозният роман, за съжаление, остава ненаписан, но биогра-
фията на Априлов е завършена и публикувана в Одеса през 1888 г.
Някои от българските емигранти са част от делегацията, която
представлява страната на тържествата по случай честването на 900-го-
дишнината от приемането на християнството в Русия. Именно те са
поканените, тъй като на тържествата присъстват представители от
всички православни страни, а официалните дипломатически отноше-
ния между България и Русия са преустановени. Делегацията включва
Др. Цанков, Ив. Вазов, С. С. Бобчев, М. Маджаров, А. Людсканов, Св.
Миларов и др. До Киев пътуват безплатно с влак, а останалите разхо-
ди, около 10-15 турски лири, участниците си поемат сами (Madzharov,
1968, pp. 694-696).
Българската делегация пристига в Одеса на 6 май 1887 г. и отсяда
в „Северна гостилница“, която Бобчев смята, че е „Много е хубава, а е
евтина“. Той е изключително доволен от пътуването и от факта, че се
намира в Русия (Parvanov, 2014, p. 49).
И при Вазов документираните впечатленията от черноморския
град не са възторжени. Погледите им по правило са насочени на север.
Вазов вижда Киев като „чудна градина“, чието обаяние „се усилва от
блясъка на безбройните куполи, които се възвишават в небето“, а за
черноморския град ще възкликне в кореспонденцията си: „Ние посети-
хме всичките любопитности на Киев. Той заслужено е наречен руский
Ерусалим (…) Какъв контраст е вечношумящата, тревожна, спекулянт-
ска и юдофилствуваща Одесса!“ (Писмо до Ст. Костов. 25 юли, Одеса.
Цит. по: Markovska, 1981, p. 463).
В един от мемоарните си текстове, писан доста по-късно, Вазов
ще си спомни за престоя си в Одеса, попаднал тук, по думите му, „по-
дгонен от една революционна вълна“.
48
Одеса с всичките
ѝ
хубости ми беше мрачна. Безделието ми
тежеше, скуката се увеличаваше – България, България исках сега, но
България беше далеко. Кога ще се върна там? Извън отечеството, ние
българите сме като риба, остала на сух бряг. Нам трябва отечестве-
ния въздух, за да можем да живеем нормален живот. Аз нерядко се каех,
че заплашван от шайките в Пловдив, бях го напуснал, бях го напуснал
скришом, за да диря безопасност в чужбина (Vazov, 1977, p. 268).
В един момент, в писмо до К. Величков от 13 апр. 1888 г., Вазов
забелязва красотата на града: „Пролетта от няколко дена се усмихна
с южна красота. Квартирата ми е почти при самото море и при вели-
колепний одеский (Александровский) парк. Всяка заран излизам и се
любувам на хубавото зрелище и мечтая“ (Vazov, 1979, pp. 74-76).
Всички български емигранти в Одеса са открито заявени русо-
фили, като все пък тези им пристрастия могат да се степенуват, като че
ли най-краен е С. С. Бобчев, а по-умерен – М. Маджаров. Практически
всички търсят и осъществяват контакти с руското правителство, а и са
подпомагани от него. Мнозина от тях от разстояние участват в поли-
тическите борби в България. Може би всичко това е една от причините
те да не обръщат поглед към украинците в този етнически пъстър град
в Руската империя, да не се вглеждат в тяхната култура.
Емиграцията в Одеса не означава непременно мизерия и страда-
ния. В едно от писмата си до К. Величков от 26 юни 1888 г. Вазов пише:
„Ти лесно ще си обясниш моя сибаритски живот, като ти кажа,
че се намирам на произвола на две вълни: Миларова и Нейчова, който
гостува в Одеса. Едната ме искарва във веселите сфери на одеския high
life, а другата ме вмъква в подземните кръчми и трущоби на Одеса, дето
виното е пак добро и евтено. Той е в отчаяние, че не намира тук пана-
гюрски гивеч“ (Vazov, 1979, pp. 81-83).
Писанията и действията на емигрантите са насочени срещу кня-
за и правителството в София. Те са толкова остри, че екзарх Йосиф
моли Бобчев да не „очерня толкова образа на България в чуждия пе-
чат“ (Parvanov, 2014, p. 52).
От България не им остават длъжни. Вестник. „Свобода“ (1, бр.
29) съобщава, че руското посолство в Цариград е дало на Вазов сред-
ства, за да издаде „някаква книжка, която да възпиява руският цар, ІІІ-
то отделение и кнутът“. Отговорът му е стихотворението „Не, корони
аз не възпявам“ (Markovska, 1981, p. 436).
49
Руските архиви пазят свидетелства за връзките на официалните
власти с българите. От тях може да се разбере, че „Граждански лица, с
които са водени непосредствени преговори: (са) Попов, Миларов, Геров,
Карамихайлов, Бобчев, Цанков, Людсканов, Бракалов“ (Avantyurite, 1991,
p. 112). Според писмо от първия секретар на мисията в Букурещ до дирек-
тора на азиатския департамент Зиновиев от 8 юни/27 май 1887 г.: „Самият
г-н Миларов, според мен, е човек, способен с характерната си бъбривост
да ни компрометира в делото, в което поради старанията на приятелите
на Мантов името на мисията и без това е твърде много замесено.“
* * *
Миларов присъства в живота на емигрантската общност, но не е цен-
тралната фигура в нея. Вазов е признатият авторитетен писател, а Бобчев,
изглежда, е политически най-активният, особено в публично заявените
действия. Извън „веселите сфери на одеския high life“, Миларов като че ли
предпочита по-дискретните контакти с местните власти. Той документира
своите мисли и преживявания в Одеса в своя дневник, изпратил го на бе-
силото. И в неговите бележки градът практически отсъства, вниманието
е насочено към личността на автора, а и към заговора за убийството на
Фердинанд, в който той е централна фигура, а редом с него са Констан-
тин Попов, Петър Тодоров Мусевич-Бориков и Георги Василев.7 Някъде
във фона се мяркат Драган Цанков, Бобчев и преводачът и публицистът
Д. К. Попов, с когото доскоро са издавали заедно вестник „19-
ѝ
февруари“
(1887) в Румъния, но са се разделили поради поредния конфликт. Вазов
практически отсъства от дневника. Откровено са разкрити връзките с ру-
ските власти, които подкрепят и финансират начинанието.
Частично запазеният и публикуван в документите по процеса
срещу Миларов дневник е воден между 25 януари и 28 февруари 1889 г.
В него се споменава и за по-ранни дневници, които не са съхранени.8
7 Петър Тодоров Мусевич-Бориков (1840-1914), пътуващ книготърговец, участ-
ник в църковната борба, емигрант в Русия, публицист. Георги Василев, запасен пору-
чик, осъден на 10 години затвор в процеса срещу Миларов. Константин Попов, осъден
на смърт заедно с Миларов. Александър Кривцов, за когото става дума малко по-долу,
е председател на одеското Славянско благотворително общество.
8 След смъртта на Миларов в „Български преглед“ (г. 2, 1895, бр. 2) е публикуван
още един негов дневников текст, озаглавен „Материята и кроежът“, откъс от по-голям
текст, пресъздаващ душевните му преживявания в края на живота му, от 19 юни до 3
март 1889-1890-1891, годината не е посочена.
50
Включително и от първия престой в Одеса, когато „бях отворил днев-
ник по причина на една мома от къщата, в която квартирувах, и с която
мома бяхме дошле в едно обоюдостро отношение.“ (Milarov, 2003, p. 25)
Основната част от дневника са крайно любопитните психологически
наблюдения на автора върху собствената му личност. Когато стига до
събитията, в които участва, Миларов, който е склонен да се надценява,
акцентира върху участието си в заговора за изпъждането на Батенберг:
От пролетта на 1885 се предадох решително против Батембер-
га (sic) и неговата коварна политика, почнах заговора за изпъждането
му и се борих против режимите и лицата, които го наследиха (Milarov,
2003, p. 27).
Според дневника първият замислен от Миларов атентат е от
„лани“, т. е. 1888 г., и предвижда „направата на бомби, които да се прене-
сат в България и да убият Кобурга и сие, разбира се, не аз, а други. Графът
[Игнатиев], разбира се, неясно одобряваше тази мисъл, а и Цанков по-
сетне също.“ (Milarov, 2003, p. 30). Замисълът е финансиран от руското
правителство и това е документирано в дневника на 27 февруари 1889:
„Зех от Кривцов 1000 р., подписахме с Мусевич разписката на Цан-
ково име, обеща се твърдо, че в първите дни на априлия ще изпрати в
Одрин Мусевичу други 500 р. […] Решихме да се дадат Мусевичу 100 р.
за до Одрин, Василеву 150 за дългове, дрехи и път, Попову 150, мене 100
= 500 р. Решихме утре да стане опит с дадените от Кравцова револвери
и ако се намерят недотам добри, да се купят в Цариград „Голдови“ 3 по 5
л.т. = 15 = 135 р., 4 ками = 5 л. = 45 = и т. 280 р.“ (Milarov, 2003, p. 93).
* * *
Одеса се оказва важно за българската култура средище. Тук за-
почва новата българска поезия, в която, наред с елегичните настроения
при Чинтулов, след завръщането му в родния Сливен ще се разнасят и
бунтовни призиви, изразени в ясни будителски метафори. Одеса има
важно място и в развитието на българската белетристика, един от пър-
вите образи на града, изпълнен с конфликти и по-скоро враждебен, е
въведен във вероятно „най-модерната“ или поне новаторска възрож-
денска повест „Ученик и благодетели“.
И след Освобождението за кратко Одеса събира важни фигури
в българския обществен и литературен живот. Тези нови емигранти
безусловно приемат официалната руска гледна точка, погълнати са от
51
вътрешните борби и не забелязват украинците. В техните очи Одеса се
оказва не особено впечатляващ град, в който се тъгува за родината. От
него може да се тръгва към центъра на империята, да се установяват
връзки с правителството и славянските организации, от които да се
получават помощи, а и – какъвто е случаят с Миларов – да се кроят
заговори срещу българския княз и правителството.
ЛИТЕРАТУРА / REFERENCES:
National Library «St. St. Cyril and Methodius» – Bulgarian Historical
Archive, f. 112 Milarov, Svetoslav [Национална библиотека „Св. св. Кирил
и Методий“ – Български исторически архив, ф. 112 Миларов, Светослав]
Milarov, St. 1888: Vasily Evstatievich Aprilov, the powerful ascetic of
the new education in Bulgaria. An account of his life and activities. On the
occasion of the approaching 100-year from the birth of V. E. Aprilova and
at the invitation of Mr. and Mrs. his fortune tellers Nikolay Hristoforovich
Palauzova and Vasiliy Nikolaevich Rasheeva. Papisal… Odessa [Varna]
[Миларов, Св. 1888: Василий Евстатиевич Априлов, мощният подвиж-
ник на новото образование в България. Опис на живота му и деятел-
ността му. По повод на наближаващата се 100-год. от рождението на
В. Е. Априлова и по покана на г. г. душеприказчиците негови Николая
Христофоровича Палаузова и Василия Николаевича Рашеева. Папи-
сал… Одеса [Варна].]
Milarov, Sv. 1994, Memories from the dungeons of Tsarigrad. Il. Todorov
(ed) Soa: GAL-IKO. [Миларов, Св. 1994, Спомени от цариградските
тъмници. Съст. Ил. Тодоров. София: ГАЛ-ИКО].
Milarov, St. 2003, e Heavenly Coup. e man sentenced to death by
hanging is back. Political diary, letters, articles, clippings. Const. P. Velichkov.
Soa: Torch [Миларов, Св. 2003, Небесният преврат. Осъденият на
смърт чрез обесване се завръща. Политически дневник, писма, статии,
кроежи. Съст. П. Величков. София: Факел].
Arnaudov, M. 1927, ‘V. Drumev in Odessa. Unissued letters from
1859-1861’, in: Kliment Turnovski. Vasil Drumev. For the 25th anniversary
of his death. Research, memories and documents, Soa, 1927. [Арнаудов, М.
1927, В. Друмев в Одеса. Неиздадени писма от 1859 – 1861 г., в: Кли-
мент Търновски. Васил Друмев. За 25-годишнината от смъртта му.
Изследвания, спомени и документи. София, 1927].
52
Arnaudov, M. 1964: M. Lyuben Karavelov. Zhivot, delo, epoha. 1834-
1879. Soya: BAN. [Арнаудов, М. 1964: М. Любен Каравелов. Живот,
дело, епоха. 1834-1879. София: БАН].
Bobchev, St. 1920, ‘Our emigration to Russia’, in: Yubileen sbornik Iv.
Vazov. Soya. [Бобчев, Ст. 1920, „Нашето емигрантство в Русия“, в: Юби-
леен сборник Ив. Вазов. София].
Bogdanov, Iv. 1966, ‘Svetoslav Milarov. Zhivot i tvorcheska sadba’, in:
Bogdanov, Iv. Literary studies. Soa: Balgarski pisatel, pp. 239-261. [Бог-
данов, Ив. 1966, „Светослав Миларов. Живот и творческа съдба“, в:
Богданов, Ив. Литературни студии. София: Български писател, с.
239-261].
Burmov, T. 1994: Diary. My memories. Autobiography, R. Radkova (ed),
Soa: Lyubomadrie. [Бурмов, Т. 1994: Дневник. Спомените ми. Автобио-
графия. Съст. Р. Радкова. София: Любомъдрие].
Vazov, Iv. 1956, Collected works, vol. 10. Soa: Balg. pisatel. [Вазов, Ив.
1956: Събрани съчинения. Т. 10, София: Бълг. писател].
Vazov, Iv. 1977, Collected works, vol. 10. Soa: Balg. pisatel. [Вазов, Ив.
1977, Събрани съчинения. Т. 10. София: Бълг. писател].
Vazov, Iv. 1979, Collected works, Vol. 21. Soa: Balg. pisatel. [Вазов,
Ив. 1979, Събрани съчинения. Т. 21, София: Бълг. писател].
Gerov, N. 1845, A few words about the translation of mathematical
geography by Mr. Ivan A. Bogoev, Odesa. [Геров, Н. 1845, Няколко думи за
преводът на математическа география на г. Иван А. Богоев. Одеса].
Doynov, St. 2005, e Bulgarians in Ukraine and Moldova during the
Renaissance (1751 – 1878), Soa, Akademichno izdatelstvo „Marin Drinov“.
[Дойнов, Ст. 2005, Българите в Украйна и Молдова през Възраждането
(1751 – 1878), София, Академично издателство „Марин Дринов“].
From the archive 1973. From the archive of V. Drumev – Metropolitan
Kliment. Soa: BAS [Из архивата 1973. Из архивата на В. Друмев – Мит-
рополит Климент. София: БАН].
Karavelov, L. 1989, Collected works, Vol. 11, Soa: Balgarski pisatel.
[Каравелов, Л. 1989, Събрани съчинения. Т. 11, София: Български пи-
сател].
Konev, Il. 1972, ‘e unknown Svetoslav Milarov. rough his life and
activities in Croatia and Romania’, in: Konev, Il. We among others and they
among us, Soa: Nauka i izkustvo. [Конев, Ил. 1972, „Непознатият Свето-
слав Миларов. Из живота и дейността му в Хърватско и Румъния“, в:
Конев, Ил., Ние сред другите и те сред нас. София: Наука и изкуство].
53
Lekov, D. 1999, ‘Odessa and the formation of the Bulgarian literary
intelligentsia’, in: Lekov, D., Bulgarian revival literary and cultural centers
abroad, Soa. [Леков, Д. 1999, „Одеса и формирането на българската ли-
тературна интелигенция“, в: Леков, Д. Български възрожденски литера-
турни и културни средища в чужбина. София].
Madzharov, M. 1968, Memories, Soa: Balgarski pisatel. [Маджаров,
М. 1968, Спомени. София: Български писател].
Markovska, M. 1981, Chronicle of the life and work of Ivan Vazov, Part
1, Soa: Nauka i izkustvo. [Марковска, М. 1981, Летопис за живота и
творчеството на Иван Вазов. Ч. 1, София: Наука и изкуство].
Nalbantova, El. 2006, Odessa in Bulgarian history and literature. 19th
century, Odesa: Druk. [Налбантова, Ел. 2006, Одеса в българската исто-
рия и литература. ХІХ век. Одеса: Друк].
Nachov, N. 1929, ‘e Bulgarian colony in Odessa’, Uchilishten pregled,
g. ХХVІІІ. [Начов, Н. 1929, „Българската колония в Одеса“, Училищен
преглед, г. ХХVІІІ].
Perepis 1897, e rst general census of the population of the Russian
Empire in 1897 Distribution of the population by native language and counties
of 50 provinces of European Russia. [Перепис 1897, Первая всеобщая пе-
репись населения Российской Империи 1897 г. Распределение населения
по родному языку и уездам 50 губерний Европейской России]. viewed
8 December 2022 http://www.demoscope.ru/weekly/ssp/rus_lan_97_uezd.
php?reg=1665
Parvanov, P. 2014, ‘Stefan Bobchev‘s second emigration’, in: Values,
traditions and foreign policy. Stefan Bobchev – scientist, diplomat, statesman
Soya: UNSS, pp. 47-55. [Първанов, П. 2014, „Второто емигрантство на
Стефан Бобчев“, в: Ценности, традиции и външна политика. Стефан
Бобчев – учен, дипломат, държавник. София: УНСС, с. 47-55.]
Pavlovich, P. 1991, e adventures of Russian tsarism in Bulgaria, Soa:
Steno. [Павлович, П. 1991, Авантюрите на руския царизъм в България.
София: Стено].
Radev, S. 2009, Builders of modern Bulgaria. Soa: Sv. Kliment Ohridski.
[Радев, С. 2009, Строители на съвременна България. София: Св. Кли-
мент Охридски].
Sapunov, N. 1999, Diary of the construction of the rst Bulgarian church
in Constantinople. Preface, introductory studies, composition, notes and
dictionary Hr. Temelski, V. Tarnovo: Pik. [Сапунов, Н. 1999, Дневник по
съграждането на първата българска църква в Цариград. Предговор,
54
встъпит. студия, съставителство, бележки и речник Хр. Темелски. В.
Търново: Пик].
Stoyanov, Z. 1983, Compositions, vol. 1, Soa: Balgarski pisatel. [Стоя-
нов, З. 1983, Съчинения. Т. 1, София: Български писател.]
Chemodanova, M. 1987, e work of Vasil Drumev and the formation
of Bulgarian national literature. Soa: BAN. [Чемоданова, М. 1987, Тв ор -
чество Васила Друмева и становление болгарской национальной лите-
ратуры. София: БАН].
THE ODESA LITERARY CIRCLE FROM THE 1840S AND BEYOND
(D. CHINTULOV, V. DRUMEV, SV. MILAROV)
Correspondence address:
Nikolay Aretov– Professor, D.Sc.
Institute for Literature
Bulgarian Academy of Sciences
Mladost 1, bl. 29A, 1750 Soa
Tel.: (+ 359) 898973765
E-mail: naretov@bas.bg
SCOPUS Researcher ID: 49660957600
Web of Science Researcher ID: I-2896-2016
https://orcid.org/0000-0003-0488-5179