Content uploaded by Teodor Sedlarski
Author content
All content in this area was uploaded by Teodor Sedlarski on Nov 01, 2023
Content may be subject to copyright.
151
ГОДИШНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
СТОПАНСКИ ФАКУЛТЕТ
Том 22, 2023
ANNUAL OF SOFIA UNIVERSITY “ST. KLIMENT OHRIDSKI”
FACULTY OF ECONOMICS AND BUSINESS ADMINISTRATION
Volume 22, 2023
УСТОЙЧИВИ КУЛТУРНИ ОСОБЕНОСТИ И
ОБЩЕСТВЕНО-ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ:
ИНДИВИДУАЛИЗЪМ, КОЛЕКТИВИЗЪМ, ИНСТИТУЦИИ,
МЕРИТОКРАЦИЯ И РАСТЕЖ1
ТЕОДОР СЕДЛАРСКИ
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Стопански факултет
Катедра Икономика
e-mail: sedlarski@feb.uni-soa.bg
Teodor Sedlarski. SLOW-CHANGING CULTURAL FEATURES AND SOCIOECONOM-
IC DEVELOPMENT: INDIVIDUALISM, COLLECTIVISM, INSTITUTIONS, MERITOCRA-
CY, AND GROWTH
This article investigates the possible causal relationships between slow-changing cultural
characteristics like collectivism and individualism and the economic development of nations. Evi-
dence in the literature shows that there are at least two aspects of collectivism in a society that are
important for its economic development. The rst can be dened as the strenght of collectivism
and is related to how strictly individual actions are limited by the power of social norms or the
extent to which group members feel socially obliged to give up personal gain for the benet of the
group. The second aspect is the scope of collectivism. This dimension refers to the size of the group
within which the collective feeling manifests and whether it spreads also to people with whom an
individual has no history of personal relationships. Collectivism that is conned to a narrow group
1 Статията е разработена с подкрепата на тематичен изследователски проект „Икономи-
ческа култура, пазарна рационалност, финансови технологии и икономически кризи“ (ФНИ
на СУ „Св. Климент Охридски“, 2023).
152
(family, clan) usually hinders economic development, while broad and strong collectivism can fos-
ter growth (e.g. East-Asian economies at the end of the XX century). Innovations that accompany
economic and social development – such as the expansion of markets, the advances in transport
and communications, and the increased educational opportunities – in turn affect the strength and
scope of collectivism. The inuence of individualism-collectivism on economic development and
vice versa is mediated by societal features like social capital, norms, institutions, ability to organize
collective action, conformism, democratization/modernization, and meritocratic organizations. An
in-depth look into the above mechanisms and their effects on subjective well-being can also help
answer the unsettling question why a number of quality of life indicators have ceased to move in
parallel with economic growth in leading economies in recent years.
Key words: individualism, collectivism, culture, norms, values, institutions, trust, social capi-
tal, economic growth, development, democratization, modernization, collective action, path depen-
dence, reciprocal altruism, fairness equilibrium, conformism, meritocracy.
JEL: Z13, E71, B55, O17.
ВЪВЕДЕНИЕ. УСТОЙЧИВИ КУЛТУРНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ И
ВЗАИМОЗАВИСИМОСТТА ИМ С РАВНИЩЕТО НА СТОПАНСКО
РАЗВИТИЕ
През последните десетилетия социолозите и антрополозите са натрупа-
ли значително количество полеви свидетелства за влиянието на културата
върху икономическото поведение (срв. с Richerson, Boyd, 2005; Седларски,
2022; 2022b; 2022c; 2020; 2012; 2011; 2009). Културните вярвания оказват
влияние върху социалните модели на стопанските взаимодействия и имат
за резултат различни тенденции при разпределението на доходите (Greif,
1994). Културата може да влияе върху поведението и икономическите ре-
зултати и чрез своя ефект върху политическите предпочитания на инди-
видите относно това, което очакват да прави държавата: например в каква
степен да се намесва в стопанския живот, да поддържа конкурента среда,
да регулира пазара, да преразпределя доход, да организира програми за со-
циална защита или да национализира определени индустрии или отделни
производства.
Възможно е дълго съществуващи културни традиции да са резултат от
процеси на оптимизация на равнището на обществото като цяло (вж. напри-
мер икономическия анализ на зестрата в Botticini, Siow, 2003). Главното
обаче е, че културата не се изменя вследствие от промените в индивиду-
алните опитности в рамките на отделен човешки живот. Например еми-
грантите от южните региони на Италия, отличаващи се с нискo ниво на
генерализирано доверие, проявяват склонност да запазват своето специ-
фично отношение в новите градове, в които се заселват (вж. Guiso, Sapienza,
Zingales, 2004). По подобен начин хората, които са отраснали в религиозна
153
среда, демонстрират някои общи вярвания и предпочитания, дори когато
като възрастни отхвърлят религията (вж. Guiso, Sapienza, Zingales, 2003,
2006).
Но защо голяма част от културните влияния се променят толкова бав-
но (Roland, 2004)? Могат да бъдат предложени три възможни кратки обяс-
нения. Първо, родителите проявяват естествена тенденция да възпитават
децата си по начина, по който те самите са били възпитани от своите роди-
тели, без да правят цялостна преценка на оптималността на тези вярвания
в актуалната ситуация (Bisin, Verdier, 2000). Пример за такава устойчивост
е традицията в племето мурси жените да носят тежки орнаменти на устни-
те, изработени от глина, които причиняват деформации на устните и дори
принуждават жените да премахват някои от предните си зъби. Макар за
съвременните представители на племето да не е актуална причината, поро-
дила тази традиция – някои учени твърдят, че е въведена с цел жените да
бъдат направени по-малко привлекателни за търговците на роби – тя бива
поддържана и днес. С други думи, ако някоя културна норма е ефикасна
в момента на своето въвеждане, тя може да продължи да се възпроизвежда
дори след като причината за нейното съществуване е отпаднала и нормата
се е превърнала в неефективно правило (Grusec, Kuczynski, 1997; Седлар-
ски, 2011; Guiso, Sapienza, Zingales, 2006).
Второ, организациите, които играят ключова роля в разпространението
и поддържането на културата, включително държавата, църквата и акаде-
мичните институции, могат да имат скрит интерес от поддържането на вяр-
вания, които им осигуряват определен вид ренти. Например деформиране-
то на женските полови органи все още е разпространена практика в много
места по света – въпреки физическата болка, изпитвана от жените, както и
евентуалната загуба на възможността да имат деца – поради съображения
за запазване на съществуващата йерархична структура на обществото (вж.
Almroth et al., 2005). От друга страна, някои културни норми могат да водят
до неоптимални икономически резултати, но да са успешни от гледна точка
на по-висока фертилност и да получават широко разпространение сред на-
селението въпреки своята икономическа неефикасност (за близостта на то-
зи аргумент с аргументационната линия на еволюционните изследователи
срв. с Докинс, 2015). Като един от много примери Salamon (1992) отбелязва,
че в Южен Илинойс, въпреки подобието на условията на околната среда,
градчетата, населявани от наследници на немски католици, заселили се там
през 40-те години на XIX век, и градчетата, населени с потомци на янки от
други части на САЩ (преди всичко Кентъки, Охайо и Индиана), показват
значителни различия в структурата на земевладелчеството, фермерските
практики, избора на посеви и броя на децата в семейството. Католиците
почти никога не продават своята земя и имат средно повече деца, което им
154
позволяват да отглеждат по-трудоемки посеви, използвайки труда на децата
си. Янките, от своя страна, гледат на фермерството като на бизнес, купу-
ват и продават земя по-често, отглеждат по-малко трудоемки насаждения,
като царевица, и имат по-малко деца. Интересното е, че въпреки че янките
като цяло са по-печеливши, немско-католическият модел не отстъпва като
разпространение повече от век – поради по-високия брой деца на немците.
Факт е не само, че културата оказва силно влияние, но и че това влияние се
запазва във времето – дори при по-ниските печалби от културно обусло-
веното поведение в случая на немските католици (срв. с Guiso, Sapienza,
Zingales, 2003).
Което и обяснение за забавеното приспособяване на културата към про-
менените условия на действителността да използваме, самото обстоятелство
на устойчивостта ѝ ни позволява да включим в анализа по-дълбоки аспекти
на културата – етническия произход, религиозната принадлежност и пр. –
като екзогенни променливи, и така да намалим риска от обратна каузалност
в регресионните уравнения, описващи влиянието на културата върху иконо-
мическите резултати (вж. Guiso, Sapienza, Zingales, 2006)2. Такова разглеж-
дане дава възможност да се отграничи културният компонент на вярванията
и предпочитанията по пътя на представянето им чрез техните културни де-
терминанти (например когато изследваме предпочитанията за преразпреде-
ление на богатството и доходите, могат да бъдат използвани религията и
етническата принадлежност) (срв. с Tabellini, 2008; Guiso, Sapienza, Zingales,
2006). Преимуществото на такава процедура е, че предотвратява превръща-
нето на културните обяснения в прости последващи (ex post) рационализа-
ции. Като проследява влиянието на културата през икономическите канали,
през които се предполага, че тя оказва своето въздействие, този подход ре-
ализира своето истинско предимство, заключаващо се в способността му да
подобри нашето разбиране за икономическото поведение.
Проблемите на двупосочната обвързаност на културните особености
и стопанския напредък се радват на нова актуалност и засилено внимание
през последните години. За да бъдат разбрани например особено силно про-
явените съвременни културни и социални проблеми в САЩ, е необходимо
погледът ни да бъде насочен към периода на преход към интензивен иконо-
мически растеж в началото на XIX век първоначално в Англия и Нидерлан-
дия, а впоследствие и в останалата част от Западна Европа, САЩ, Канада,
Австралия и Нова Зеландия. Стръмното повишение на темпа на икономи-
2 Ограничаването на вниманието върху наследените, бавно променящи се елементи на
културата отличава подход от такъв вид от застъпения в литературата за социалното взаимо-
действие (за обзор вж. Manski, 2000; Седларски, 2020; Koutsubinas, 2015), концентриращ се
върху влиянията от страна на социалната група, т.е. върху бързо променящия се компонент
на културата.
155
чески растеж в хода на индустриалната революция увеличава неимоверно
икономическата, военната и политическата мощ на Запада по отношение на
останалите властови центрове, съответно в ислямския свят и Азия (Kuran,
2010; Jones, 2003). Причините за тази „Велика дивергенция“ са широко дис-
кутирани в литературата (вж. например McCloskey, 2010; Hoffman, 2017),
като доминиращата теория днес е свързана с институционалното гледище
на Дъглас Норт (2000; вж. също North, 1981; Седларски, 2010; Acemoglu,
Robinson, 2005; 2012). Съществува консенсус, че преходът към интензивен
растеж е по-широк феномен, отколкото само повишаването на реалните до-
ходи – по-скоро става дума за холистична форма на икономическо развитие,
при която грамотността, средната продължителност на живота, човешкият
ръст, приемът на калории и много други нарастват с повишението на реал-
ния БВП (Fogel, 2004a; Weil, 2014). Fogel (2004b) описва този процес като
техно-физиологична революция. Например бедните в съвремието са по-ви-
соки, по-добре образовани и живеят повече от два пъти по-дълго отколкото
богатите в предмодерната епоха (вж. Clark, 2008; Пинкър, 2018). Наблюда-
ват се също съществени социални и културни промени, съпътстващи де-
мографските революции (Acemoglu, Robinson, 2005), държавното строител-
ство (Tilly, 1992), нарастващата социална толерантност (Johnson, Koyama,
2019) и възхода на буржоазията за сметка на традиционните наследствени
елити (McCloskey, 2010; Carvalho, 2022). Социално подривните процеси,
предизвикани от тази Велика трансформация, също не остават незабеля-
зани. Комунистическият манифест (Marx, Engels, 1992) описва скъсването
с местните феодални и патриархални обвързаности, което не оставя „друго
пространство между човека и човека, различно от голия егоистичен инте-
рес“ и води до „оголена, безсрамна, пряка, брутална експлоатация“ (с. 5),
излагайки работниците на „всички перипетии на конкуренцията, на всички
флуктуации на пазара“ (с. 9). Превръщането на човешки същества в работ-
ници в индустриалната класова система предизвиква множество културни и
психологически ефекти, които Маркс и Енгелс описват като „отчуждение“.
Емил Дюркем предлага различна теория на отчуждението, в която бързата
социална промяна, особено индустриализацията и миграцията от селото в
града, води със себе си състояние на разпад на културните норми, което той
нарича аномия (Durkheim, 2002). Аномията е понятие с широка обяснителна
мощ. Например египетските джихадисти през 70-те години на XX век чес-
то са мигранти от селата към периферните предградия на Кайро, които са
откъснати от своите семейни и селски мрежи (Ibrahim, 1980). Карл Полани
представя процеса на модерното икономическо развитие като рязък пре-
ход, разрушил общностите в традиционната европейска култура и създал
„пазарно общество“: „вместо стопанството да бъде вградено в социалните
отношения, социалните отношения са вградени в икономическата система“
156
(Polanyi, 2001, с. 60; срв. със Седларски, 2011). В хода на 20-тото столетие
загрижеността относно тези процеси се явява мотивацията зад социалис-
тически революции и социалнодемократически модели, построени около
концепциите за държава на благосъстоянието, обществено образование,
обществено здравеопазване и правителствени органи, които регулират па-
зарите. В края на XX век се налага убеждението, че модерната икономичес-
ка революция е политически стабилна, Парето-подобряваща и естествено
намира глобално разпространение (вж. Carvalho, 2022). В началото на тре-
тото десетилетие на XXI век обаче културните измерения на икономиче-
ския напредък отново заемат място сред водещите изследователски теми в
стопанската наука, а богатият емпиричен и експериментален материал дава
възможност за прецизен анализ на взаимовръзките между темпа на стопан-
ско развитие и устойчивите културни особености на обществата.
ИНДИВИДУАЛИЗЪМ, КОЛЕКТИВИЗЪМ, ЦЕННОСТИ,
ИНСТИТУЦИИ И ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ
Наред с преобладаващото в литературата от XX век виждане за обвър-
заността на икономическия напредък с индивидуалистичните културни
ценности, редица автори си задават и въпроса за възможната обратна при-
чинна връзка: как само по себе си повишаването на доходите, при постоянна
структура и разпределение в стопанството, влияе върху разпространението
на колективизма или индивидуализма в обществото (срв. със Седларски,
2022a; 2022c). Отново обратно на традиционно установяваната в изследва-
нията тенденция индивидуалистичните нагласи да се засилват с нараства-
нето на богатството, е възможно с подобряването на материалното положе-
ние на хората те в някакъв смисъл вече да могат да си позволят да действат
повече в обществена полза. Нека допуснем, че индивидите са мотивирани
както от личния си материален интерес, така и от други психологически
фактори. Когато оптимизират двете части на тази функция на полезност,
те биха изравнили пределните частни ползи от своите действия с оценката
си за пределните социални разходи. Ако задоволяването на предпочитани-
ята на хората проявява намаляваща пределна полезност, увеличението на
частното им материално благосъстояние ще доведе до засилване на соци-
ално мотивираното им поведение. Както заявява Гълбрайт: „Парадоксът на
паричната мотивация се състои в това, че – като правило – колкото по-ви-
сока е сумата, толкова по-малко е значението ѝ спрямо други мотиватори“
(Galbraith, 1971, цит. в Lane, 1991, с. 342 и Ball, 2001).
Интересно от емпирична гледна точка е, дали предпочитанията на хо-
рата към богатство действително са свързани с намаляваща пределна по-
157
лезност. По-малко ли означават за хората допълнителните увеличения на
богатството им, колкото по-богати стават те? Въпреки че не разполагаме
с преки измерители за пределните полезности на индивидите, има редица
източници на непреки свидетелства по въпроса. В своето влиятелно изслед-
ване на измененията в разпределението на доходите при икономически рас-
теж Саймън Кузнец (Kuznets, 1955, с. 21) отбелязва, че по-богатите държа-
ви проявяват тенденция да въвеждат повече преразпределителни политики
като прогресивно данъчно облагане и социална подкрепа за бедните. Това
поведение е в съзвучие с идеята, че индивидите са склонни да допринасят
повече за общественото благо със забогатяването си (най-малкото в степен-
та, в която наблюдаваните преразпределителни политики отразяват предпо-
читанията на относително заможните индивиди). Множество изследвания
са посветени и на отношението между доход и щастие (срв. със Седларски,
2018, 2019, 2020b), като голяма част от тях използват субективните отго-
вори в допитвания за личната преценка на възприеманото благосъстояние.
В обобщаваща публикация върху този род литература, Lane (1998, с. 471)
заключава, че „почти всички свидетелства от икономически напреднали
държави показват, че макар повече пари за бедните да намаляват тяхното
нещастие и да увеличават удовлетвореността им от живота, над линията на
бедността силата на тази взаимовръзка между нивото на дохода и нивото
на субективното благосъстояние е слаба или тя въобще не съществува“. В
допълнение Лейн пише: „Очевидно законът за намаляващата пределна по-
лезност е в сила за парите, както е в сила и за всичко, което се купува с тях“
(Lane, 1998, с. 484). Идеята, че хората обръщат повече внимание на немате-
риални ценности, когато богатството им нараства, бива развита простран-
но например от Inglehart (1997). Работата му се основава на Световното
проучване на ценностите (англ. World Values Survey) (срв. с Knack, Keefer,
1997). Една от основните цели на това изследване, провеждано едновремен-
но в множество държави, е да установи как се променят личните ценности
с нарастване на икономическото благосъстояние. Като използва данни от
проучването Inglehart (1997) открива преход в обществата от „модерниза-
ция“ към „постмодернизация“, а едно от измеренията на този преход е пре-
образуването на „материалистичните“ в „постматериалистични“ ценности.
Подобно на Лейн, Ингълхарт обяснява тази „промяна в посоката“ с „прин-
ципа на намаляващата пределна полезност“ (Inglehart, 1997, с. 27). Според
Ингългхарт „задвижващата сила зад целия процес“ на модернизация е, че
традиционно „индустриализацията е начин да се забогатява“. Модерниза-
ционната перспектива е привлекателна за прединдустриалното общество,
тъй като „със забогатяването то може да се отърве от глада, да придобие во-
енна мощ и други желани качества, включително много по-голяма продъл-
жителност на живота“ (Inglehart, 1997, с. 24; Ball, 2001, с. 71). Но веднъж
158
след като хората почувстват своята икономическа и физическа сигурност
гарантирани, се наблюдава преход в техните ценности от „придаване на
най-голям приоритет на физическите условия на живот и безопасност към
по-силен фокус върху чувството за принадлежност, самоизразяването и ка-
чеството на живота“. Ингълхарт намира в данните от Световното проучване
на ценностите потвърждение на хипотезата, че „общества с високи нива на
икономическо развитие би трябвало да имат относително високи равнища
на постматериалистични ценности, а общества, преминали през период на
бърз икономически растеж, би трябвало да се характеризират със сравни-
телно големи разлики между ценностите на по-младите и по-възрастните
поколения“ (Inglehart, 1997, с. 131; Koutsubinas, 2015; Седларски, 2020).
Аргументация от този род, свързана с намаляващата пределна полезност
на дохода и прехода от модернизация към постмодернизация, е съвместима
с идеята, че икономическият напредък намалява загрижеността на хората
за личното им материално благосъстояние и увеличава ангажираността им
с нематериални цели – поне в общества, които са постигнали определено
минимално равнище на икономическа и физическа сигурност. Интересен
в контекста на тезата, че напредъкът в стопанското развитие може да за-
силва колективистичните ценности на обществото, е въпросът, дали нема-
териалните ценности, които възприемат икономически благосъстоятелните
хора, са по-колективистични – загриженост за другите членове на обще-
ството, социална справедливост, сътрудничество и саможертва – или по-
индивидуалистични – лични свободи, самоизразяване и неограничени въз-
можности за избор във важни житейски ситуации. Свидетелствата, които
Inglehart (1997) привежда, са разнопосочни. От убежденията, които хората с
по-високи доходи възприемат, някои определено са колективистични (като
„Напредък към по-малко безлично и по-човечно общество“), други са по-
индивидуалистични („Защита на свободата на словото“), а трети са неедно-
значни („Прогрес към общество, в което идеите имат по-голямо значение от
парите“). С други думи, не можем да твърдим със сигурност, че прогресът
води след себе си повишени нива на колективизъм: постматериалистичните
убеждения на хората могат да бъдат и силно индивидуалистични. Съответ-
но подкрепата в литературата за идеята, че растежът – в частност по пътя
на масовото разпространение на пазарната размяна – усилва колективните
ценности, е ограничена. Обикновено се приема, че пазарите просто правят
изгодно за индивидите, мотивирани от индивидуалистични ценности, да се
въздържат от антисоциално поведение (срв. с Ball, 2001, 71 – 72).
Пряко свързан с горния проблем е въпросът не просто за размера на
колектива, към който индивидът се чувства съпричастен, но и степента, в
която колективизмът, доверието или социалният капитал се разпростират и
спрямо хора, с които не се намираме в някаква форма на групови взаимо-
159
отношения. Дори моралните норми – които и без заплахата от материални
санкции карат хората да постъпват поне отчасти в полза на групата, вместо
изключително само в свой егоистичен интерес – могат да се отнасят или са-
мо за хора, с които имаме някакви колективни отношения, или да са в сила
за всички, с които дадена личност взаимодейства. Колкото повече нормите
и колективната нагласа важат в общ план, без връзка с личните взаимоотно-
шения, толкова по-голям е техният потенциал да подпомагат организиране-
то на колективни действия и като резултат да допринесат за икономическия
напредък на обществото. „Общият колективизъм“ улеснява взаимодейст-
вието между непознати (евентуално встъпващи само еднократно в сделки
помежду си), а в публичния сектор той кара бюрократите да възприемат
като свои интересите на гражданите, за които работят (срв. с Tanzi, 1994;
Ball, 2001, с. 79).
Следователно съществуват най-малко два аспекта на колективизма в
дадено общество, които са от значение за стопанското му развитие. Първи-
ят може да бъде определен като сила на колективизма и е свързан с това,
колко строго индивидуалните действия са ограничени от мощта на соци-
алните норми или от степента, в която членовете на групата се чувстват
социално задължени да се откажат от лични ползи в името на обществено-
то благо (срв. с Triandis, 1995). Не по-маловажен е и вторият аспект – об-
хватът на колективизма. Това измерение се отнася до размера на групата,
в рамките на която се проявява колективното чувство, състава на групата
(дали включва само родственици, представители на същия етнос, регион,
държава или причисляваме към нея всеки човек на Земята) и дали колек-
тивното чувство се разпростира и спрямо хора, с които даден индивид няма
история на лични взаимоотношения. Нововъведенията, съпътстващи ико-
номическото и социалното развитие – като разпространението на пазарите,
напредъкът в транспорта и съобщенията и увеличените образователни въз-
можности – от своя страна повлияват на силата и обхвата на колективизма.
Дори ако силата на колективизма намалява с нарастването на обхвата му,
разширяването на човешките мрежи на взаимодействие и размяна разкри-
ва нови възможности за социален и стопански прогрес. Granovetter (1973)
представя свидетелства за този феномен в анализа си на „силата на слабите
връзки“: с нарастването на социалната дистанция между хората връзките
между тях може и да стават все по-слаби, но информационната и икономи-
ческата значимост на тези отношения всъщност се увеличава (срв. с Ball,
2001, 79 – 80).
Особен казус представлява специфичната модернизационна траектория
на доскоро традиционно устроени общества, увлечени от типичния за Запа-
да модел на стопанско и културно развитие. Например социалният и иконо-
мическият път на Нигерия след нефтения бум през 60-те години на XX век
160
е показателен: бързо нарастване на богатството, резки социални размества-
ния, имащи като връхна точка гражданската война в Биафра, последвана
от икономически колапс и ширеща се корупция. Такъв саморазрушаващ се
растеж, разбира се, не е единственият вероятен сценарий. Възможно е да-
дена страна да достигне равновесие при високи нива на благосъстояние с
всеобщи колективни ценности на сътрудничество. Основният параметър,
от който зависи това развитие, е темпът, с който расте икономиката. Ако
растежът е много бърз, изкушението да се мами става твърде голямо преди
обществото да е имало време да натрупа достатъчно социален капитал, кой-
то да възпира индивидуалистичното опортюнистично поведение. Обратно,
бавният растеж дава време за акумулиране на социален капитал, така че
когато възвръщаемостта от опортюнизма стане голяма, вече се е утвърдила
силна норма за сътрудничество. Подобни норми възпрепятстват масовото
разпространение на нечестността в човешките взаимоотношения и позволя-
ват на обществото да се придвижи към равновесие с едновременно високи
нива на дохода и повсеместно поведение на сътрудничество. Но случаят с
нигерийския нефтен бум, както и множество други примери на стопанско
оживление вследствие на разработването на залежи от природни изкопаеми
по-скоро подкрепят тезата, че бързият растеж води до разпад на традицион-
ните колективистични ценности. Този сценарий наподобява феномена на
„холандската болест“, но задвижващият го механизъм не е свързан с по-
вишаване на реалния обменен курс и загуба на експортна конкурентоспо-
собност, а с ефекта върху социалните норми от бързото нарастване на бо-
гатството (срв. с Ball, 2001, с. 74). Мнозинството от развиващите се страни
обикновено преминават през извънредно несигурен период с умерени тем-
пове на икономическо развитие. Обществата със средни темпове на разви-
тие се движат като по острие на бръснач, бидейки в неведение относно това
кой ефект – нарастването на материалните залози и изкушението от маме-
нето, или натрупването на социален капитал и утвърждаването на нормата
за сътрудничество – ще бъде преобладаващ и оттам дали ще се придвижат
към „желаното“ или „нежеланото“ равновесие. Тази несигурност е описана
още в класическото изследване от Adelman, Morris (1967) на социалните
и политическите фактори за икономическото развитие. Чрез сравнителен
анализ на статистически данни от множество държави авторите установя-
ват, че „страните със средно равнище на развитие … имат една типична
отличителна черта. Без изключение те са общества в преход, в които проце-
сът на социална, икономическа и политическа модернизация е достатъчно
напреднал, за да смущава или направо да унищожава традиционни обичаи
и институции, без обаче да е стигнал толкова далеч, че да ги подтикне към
продължително и ефективно развитие“ (Adelman, Morris, 1967, с. 203, срв.
с Ball, 2001, с. 75).
161
Дори да се реализира благоприятното социално равновесие на култура
с високи нива на сътрудничество при нарастващо материално изобилие, в
литературата липсва единодушие относно „точния механизъм“, чрез кой-
то „разрастващата се търговия би имала такива радостни последствия“
(Hirschman, 1982, с.1465). В частност не става ясно, дали търговията прави
хората „по-добре полирани“ от засилен действителен колективизъм – го-
тови да пропуснат някакви лични изгоди заради ползата за общността или
при системата на капитализма е просто в личен интерес на хората да бъдат
„честни, надеждни, подредени и дисциплинирани“ (срв. с Вебер, 2005). Ти-
пичната аргументация в икономическата литература предполага, че преди
всичко личният интерес, а не искреният общ интернализиран морал, е то-
ва, което кара хората да се държат добре в пазарното общество. Hirschman
(1982, с. 1465) цитира твърдението на Самюел Рикард (Ricard, 1781, с. 463),
че търговският човек, „усещащ необходимостта да бъде мъдър и честен,
за да успее, … избягва пороците или най-малкото поведението му показва
почтеност и сериозност, така че да не възбужда негативни оценки от страна
на настоящите и бъдещите си познати; той не би посмял да прави спектакли
от страх да не навреди на общественото си положение и така обществото е
в състояние да избягва скандали, които иначе би трябвало да изтърпява със
съжаление“.
В свое изследване на възгледите на Адам Смит за пазарите и морала
Rosenberg (1990, с. 6) твърди, че Смит е считал, че, ако предприемачите
действат честно и почтено, то е защото „честността и почтеността се из-
плащат“. В подкрепа на това свое твърдение Розенберг привежда откъс от
Лекциите на Смит (Smith, 1978, 538 – 539): „Когато в някоя страна бива
въведена търговията, тя винаги бива съпровождана от честност и точност.
… Търговецът се опасява да не загуби престижа си и внимава да спазва
всяка договореност. Когато някой сключва например по 20 договора на
ден, той няма как да спечели много като се налага на съседите си, понеже
само съмнението за някаква измама би станало причина той да загуби. …
Когато сделките са чести, никой не очаква да спечели толкова от който
и да е отделен договор, колкото от честността и точността в цялостната
дейност и благоразумният търговец, който осъзнава своя действителен ин-
терес, би предпочел по-скоро да загуби нещо, което му се полага по право,
отколкото да даде повод за подозрения“ (цит. в Rosenberg, 1990, с. 11; срв.
с Ball, 2001). На предишна страница Розенберг цитира пасаж от „Теория на
моралните чувства“ на Смит (Smith, 1976), в който се твърди още, че об-
ществената хармония се дължи на материалния интерес, а не на моралната
симпатия: „Общество може да се установи между различни хора, както и
между различни търговци – от осъзнаването на неговата полезност, без ка-
квато и да е любов или привързаност; и макар че може никой в него да не
162
дължи никому нищо или да не бъде обвързан от чувство на благодарност,
то може да бъде поддържано от търговската размяна на добри услуги на
договорени цени“ (цит. в Rosenberg, 1990, с. 7; вж. Ball, 2001). Както по-
сочва и Розенберг, тези аргументи напомнят съвременната теория на пов-
тарящите се игри, в която репутационните ефекти и свързаните с тях
стратегически съображения в различни моменти от времето могат да на-
карат напълно егоистични играчи да си сътрудничат. Това, което тезата за
повишаващата социалния капитал роля на търговията следователно опис-
ва, е как разпространението на пазарната търговия насърчава поведението
на сътрудничество, но не и възпитанието на действителен колективизъм в
смисъла на готовност да се пропуснат лични материални ползи в името на
общността.
Друга възможна трудност при обяснението на доверяващото поведение
между хората е, че обикновено е сложно да се разграничат културно бази-
раните вярвания от рационалните очаквания. Нека да допуснем например,
че бива установено (какъвто е случаят в действителност), че шведите са
по-доверчиви едни към други, отколкото по отношение на представители
на други нации. Това по-високо доверие основано на културата ли е или
е резултат от рационални представи, които от своя страна са следствие от
различното изходно ниво на доверие в различните страни в миналото? В
общия случай е трудно да се каже. Разлика между двата вида доверие мо-
же да се направи само в някои особени ситуации. Guiso, Sapienza, Zingales
(2009) използват данните от проучванията „Евробарометър“, в които инди-
види от различни европейски страни са питани доколко се доверяват на хо-
ра от всички останали европейски държави. В частност данните позволяват
на авторите да идентифицират три компонента на доверието в случая на
Швеция: средното ниво на доверие, което шведите изпитват към другите,
средното ниво на доверие, което гражданите на други държави имат спря-
мо шведите и един идиосинкратичен компонент в доверието между всяка
двойка нации (шведи и немци, шведи и италианци и пр.). С други думи, тези
данни позволяват на изследователите да сравнят например как шведските
представи за германците се различават от представите на други страни за
германците. Двамата автори установяват, че този идиосинкратичен компо-
нент на доверието се увеличава, когато двете страни споделят обща религия
и, обратно, намалява, когато между тях има дълга история на войни. Той
също така намалява с генетичното разстояние между двете населения (мяр-
ка не само за физическо подобие, но и за подобието на исторически култур-
ни аспекти). Тази зависимост на доверието (и на други базови убеждения)
от културни променливи отслабва при по-високообразованите хора, което
подсказва, че образованието минимизира ролята на наследствената култура
при формирането на споделени представи (Guiso, Sapienza, Zingales, 2003).
163
В изследване, което продължава в същото русло, Spolaore, Wacziarg (2009)
показват още, че разликите в дохода между страните се намират в зави-
симост от генетичното разстояние между тях. Тълкувайки резултатите във
връзка с доверието, те отдават този ефект на обстоятелството, че културни-
те различия вероятно се явяват бариера пред разпространението на инова-
ции между отделните страни.
Rabin (1993) допринася съществено за включването на подобни пове-
денчески шаблони, описвани и в рамките на експерименталната икономика,
във вътрешно непротиворечиви теоретични модели. Той предлага относи-
телно общ подход за решаване на игрови задачи, наречен „равновесие на
честност“ (fairness equilibrium), при който съображенията за честност иг-
раят роля (заедно с материалните стимули) при направляването на човеш-
кото поведение. Ключовото му поведенческо допускане е, че индивидите са
мотивирани тъкмо от вида реципрочен алтруизъм, наблюдаван от Marwell,
Ames (1979) и Croson (2007). „Хората обичат да помагат на тези, които им
помагат и да нараняват тези, които ги нараняват“ (Rabin, 1993, 1281, цит. по
Ball, 2001). Съществената особеност на „равновесията на честност“ – и като
цяло на моделите, в които поведението е мотивирано от честност или норми
на взаимност – е именно, че могат да се установят множество равновесия.
Например в „играта на пиле“ (в която състезателите се надпреварват кой ще
поддържа с автомобила си по-дълго курс на челен сблъсък с другия, карай-
ки насрещната страна да отстъпи в последния момент) равновесие на чест-
ност за двете страни е да отстъпят, тъй като общата добронамереност, която
би възникнала между тях вследствие на това поведение, може да надделее
над материалното изкушение да се „играе твърдо“, когато опонентът е от-
стъпил при предишно разиграване. Но също така е равновесие на честност
двете страни да „играят твърдо“, тъй като антипатията, създадена от това
взаимодействие надделява над материалния стимул да се отстъпи, когато
опонентът е „играл твърдо“ преди. Така нормите на честност или взаимност
могат да доведат както до социално желани, така и до социално нежелани
резултати. Но концепцията на Рабин за „равновесието на честност“ поне
допуска универсално поведение на съдействие в ситуации на „дилема на
затворника“ като възможно решение (срв. с Ball, 2001).
В модела на културните ценности, разработен от Gorodnichenko, Roland
(2017), културата е екзогенна за действащите норми или институциите. Ав-
торите му обаче си задават и въпроса, какво би се случило, ако допуснат
културата да бъде повлияна от съществуващите институции? Те въвеждат
възможността културните параметри на модела да се променят като функ-
ция от продължителността на времето, прекарано в условията на даден об-
ществен режим. Още Persson, Tabellini (2009) привеждат доказателства, че
демократичните ценности се усилват, когато хората живеят по-дълго в де-
164
мократична среда3. Городниченко и Роланд приемат в рамките на модела си,
че вероятността колективен „бунт“ в системата да доведе до утвърждаване-
то на нов диктатор (вместо демокрация) намалява с течение на времето, в
което хората живеят демократично. Обратно, тази вероятност се увеличава
с течение на времето, прекарано в условията на добронамерен автократичен
режим. Демокрацията и добронамерената автокрация се явяват две възмож-
ни равновесни състояния, като в дългосрочен план се утвърждава едното от
двете. Щом веднъж бъде наложена демокрацията, последващото намалява-
не на вероятността при недоволство („бунт“) да се наложи диктатура, няма
да позволи промяна в системата. От друга страна, не се очаква да има бунт
срещу даден добронамерен автократ, ако вероятността за налагането на нов
автократ (вместо демокрация) е над някаква прагова стойност. В случай, че
продължителният живот при добър автократ увеличава вероятността от ут-
върждаването след евентуален бунт на нов автократ (вместо демокрация),
тогава никога няма да се стигне до бунт срещу добрия автократ. По този
начин при допускането, че културата се изменя бавно в рамките на тези об-
ществени режими, моделът предвижда устойчиво обществено устройство.
Gorodnichenko, Roland (2021) сравняват прогнозите на своя модел с ре-
зултатите от популярни институционални модели като този на Acemoglu,
Robinson (2005). В действителност двата модела споделят някои основни
характеристики: допуска се съществуването на две групи – елит и остана-
лото население (бедните), налице е марковска структура, ефектите от нера-
венството също са подобни. Има обаче концептуални различия. В модела
на Acemoglu, Robinson (2005) решенията се вземат от елита. В модела на
Gorodnichenko, Roland (2021) решенията (да се вдигне или не бунт) се взе-
мат от населението или от неговите представители в елита, а несигурността
относно резултата от колективните действия играе много по-голяма роля.
В модела на Acemoglu, Robinson (2005) липсва културен компонент и при
заплаха от въстание елитите решават дали да преразпределят богатство или
доходи към бедните в рамките на съществуващото обществено устройство,
за да избегнат революция, или да установят демократичен режим като вид
ангажимент за обещаното преразпределение към масите. Вероятността за
3 Интересен остава въпросът, застъпен широко в литературата, относно връзката между
идеи и институции. Отдавна в специализираните изследвания е утвърдено становището, че
институциите не са факти от физическата реалност, а зависят от социални ценности и очак-
вания – например в разработките на автори като Searle (2005), Aoki (2007), Boettke, Fink
(2011) и Greif, Mokyr (2017) (вж. също North, 1990; 2005; Седларски, 2013; 2013b). Нещо
повече, идеите понякога са разглеждани като творчески сили, накланящи избора към едно
или друго алтернативно самоналагащо се институционално равновесие. Tabellini (2016) за-
щитава тезата, че идеите имат ключова роля за дългосрочното икономическо развитие. Да-
ваният често пример е повишаването на статуса на буржоазията в Европа след периода на
Просвещението (вж. McCloskey, 2010) и тясната връзка на този процес с меритокрацията.
165
успех на колективните действия (срв. с Олсън, 2001; Егберт, Седларски,
2021) играе важна роля в техния модел. Колкото по-голяма е вероятността
за успех на колективните действия, толкова по-голяма е и вероятността ели-
тите да предпочитат да преразпределят доходи към бедните, за да избегнат
революция. От друга страна, ако тази вероятност е ниска, за да избегнат
революцията, те ще изберат да установят демокрация. Обратно, в модела
на Gorodnichenko, Roland (2021) вероятността за успех на колективните
действия няма съществено значение за дългосрочните резултати. Вместо
това културният параметър на вероятността от замяната на един диктатор
с друг, вместо с демокрация, определя дългосрочната перспектива една
страна да въведе демократичен режим. В този контекст, доколкото колек-
тивните действия са по-лесно осъществими в колективистичната култура,
моделът на Аджемоглу и Робинсън прогнозира по-малко вероятен преход
от автокрация към демокрация в страни с колективистична култура, което
е в съответствие с редица емпирични данни, както и с предвижданията на
модела на Gorodnichenko, Roland (2021).
Друга популярна хипотеза за тенденциите в социалното и стопанското
развитие, основана на възможността за успешно организиране на колектив-
ни действия, е изложена в книгата на Мансър Олсън „Възход и упадък на
нациите“ от 1982 г. (вж. Олсън, 2001; Егберт, Седларски, 2021). Според
теорията на Олсън, когато едно индустриално общество е стабилно за дълъг
период от време, групи със специални интереси имат възможността да се
организират и да наложат специфични обществени ограничения и стимул-
ни системи, необходими за успеха на техните колективни действия. Но, в
съответствие с един от ключовите изводи в по-ранната книга на Олсън „Ло-
гиката на колективното действие“ (Olson, 1965), големи групи с интерес от
постигането на общи икономически цели (например растеж на националния
доход) ще бъдат по-малко успешни в съвместните си действия от малки
групи, преследващи цели, свързани с преразпределение на дохода, които
в крайна сметка намаляват ефективността на стопанството. След като се
организират достатъчно добре, тези малки „преразпределителни коалиции“
намаляват капацитета на обществото да възприема нови технологии и да
пренасочва ресурси в отговор на променени обстоятелства (т.е. настъпва
т.нар. институционална склероза), понижавайки по този начин темпа на ико-
номическия растеж (Olson, 1982, с. 65). С други думи, дълго продължаваща-
та стабилност на едно индустриално общество носи със себе си семената на
собственото му разрушение (вж. Ball, 2001, с. 76). Въпреки че теорията на
Олсън попада в рамките на т.нар. от Хиршман хипотеза за саморазрушение-
то, тя не е точно пример за това как икономическият просперитет подкопава
колективизма. Всъщност аргументацията на Олсън и в двете му влиятелни
книги е основана на напълно индивидуалистично поведение. Според нея
166
хората се ангажират с колективни действия само когато това е в техен пряк
личен интерес – например в резултат на специфични стимулни системи.
Описаният в „Възход и упадък на нациите“ сценарий не включва разпад
на колективни норми или изоставяне на поведението на сътрудничество, а
само ново съгласуване на частни стимули – които се предполага, че са чис-
то индивидуалистични от началото до края на процеса – по начини, които
водят до икономическа стагнация (срв. с Ball, 2001).
Опитът да се изгради унифицирана обща теория на социалната и ико-
номическата промяна (срв. с North, 2005) от мозайката от подобни теории
и свидетелства или от който и да е друг „суров материал“, най-вероятно е
обречен на провал. Хиршман обаче предлага полезна перспектива за ос-
мислянето на многото, често противоречиви идеи относно отражението на
икономическото развитие върху колективизма и индивидуализма. В своя
преглед на множество теории за ефекта на пазарите върху социалните цен-
ности и поведение той изразява само „умерен интерес към въпроса коя от
тях е вярна … колкото и несъвместими да са различните теории, всяка от
тях все пак може да има своя „час на истината“ и/или своята „страна на ис-
тината“, тъй като може да се приложи към определена държава или група
държави в определен период от време“ (Hirschman, 1982, с. 1481, срв. с Ball,
2001). Възможно е и в едно и също време и на едно и също място да дейст-
ват противоположни сили, които просто да се неутрализират. Все пак могат
да бъдат направени някои изводи за условията, при които различните ана-
лизирани сили и сценарии играят съществена роля и въобще относно това
как индивидуалистичната или колективистичната природа на обществото
взаимодейства с икономическото му развитие.
Изходните условия, които определят как културата и икономиката се
повлияват взаимно, включват равнището на материален просперитет или
дохода в дадена страна, както и устойчивостта на нейните политически,
икономически и бюрократични институции. Едно обобщение, следващо
от предишните аргументи е, че ефектът от нивото на колективизъм или ин-
дивидуализъм върху икономическото развитие – бил той положителен или
отрицателен – е по-силен, когато институциите в обществото са по-слабо
развити. Сред широко застъпваните идеи в литературата, когато се раз-
глеждат предимствата на колективизма за икономическото развитие, е, че
когато формалните институции (срв. със Седларски, 2013) за разрешаване
на социални дилеми – договорното право, съдилищата, регулаторните бю-
рокрации – липсват или са неефективни, социалният капитал или доверието
могат да заместят тези институции в поддържането на социалната и иконо-
мическата кохезия. Следователно когато съществуват ефективни формални
институции за коригиране на пазарните провали, нуждата от колективистич-
ни социални норми за решаването на същите проблеми ще бъде по-малка
167
(вж. Ball, 2001). Наред с това обаче възможността колективизмът да се яви
значителна пречка пред икономическото развитие също би била по-голяма,
ако формалните институции са недоразвити – каквато е другата често сре-
щана в литературата теза. Tanzi (1994) посочва като примери връзките при
наемането на работа или разпределянето на други ресурси под контрола на
бюрократите. Но подобни нарушения може да са в резултат не само на злов-
реден колективизъм, но и на липсата на кадрови и счетоводни процедури
със съответна мотивация и отговорности. На свой ред Greif (1994; 1997) и
Kranton (1996) анализират тъкмо начините, по които колективизмът препят-
ства създаването на формални институции. Крантън показва как колекти-
визмът може да изтласка разпространението на пазарната търговия, а Грайф
– как индивидуализмът насърчава развитието на съдилищата и търговските
институции като товарителницата и продажбата на фирмени дялове (срв. със
Седларски, 2022; 2022c). Но общества, в които пазарният механизъм, съди-
лищата и търговските договори са твърдо установени, вече са напуснали фа-
зата, в която могат да се проявят задържащите проблеми на колективизма.
Друго затруднение, което възниква, когато отсъстват формални пазарни от-
ношения, е че колективизмът започва да функционира като алтернатива на
формалните застрахователни пазари (вж. Bauer, Yamey, 1957; Platteau, 1994;
Ball, 2001). Някои аспекти на колективизма ще насърчат икономическото
развитие, други ще го възпрепятстват, но и двата типа ефекти ще бъдат най-
силни, когато формалните институции са най-слабо развити.
Природата на обратната причинна връзка – как икономическото раз-
витие влияе на културната ориентация на обществото – също ще зависи
от изходните условия. С някои изключения излаганите от мнозинството
изследователи аргументи за това как икономическият напредък подкопава
колективизма се отнасят до ранните етапи на икономическото развитие, по-
конкретно до фазата на първоначалното въвеждане или широко разпрос-
транение на пазарната размяна в общества, където преди е преобладавала
размяната на основата на родови връзки или реципрочност в отношенията.
Действително, намаляващата важност за обществото на взаимодействията
с оглед на личността, осъществявани между членовете на по-рано ясно от-
граничени колективи, не е просто страничен ефект от налагането на пазар-
ната търговия, а една от неговите централни характеристики. Отслабващата
роля на колективизма в икономическата сфера, съпътстваща налагането на
пазарите, може да се разпространи под формата на намаляващ колективизъм
и в други области на социалния живот. Например Yellen (1990) описва как
когато стопанството на бушмените бива включено в по-широките пазари на
бантусите, се променят не само икономическите отношения между бушме-
ните, но и битовите им нрави и начините за разрешаване на спорове (срв.
със Седларски, 2022b). Наблюдението на Macfarlane (1979, с. 27), че „уве-
168
личаването на индивидуалните права на собственост и кешовите заплати …
дават на децата ресурси, с които да се противопоставят на разпорежданията
на бащите“ описва един от първоначалните ефекти, които се проявяват по
сходен начин в обществата на ранен етап от икономическото им развитие
(срв. с Ball, 2001). След първоначалното разрушаване на традиционния ко-
лективизъм обаче по-нататъшният икономически напредък може да помог-
не за възстановяването на колективистични нагласи и практики. В частност
намаляващата пределна полезност на дохода и материалните блага – която,
както допускат Lane (1991) и Inglehart (1997), кара хората да приписват все
по-голяма важност на нематериални цели – може да се наблюдава само след
като индивидите са придобили някаква степен на сигурност по отношение
на основните си материални нужди.
ИНДИВИДУАЛИЗЪМ И ДЕМОКРАТИЧНО ИНСТИТУЦИОНАЛНО
УСТРОЙСТВО
Разбирането на предпоставките за демократизацията на обществата е
един от ключовите въпроси в социалните науки, особено с оглед на мно-
гократно изтъкваната в статистическите изследвания връзка между демо-
кратичното социално устройство и по-бързите темпове на икономическо
развитие (срв. със Седларски, 2013, 2012). Очевидно през последните де-
сетилетия се наблюдава значителен напредък в налагането на номинално
демократични институции в глобален план. Докато през 1900 г. нито една
държава в света не е либерална демокрация с общо избирателно право, в
края на XX век 120 от 192-те страни вече са либерални демокрации (срв.
с Freedom House, 1999). В литературата се предлагат различни теории, ос-
новани както на формални модели, така и на неформални фактори, които
имат за цел да обяснят основните механизми на демократизацията. Според
доминиращата теория на демократизацията в социалните науки, теорията
на модернизацията, с повишаването на нивото на икономическо развитие
страните проявяват тенденция да преминават към демократично управле-
ние (Lipset, 1959) или да запазват устойчиво демократичното си обществено
устройство (срв. с Przeworski, Limongi, 1997). След основополагащата рабо-
та на Lipset (1959) значителна по обем литература, теоретична и емпирична,
е посветена на изучаването на определящите фактори за демократизацията.
Липсет подчертава ролята на икономическото развитие и поради това не е
изненадващо, че повечето спорове относно демократизацията са свързани с
това дали икономическото развитие е основният фактор за налагане на де-
мократични институции. Работата на Липсет предлага широк поглед върху
икономическата и социалната модернизация, създаваща условия за по-голя-
169
мо „търсене“ на демокрация. Дебатите в литературата относно значението
на икономическото развитие не стихват и в годините след публикуването на
влиятелното изследване на Przeworski, Limongi (1997). Използвайки данни
за периода между 1950 и 1990 г. за 135 държави, двамата автори показват,
че връзката между доходите и демокрацията се обяснява не толкова с темпа
на икономическото развитие, водещо постепенно до демократизация, а с
факта, че след като страните постигнат определено ниво на благосъстояние,
обикновено никога не се връщат към авторитарни режими. Страните биха
могли да изберат демократични или диктаторски режими по причини, кои-
то не са свързани с икономическото развитие, но по-богатите страни разви-
ват стабилни демокрации, което е основание за силната корелация между
доход на глава от населението и демокрацията. В по-скорошно изследване
Persson, Tabellini (2009) построяват модел, подкрепящ емпирично теория-
та за положителна обратна връзка между натрупания демократичен опит и
икономическото развитие. Persson (2005) демонстрира, че формата на де-
мократичното устройство има важно значение за степента на нарастване
на доходите: въвеждането на парламентарна демокрация с пропорционално
избирателно право води до най-много стимулиращи растежа политики. От
своя страна Acemoglu, Robinson (2005) твърдят, че демократизацията е пре-
ди всичко стратегия на елитите, които са готови да поемат ангажименти за
преразпределителни трансфери в отговор на заплахата от революция. Ня-
кои от по-новите изследвания поставят под въпрос причинно-следствената
връзка от развитието към демокрацията или дори наличието на корелация
между тях. Acemoglu et al. (2005, 2008) установяват, че връзката между до-
ходите (или образованието) и демокрацията е най-вече характеристика на
данните в крос-секционните изследвания и че при анализ на панелни данни
такава не се наблюдава. Acemoglu et al. (2019) показват в неотдавнашна
своя работа, че ефектът е по-скоро от демокрацията върху растежа, т.е. в об-
ратната посока на предполаганата от теорията на модернизацията. От друга
страна, Boix, Stokes (2003) изтъкват, че като се вземат данни за достатъчно
дълги периоди (назад до втората половина на XIX век), може да се установи
силна взаимосвързаност между дохода на глава от населението и демокра-
цията. Treisman (2011) също открива политически ефект от икономическото
развитие в средносрочен и дългосрочен план, като демократичните преходи
се случват най-често при слизането от власт на даден диктатор след период
на стопански напредък.
Споменаване на културните детерминанти на демокрацията намираме
още у Almond, Verba (1963), които подчертават важността на гражданска-
та култура като предпоставка за демократизацията в своето сравнително
изследване на пет държави (Италия, Германия, САЩ, Великобритания и
Мексико). Inglehart, Weizel (2005), стъпвайки върху Световното проучване
170
на ценностите, твърдят, че модернизацията води до промени в ценностите
към повече себеизразяване и по-силен акцент върху личната свобода. Спо-
ред тях тези промени стоят зад засилващата се подкрепа за демокрацията.
Така формулираните ценности са близки до индивидуализма (срв. със Сед-
ларски, 2022). Но фокусът на изследването не е върху ефекта на културата
върху демокрацията, а по-скоро върху културната промяна, предизвикана
от модернизацията.
Днес съвсем не изглежда сигурно, че световната конвергенция към де-
мокрация ще се окаже устойчива. Автократични тенденции се проявяват
в редица демократични страни, а перспективата Китай, най-многолюдната
държава в света с впечатляващ икономически растеж през последните че-
тири десетилетия, да направи внезапен завой към пълна демократизация
изглежда малко вероятна. Ето защо нараства скептицизмът, че всички стра-
ни рано или късно стават демократични с напредването на икономическо-
то развитие. В някои случаи теориите за демократизацията пренебрегват
бавно движещите се сили като културата, които улесняват или затрудняват
прехода към демокрация. Учудващо е, че въпреки че културата често се
счита за основата на много от социалните и икономическите процеси, ро-
лята ѝ за демократизацията продължава често да бъде пренебрегвана (срв.
с Владимиров, 1999).
Подходът на Gorodnichenko, Roland (2021) е различен – те приемат кул-
турата като бавно променяща се (вж. Roland, 2004) и влияеща върху по-бър-
зо изменящите се променливи като политическите институции. Въпреки че
резултатите им показват, че индивидуализмът засяга както дохода на глава
от населението, така и демократизацията, те не изключват и отделен ефект
от дохода върху демократизацията. Освен това установяват, че за разлика
от други културни измерения (например религията, общото доверие) ин-
дивидуализмът е стабилен предсказващ фактор за демокрацията. Автори-
те представят прост формален модел на демократизацията, който включва
индивидуалистично-колективистичното измерение на културата. Ключова-
та разлика между двата културни типа по отношение на перспективите за
демократизация е, че колективистичната култура се отличава с по-силен
конформизъм и по-силно избягване на радикалните институционални ино-
вации. Двамата изследователи показват, че, изхождайки от първоначална
ситуация на автокрация, колективистичното общество е по-малко вероят-
но да премине към демократичен ред, отколкото индивидуалистичното,
независимо че колективистичната култура е по-ефективна в преодоляване-
то на проблемите на колективното действие. В модела колективистичните
общества често се оказват в равновесие с добронамерена автокрация, т.е.
автокрация, която не действа хищнически спрямо своите граждани. Когато
автокрацията е възприемана като „добра“, колективистичното общество не
171
въстава срещу нея, за разлика от индивидуалистичното. Този резултат се
дължи именно на по-силното избягване на радикалните институционални
промени в колективистичните култури. В допълнение, при допускането, че
политическите институции формират съответна култура с времето, централ-
ното твърдение на авторите само се усилва: колективистичните общества
са по-малко склонни да направят преход към демокрация. Не съществува
обаче автоматично съответствие между индивидуалистичните ценности и
демокрацията. Държавите с индивидуалистични култури все пак трябва да
преодолеят проблемите на колективното действие, за да преминат от авток-
рация към демокрация, което е нетривиална бариера. Всъщност има държа-
ви със сравнително високи оценки за индивидуализъм и ниски демократич-
ни резултати (например Мароко). Но дори при положение, че проблемът с
колективните действия е много по-остър в индивидуалистичните общества,
те пак са по-склонни да се окажат демократични в дългосрочен план в срав-
нение с колективистичните.
Goronichenko, Roland (2021) тестват модела си, като използват позна-
тия индекс на Хофстеде за културното измерение индивидуализъм – ко-
лективизъм (срв. с Хофстеде, Хофстеде, Минков, 2020; Седларски, 2022).
Изследователите откриват силен и устойчив ефект на индивидуализма вър-
ху средните резултати за демократичност на управлението между 1980 и
2010 г. Увеличение с едно стандартно отклонение в оценката на индивиду-
ализма е свързано с увеличение от до четири точки на оценките за демокра-
тичност, което е значимо въздействие. Този резултат остава валиден дори
когато авторите контролират голяма част от другите променливи, среща-
ни в литературата във връзка с обяснението на демократизацията, вклю-
чително измерителите на икономическото развитие. Освен това са налице
свидетелства, че в страните с колективистични култури автократичните
режими се сриват по-често, което според изследователите предполага, че
колективистичните култури действително се справят по-успешно с колек-
тивните действия. Резултатите обаче показват също, че е по-вероятно след
автократичен срив колективистичните култури да преминат отново към ав-
токрация, докато индивидуалистичните култури – към демокрация (срв. с
Geddes et al., 2014). Интересно е, че другите културни променливи, като
доверието или останалите културни измерения, конструирани от Хофстеде
(Хофстеде, Хофстеде, Минков, 2020) – властова дистанция, избягване на
несигурността, мъжественост, дългосрочна ориентация – нямат значителен
или стабилен ефект върху средните резултати за демократичност на управ-
лението, докато ефектът на индивидуализма е устойчив. Gorodnichenko,
Roland (2021) използват инструментални променливи, за да анализират в
по-голяма дълбочина ефекта на културата върху демократизацията. Пър-
вата инструментална променлива е показател за историческо разпростра-
172
нение на патогени. За тази променлива се твърди (вж. например Fincher et
al., 2008; Murray, Schaller, 2010), че има пряко влияние върху ориентация-
та към колективистична култура, тъй като по-силното разпространение на
патогени създава по-добри перспективи за оцеляване на общностите, при-
ели повече колективистични ценности – по-твърди граници за позволеното
поведение, по-малка отвореност към чужди за общността индивиди, силен
акцент върху традицията и стабилността на социалните норми. Втората ин-
струментална променлива е мярка за генетично разстояние между държа-
вите на основа на различията в честотата на кръвните групи в различните
страни. Този инструмент се използва, както и в горните изследвания, като
прокси за вертикалното предаване на културата от родители на деца.
Наскоро в научната литература бе установена пряка връзка между ге-
ните на даден индивид и политическото му поведение – например склон-
ността към активно участие в политическия процес и пристрастията му
към определена идеология (Fowler et al., 2008; Hatemi, Mc Dermott, 2012).
Тези изследвания обаче се фокусират върху индивидуалното политичес-
ко поведение и индивидуалните психологически реакции по отношение
на политиката, а не върху това как средните генетични особености влияят
върху културата и по-специално върху колективизма на дадена страна. За
разлика от този подход Gorodnichenko, Roland (2021) използват връзката
между културните особености и генетичното разстояние, за да адресират
потенциалната ендогенност на културата. В модела им изходният режим
е автокрацията. Допуска се, че всички – богати и бедни членове на об-
ществото – предпочитат доброжелателните пред злонамерените автокра-
ти. Даден владетел остава на власт завинаги, освен ако нe се организира
успешен бунт за свалянето му. Във всеки период гражданите имат потен-
циала да решат проблема с колективните действия и успешно да свалят
от власт владетеля. Колективистичната култура е в състояние да помогне
за преодоляване на предизвикателството на гратисчийството (англ. free
riding) при организирането на преврата, ако е налице социална норма за
справедливо въстание срещу несправедлив автократичен владетел. Хората
от колективистичната култура ще съобразят поведението си със същест-
вуващата обществена норма, от което ще очакват награда под формата на
по-висок социален статус (неспазването на нормата, напротив, може да
доведе до остракиране). От друга страна, в колективистичните общества
вярванията се основават на племенната или клановата принадлежност. Ако
различните племена или кланове хранят дълбоко недоверие помежду си и
са в конфликт, може да им е по-трудно да преодолеят проблемите на ко-
лективните действия в сравнение с индивидуалистичните култури, които
в някои случаи разполагат с плътни мрежи на гражданското общество и
култура на гражданско участие.
173
В периоди, в които гражданите са в състояние да решат успешно проб-
лемите по организирането на колективни действия, обикновено наричани
революционни ситуации, индивидите от двата вида култури имат избора
дали да свалят режима или да го запазят. Въпреки че изглежда очевидно, че
гражданите в произволна страна биха премахнали нежелан автократ, не е
ясно дали представителите на всяка култура биха предприели действия сре-
щу автократ, когото възприемат като добронамерен. Тъй като по допускане
бедните са мнозинството, решението за започване на колективни действия е
тяхно. В условията на демокрация те облагат с данъци богатите и на теория
са в по-добро положение, отколкото при добронамерен автократичен вла-
детел, докато богатите предпочитат последния, тъй като не преразпределя
доходи от тях към бедните. В модела се приема, че независимо от волята
на богатите да участват или не в колективни действия, от значение е тъкмо
решението на бедните. В подкрепа на подобно допускане Bruckner, Ciccone
(2011) показват, че отрицателните шокове в доходите, свързани например с
негативните последствия от силните валежи, имат положителен ефект вър-
ху демократизацията в Субсахарска Африка. Разбира се, тази предпоставка
в модела не трябва да се тълкува твърде буквално. При много промени в
режима, част от елитите застават начело на революциите, превратите или
вътрешните реформи „в името на народа“. Масовата подкрепа за промяната
на режима обаче е критична за успеха (срв. с Тойнби, 1995).
Ефективните колективни действия или ще заменят стария автократ с
нов, евентуално добронамерен, или ще се осъществи радикална институ-
ционална иновация – замяна на автокрацията с демокрация. Предполага
се, че в колективистичната култура при успех на колективните действия
с по-голяма вероятност старият автократ би бил заменен от друг автократ
(евентуално добронамерен), отколкото да се осъществи преход към демо-
крация. Едно от основанията за това предположение е, че колективистични-
те култури имат по-високо ниво на конформизъм и по-ниска склонност към
участие в институционални иновации. Друго, вероятно по-дълбоко осно-
вание е, че колективистичните ценности поставят по-сериозен акцент вър-
ху различната полезност на доброжелателния и на злонамерения владетел,
върху благоприятната роля на политическата стабилност и способността на
добрия владетел разумно да посредничи между различни кланове и групи.
За разлика от тях индивидуалистичните ценности наблягат по-силно върху
индивидуалната свобода.
Очевидно в модела на Gorodnichenko, Roland (2021) е заложена неси-
гурност относно това, какъв институционален режим би възникнал след
решението за въстание. Взетото решение е само да се предприемат ко-
лективни действия, но без предварително известен резултат. Този аспект
на модела изглежда близък до реалността. Например в началото на т.нар.
174
Арабска пролет през 2011 г. не е ясно дали в края на процеса ще се появят
демократични режими или нови автократични режими с различни управ-
ници. Тази несигурност все още съществува в различни страни от региона.
Горното предположение за по-вероятната замяна на един автократ с друг в
условията на колективистична култура показва, че изходът от колективни-
те действия се влияе от дълбоки културни параметри. Например Grosjean,
Senik (2011) не установяват зависимост между нивото на доходите и под-
крепата за демократичните промени в страните в преход. Междувременно
съществува обемиста емпирична литература, демонстрираща, че култу-
рата проявява изключително силна инерция – от изследвания, показващи
дългосрочните ефекти от културните различия между групите на ранните
заселници в САЩ (вж. Fischer, 1989 или Grosjean, 2014), до проучвания,
установяващи постоянство на културата, наследена от предците, сред аме-
риканските имигранти (вж. напр. Guiso et al., 2006, Tabellini, 2008, Algan
and Cahuc, 2010).
В този смисъл моделът на Gorodnichenko, Roland (2021) постига из-
вестен напредък в разбирането на икономистите за институционалните
промени, като въвежда културен компонент в теориите за революциите и
демократизацията. Съществуващите теории, обясняващи преодоляването
на проблемите при организиране на колективни действия и динамиката на
колективното действие, далеч не са задоволителни в този аспект.
Един от резултатите при допусканията в модела е, че в силно колекти-
вистични култури никога няма да се стигне до бунт срещу добър автократ,
докато в силно индивидуалистични, обратно, населението винаги ще се раз-
бунтува. Въпреки че колективистичните култури са в състояние да преодо-
леят проблема си с колективните действия по-лесно от индивидуалистич-
ните култури, това тяхно преимущество е неутрализирано от по-високата
степен на конформизъм.
По-нататъшни изчисления показват, че когато вероятността революци-
ята да доведе до смяната на настоящия диктатор с нов, вместо до налага-
не на демократичен режим, е достатъчно висока (близка до 1), по-добрата
способност за организиране на колективни действия би засилила предпо-
читанието да не се вдига бунт, докато когато вероятността за утвърждаване
на нов диктатор (вместо демокрация), е достатъчно ниска (близка до 0),
по-високата способност за колективни действия ще има за следствие по-го-
ляма очаквана възвръщаемост от бунта. Последният резултат е интуитивен,
но първият не е. Той означава, че по-високата способност за преодоляване
на проблема с колективните действия води до предпочитание за избягване
на бунта, когато конформизмът в обществото е висок. С други думи, ре-
шението за въстание съдържа в себе си компромис. С известна вероятност
бунтът ще наложи демократично обществено устройство, което ще повиши
175
благосъстоянието на бедните, но също така с някаква вероятност може да
постави на власт лош автократ. Когато и способността за организиране на
колективни действия, и вероятността за замяната на стария автократ с нов
са високи, последното се превръща в по-вероятно събитие.
Друг сравнителен статичен резултат от модела на Gorodnichenko,
Roland (2021) е, че при по-ниско неравенство в доходите преимуществата
на демокрацията пред добрата автокрация също са по-малки. В действи-
телност за егалитарно общество с добър автократ моделът не предполага
никакво предимство от въвеждането на демокрация.
В обобщение, авторите извеждат от модела две основни следствия.
Първото е, че ако колективистичните общества имат по-висока способност
за организиране на колективни действия, те ще се разбунтуват с по-голяма
вероятност, когато са изправени пред лош автократ. Това е така, защото
всички култури винаги са готови на бунт срещу лош автократ, но колекти-
вистичните култури ще могат по-добре да преодолеят проблема си с колек-
тивните действия срещу него. В подкрепа на този извод е приведено твърде-
нието на Самюел Файнър от влиятелната му книга „История на държавното
управление от най-ранни времена“, че в Древен Китай селските бунтове са
много повече, отколкото в прединдустриална Европа (Finer, 1997, с. 523,
799). Второто следствие, което е независимо от способността за успешно
организиране на колективни действия, е, че наличието на добър автократ в
дадено колективистично общество ще доведе до по-висока стабилност на
режима поради предпочитанието да се избегне бунтът.
По-колективистичните общества, обуславящи по-висока вероятност
бунтът да доведе на власт нов автократ, вместо да наложи демократичен
режим, не са склонни да въстават, когато имат начело добър автократ. По-
индивидуалистичните общества с ниска вероятност да издигнат нов авто-
крат ще са склонни да решат да участват в бунт, дори ако способността
им за организиране на колективни действия е много ниска. В резултат ин-
дивидуалистичните общества недвусмислено ще са по-склонни да наложат
демократични режими във времето.
ПАЗАРИ И ОБЩНОСТИ: СОЦИАЛНАТА ЦЕНА НА
МЕРИТОКРАЦИЯТА
В основата на модерната трансформация на традиционно индивидуа-
листичните култури на Европа лежи, наред с демократизацията, една нова
идеологическа система, която е толкова естествена за човека от съвремието,
че част от нейните фундаментални ефекти остава скрита от погледа на всич-
ки. Наследствените елити от миналото не само биват изпреварени финансо-
176
во от нови участници, но също така се слага край на техните подразбирали
се преди статус и легитимност. Свещеното право на царете и аристократич-
ният патернализъм (noblesse oblige) се сменят с радикално различна идеоло-
гия – меритокрацията – т.е. приписването на власт, престиж и привилегии
на основата на обществения принос или постиженията, а не на рождени
права. Тази идея стои зад просвещенския начин на мислене, буржоазната
революция и много от социалдемократическите институции, утвърдили се
през XX век, включително разпространението на общественото образова-
ние и изграждането на публичния сектор.
Система, основана на приноса на всеки конкретен индивид, е видимо
по-съвършена от такава, базирана върху рождени права и се явява същест-
вена предпоставка за възникването и разпространението на съвременните
инклузивни институции (Acemoglu, Robinson, 2012). Въпреки това в лите-
ратурата се оформят две линии на фундаментална критика към настоящата
меритократична система, които заслужават внимание. Първо, на преосмис-
ляне е подложена самата идея за меритокрация. Второ, преразглежда се ро-
лята на институциите, чрез които тя намира проявление в действителността.
Понятието меритокрация е използвано за първи път с негативна конотация
от Майкъл Йънг в художествената творба „Възходът на меритокрацията“
от 1958 г. (вж. Young, 2017). Визията на автора за прехода от кастова към
класова система е дистопична – според него новият мислещ елит, подбран
на основата на резултатите от тестове за интелигентност и образователно
равнище, деморализира и потиска „незаслужилите“. Тъй като меритокра-
цията създава социални разделения, които намират културно оправдание,
на нея ѝ е позволено и да увеличи значително общественото неравенство
(срв. с Benabou, Tirole, 2006). Разбира се, старата кастова система също е
оправдавана в своето време от обичаите и религията, а наследствените ели-
ти проявяват не по-малка самонадеяност и самомнение преди възхода на
меритократичното мислене. Въпреки отрицателната конотация в първона-
чалната употреба на понятието меритокрация исторически – след работата
на Даниел Бел (Bell, 1972) – се налага положителното тълкуване на явле-
нието. Едва през последните няколко години вниманието отново се насочва
към отрицателните аспекти – не на ролята на заслугите като такива –, а на
съвременната система на меритокрацията (Markovits, 2020; Goodhart, 2020;
Sandel, 2020; вж. Carvalho, 2022).
В своята книга „21 урока за 21-ви век“ нашумелият историк Ювал Ноа
Харари пише за един междувременно забравен епизод, свързан с Марк Зу-
кърбърг и Фейсбук:
„След тримесечно самовглъбяване, на 16 февруари 2017 г., Марк Зукър-
бърг публикува дързък манифест за необходимостта да се изгради глобална
общност и за ролята на „Фейсбук“ в този проект. В речта си в Харвард на
177
22 юни 2017 г. Зукърбърг обясни, че социално-политическите катаклизми
на нашето време – от вихрещата се наркозависимост до непоносимите то-
талитарни режими – са до голяма степен резултат от разпада на човешките
общности. Той изрази съжаление, че „от десетилетия членството във вся-
какви видове групи е намаляло до една четвърт. Това са много хора, които
сега трябва да се въоръжат с целеустременост и да дадат подкрепата си дру-
гаде“. Зукърбърг обеща „Фейсбук“ да поведе усилията за възстановяването
на тези общности и неговите инженери да поемат товара, захвърлен от ено-
рийските свещеници. „Ще положим усилия, за да улесним изграждането на
общностите“, каза той. По-нататък Зукърбърг поясни: „Разработваме про-
ект, за да видим дали ще можем да подобрим създаването на групи, в които
ще се чувствате пълноценни. За тази цел започнахме да създаваме ИИ. И
нещата се случват. През първите шест месеца ние помогнахме на 50% по-
вече хора да се присъединят към значими общности.“ Неговата крайна цел
е да помогне „на 1 милиард души да се присъединят към значими общнос-
ти“. По-нататък той заяви: „Ако го постигнем, това не само ще преобърне
намаляването на членството в различни общности, което наблюдаваме от
десетилетия, но ще започне да заздравява нашата социална тъкан и да сбли-
жава хората по света.“ Тази цел е толкова важна, че Зукърбърг тържествено
обеща „да промени изцяло мисията на „Фейсбук“, за да я осъществи“ (Ха-
рари, 2019, 89 – 90). По-нататък Харари заявява: „За съжаление, през по-
следните два века дружеските общности се разпадат. Опитът да се заменят
малки групи хора, които наистина се познават, с въображаеми общности
от държави и политически партии никога няма напълно да успее. Вашите
милиони братя в националното семейство и вашите милиони другари в ко-
мунистическата партия не могат да ви дадат топлата близост, която може
да получите от своя брат, сестра или приятел. В резултат хората живеят все
по-самотно в една все по-свързана планета. Много от социалните и поли-
тическите разцепления в наше време водят началото си от това състояние“
(Харари, 2019, 90 – 91).
В действителност икономическата социална мобилност разделя хората
в съответствие с определени техни „продуктивни“ характеристики, сорти-
райки ги в класи и променяйки по този начин социалните външни ефекти.
Този механизъм на изменение на социалните външни ефекти вследствие
на разделението на хората може да доведе до поляризация в социалното
развитие на различните класи (например масово разпространение на алко-
холизъм, злоупотреба с наркотици и др. сред по-малко благосъстоятелните)
и да влоши перспективите пред цялото общество. В действителност през
последните години наблюдаваме епидемия от т.нар. смърт от отчаяние в
САЩ (вж. Case, Deaton, 2020). Когато „продуктивните“ човешки характе-
ристики са ендогенни, преходът от кастово общество към меритокрация
178
води първоначално до бум на икономическата мобилност, но впоследствие
тя постепенно затихва. В крайна сметка динамичното меритократично об-
щество отново се превръща в статично и разделено на класи (вж. Carvalho,
2022). Критиката на меритокрацията в литературата се фокусира върху
твърде тясната дефиниция на понятието, предубедената оценка на съот-
ветните заслуги, стигматизацията на неуспешните и върху прекомерната
конкуренция между хората, до които тя води (срв. със Седларски, 2019).
Разрушителни социални и политически последици може да има и горният
механизъм, свързан с постепенно задушаваната от меритокрацията социал-
на мобилност.
Съпътстващо обществено развитие е, че редица показатели за качест-
во на живота престават да се движат успоредно с икономическия растеж
(вж. Lima de Miranda, Snower, 2020). Например в наскоро издадената книга
„Смърт от отчаяние“ (Case, Deaton, 2020) авторите показват, че средната
продължителност на живота в САЩ започва да спада от 2015 г. насам. Тази
тенденция се дължи най-вече на увеличаващата се смъртност сред бели-
те граждани на средна възраст поради самоубийства, свръхдози наркотици
и заболявания на черния дроб от алкохолизъм, т.е. случаи на т.нар. смърт
от отчаяние. При по-внимателно вглеждане се установява, че тенденция-
та всъщност е съсредоточена в бялото население от нелатински произход
без висше образование. За разлика от завършилите университет тази гру-
па преживява поредица от отрицателни икономически и социални шокове
вследствие от автоматизацията, глобализацията и измененията в социални-
те норми. Между 1979 и 2017 г. медианният доход на белите мъже без че-
тиригодишно висше образование спада с 13%. Сигурността и качеството на
работните места също намаляват. В допълнение за тази социо-демографска
група процентите на сключени бракове се сриват, а нивата на съвместно
съжителство и извънбрачни раждания се увеличават. Авторите отбелязват
и все по-отрицателното обществено мнение за необразованите в системата
на преувеличена меритокрация в САЩ: „Четиригодишното университетско
образование се превръща в ключовия показател за социален статус. Все ед-
но, че незавършилите са принуждавани да носят кръгла значка на ревера си
със зачеркнат надпис бакалавър“ (Case, Deaton, 2020, с. 3; срв. с Carvalho,
2022).
Поляризацията на социалните резултати или дори само възприемане-
то на класови различия по отношение на определени индивидуални харак-
теристики може да има важни политически последствия. Съпротивата на
обществото срещу стигматизацията на губещите в меритократичното съ-
ревнование е продължителен културен феномен. Евентуална положителна
корелация между икономическите и социалните резултати на хората може
да засили тази стигма и, нещо повече, да доведе до по-малко емпатия към
179
тези, които „не успяват да се справят“. Ако на техните политически интере-
си се приписва по-малка тежест или тези интереси се променят драматично
с времето, обикновено възникват популистки движения (Carvalho, 2022).
Както уместно посочва Akerlof (2020), икономическите модели проя-
вяват тенденция да се фокусират върху тесни и „твърди“ проблеми, вместо
върху важни и „по-меки“ такива. Но логически пестеливи модели могат да
бъдат използвани, за да допринесат също и към широки и комплексни теми
като меритокрацията и нейните ефекти. Моделът, предложен от Carvalho
(2022), се концентрира именно върху такъв неизследван по-рано в литера-
турата отрицателен ефект от меритократичните институции. Case, Deaton
(2020) обясняват намаляващата средна продължителност на живота и уве-
личаващите се случаи на смърт от отчаяние сред бялото население на САЩ
без университетско образование с екзогенни променливи, направили по-
труден живота на по-малко образованите и по-малко успешните. В частност
те посочват като причини автоматизацията и глобализацията в съчетание
с дефекти във функционирането на американската здравна система, както
и изместването на пазарната и политическата власт от труда към капитала
(и получаването на все по-големи ренти от капитала, срв. с Пикети, 2015).
Анализът на Carvalho (2022) предполага че увеличаващите се случаи на
смърт от отчаяние могат да бъдат също непредвиден резултат от конкрет-
ната меритократична система, наложила се в САЩ с разпространението на
масовото образование и образователната мобилност между 1900 и 1980 г.
(вж. Goldin, Katz, 2008) и ролята на висшето образование при подбора на
американския елит. Тези процеси формират американското общество чрез
разделение в затворени групи и външни ефекти с отрицателни социални
последствия4.
Подобни негативни социални развития в представения модел на мери-
токрация не могат да бъдат преодолени лесно със стандартните политики и
инструменти. Трудно е да бъдат осъществявани политики, които повишават
икономическата мобилност, без да влошават социалните резултати на гру-
пата на по-малко облагодетелстваните. Пример е понижаването на общата
цена на образованието: резултатите от модела показват, че по този начин
долната класа ще бъде съставена от индивиди, които имат още по-високо
предпочитание към настоящето (англ. present bias), тъй като всички ос-
танали ще инвестират в образованието и социалното си израстване. Като
4 Не е случайно, че още Хайек (Hayek, 1960, 94 – 99, 387 – 388) предвижда някои от
възраженията срещу една напълно меритократична система, твърдейки: „Това означава офи-
циално ранжиране на хората в йерархия с удостоверения гений на върха и освидетелствания
идиот на дъното, една йерархия, която само е влошена от факта, че се предполага, че отразява
„заслуги“ и определя достъпа до възможности, в които именно може да се прояви личността“
(с. 387, срв. с Carvalho, 2022).
180
цяло общият социален ефект може да бъде положителен, тъй като по-мал-
ко индивиди ще попадат в долната класа, но социалните резултати ще се
влошават за по-малко облагодетелстваните поради по-силните отрицател-
ни социални външни ефекти за тях5. Последното се дължи отчасти на по-
следствията от по-голямата социална видимост на екстремното поведение.
Например навиците на пиене на един алкохолик са по-забележими от тези
на един умерен консуматор и поради това оказват по-сериозно социално
влияние. Емпирични свидетелства за този ефект са приведени от Hammond,
Ornstein (2014). Авторите показват, че хора с голямо наднормено тегло мо-
гат да повишат възприятията за медианното тегло и така да увеличат дейст-
вителното тегло на хората в дадена общност чрез социално влияние. Има
още един проблем: съвременните меритокрации използват образователното
равнище, за да пресяват индивидите, желаещи да се присъединят към елита.
Ако разходите за образование спаднат толкова силно, че всеки би могъл да
получи висше образование, тогава ще се прибегне до различен филтриращ
инструмент, който може да е дори по-малко достъпен както за високата,
така и за ниската класа (Carvalho, 2022).
Възможно решение може да се търси в данъчното облагане и прераз-
пределението. Ако част от възвръщаемостта от образование се обложи и
бъде преразпределена към необразованите, процентът на висшистите ще
намалее. Ефектът би бил същият както, ако се повиши цената на образова-
нието. Прагът на разходите за завършване на висше образование както за
долната, така и за горната класа би се повишил и по следваната тук логика
социалните резултати на индивидите, попадащи в долната класа, биха били
по-добри. Но общият ефект върху социалното развитие би бил неопреде-
лен, тъй по-голям дял от обществото ще попадне в долната класа (Carvalho,
2022).
За сравнение като изходно състояние може да се приеме кастово общес-
тво, в което не е възможна мобилност в посока нагоре или надолу. Тъй като
не се осъществява селекция, разпределението на характеристиките между
хората във всяка каста би било повече или по-малко еднакво. Преминава-
нето към меритократично общество в началния период на „играта“ пре-
дизвиква взрив на икономическа мобилност, при който хората със слабо
предпочитание към настоящето се включват или остават в горната класа
чрез инвестиции например във висше образование. Но мобилността е само
5 Макар статията на Carvalho (2022) да се основава в приложната си част върху изводите
у Case, Deaton (2020) за белите граждани на САЩ, хипотезата му напомня в известен смисъл
тезата на Уилям Джулиъс Уилсън, че бедността в центровете на американските градове
възниква не само чрез градската деиндустриализация през 1970-те, но също и в резултат
на преместването на общностни водачи от центровете на градовете към предградията след
десегрегацията (вж. Wilson, 2011).
181
временна. Сортирането на хората в класи в комбинация с междупоколен-
ческото предаване на личностни характеристики напълно елиминира мо-
билността във всички следващи периоди. По този начин меритократичното
класово общество всъщност започва много да наподобява старото кастово
общество, само че с по-нежелани социални резултати за най-необлагоде-
телстваните и вероятно за обществото като цяло.
Моделът на Carvalho (2022) илюстрира действието на механизма на
външните ефекти от разделянето в групи чрез пример, използващ критерия
на времевите предпочитания и по-конкретно уклона или предпочитанието
към настоящето, тъй като е най-простият за анализиране случай. Подобен
подход е съвместим с хипотезата на Hopkins (2019), че висшето образование
днес служи преди всичко за сигнализиране на некогнитивни характеристи-
ки като самоконтрола. Главната теза в изследването на Carvalho (2022) оба-
че е по-обща: при определени условия механизмът на външните ефекти от
сортирането в групи създава връзка между икономическите и социалните
резултати без значение какви характеристики се използват като критерий
за групирането. В един малко по-усложнен анализ би могло да се изследва
сортирането в социални групи на основата на търпението, измервано чрез
стандартния експоненциален дисконтов фактор. Съществуват множество
свидетелства, обобщени от Almlund, Duckworth, Heckman, Kautz (2011),
че – наред с времевите предпочитания – „петте големи“ личностни харак-
теристики предсказват много добре завършването на висше образование
и средния успех от следването на индивидите. Всъщност те имат толкова
обяснителна мощ, колкото и когнитивните показатели. Преди всичко висо-
ката съвестност (англ. conscientiousness) се свързва с голяма вероятност за
завършване на висше образование и висок успех. Освен това тя предсказва
по-ниски нива на рисково поведение, включително консумация на алкохол
и никотин, участие в залагания и секс без предпазни средства (вж. Hagger-
Johnson et al., 2011; Dash et al., 2019). Механизмът на външните ефекти от
сортирането в групи може да функционира и при използване на критерии
като склонността за спазване на правила и конформността, които получават
по-малко внимание в литературата. Такива черти на характера обикновено
са ценени от големите организации, изискващи кооперативност, екипна ра-
бота и лоялност от своите служители, но не насърчават непременно креа-
тивността и иновациите (Carvalho, 2022).
Важна част от научната литература в областта се фокусира върху
факторите на икономическата и социалната мобилност. Например Chetty,
Hendren, Kline, Saez (2014) установяват, че мобилността намалява в условия
на сегрегация и голямо неравенство и се увеличава при наличие на пове-
че социален капитал, семейна стабилност и качество на образованието. В
Италия резултатите на Güell, Pellizzari, Pica, Rodriguez Mora (2018) също
182
показват, че мобилността се увеличава с нарастването на образованието и
социалния капитал и намалява с увеличаване на неравенството. Те не от-
криват връзка между мобилността и други социо-политически променливи
като средната продължителност на живота, нивата на престъпността и на
самоубийствата. Анализът на Carvalho (2022) прави две важни допълнения
към горните резултати. Първо, механизмът на външните ефекти от раз-
делянето в групи превръща социалния капитал, неравенството, продължи-
телността на живота, нивата на престъпността и самоубийствата не само в
следствия от икономическата мобилност, но и в причина за нея. Всъщност
когато функцията на социалните външни ефекти е изпъкнала (т.е. когато
влиянието например на крайно нездравословни решения върху останали-
те хора е много силно), действителният причинно-следствен ефект на тези
променливи върху икономическата мобилност е подценен. Например пови-
шаването на социалната мобилност в резултат на спадащите нива на прес-
тъпността може да доведе до последващо повишение на престъпността чрез
механизма на външните ефекти от сортирането на хората в групи (повече
хора в долната класа ще се повлияят отрицателно от давания лош пример
за екстремно поведение от някои от членовете на класата). По този начин
крос-секционните анализи подценяват каузалния ефект от ниската престъп-
ност върху социалната мобилност. Като се отчете този проблем на ендоген-
ността, не е учудваща установената липса на връзка между мобилността и
продължителността на живота, престъпността и самоубийствата в Италия.
Обратно, когато функцията на социалните външни ефекти е вдлъбната, ико-
номическата и социалната мобилност могат да подобрят обществените ре-
зултати, а каузалният ефект на социалните условия върху мобилността ще
бъде усилен. Второ, многопериодният анализ подсказва, че взаимовръзката
между мобилността и променливите, изследвани в цитираните публикации,
зависи от това, в коя фаза на жизнения цикъл се намира даденото стопан-
ство. Ако сортирането е в напреднал стадий и икономическата мобилност
вече е започнала да затихва, каузалният ефект от тези променливи също
отслабва (Carvalho, 2022).
На това място се налага да бъде зададен въпросът, защо не намират
масово разпространение институции, които гарантират интернализирането
на отрицателните социални външни ефекти, разглеждани в настоящия текст
(вж. Demsetz, 1976; Coase, 1960). Съществуват примери за институции, кои-
то са изпълнявали подобни функции, в т.ч.:
а) Данъци „върху греха“ и забрани. Обществата от миналото са развива-
ли широк спектър от забрани, за да регулират социалните външни ефекти,
като например законите за лихварството (Koyama, 2010), законите за разто-
чителството и разкоша (Desierto, Koyama, 2020), законите за наследството
(Kuran, 2010), ограниченията върху разпореждането със собственост и най-
183
важно – забраните върху алкохола и наркотиците (Miron, Zwiebel, 1991). В
по-ново време т.нар. данъци „върху греха“ (т.е. акцизите) се налагат върху
потреблението на цигари и алкохол, а има и предложения да бъдат въведени
и за продуктите на веригите за бързо хранене (Carvalho, 2022).
б) Социални норми и религиозни забрани. Социалните външни ефекти
се регулират традиционно и чрез неформални институции, често прилага-
ни на равнището на групата. Например повечето общества разполагат със
социални и религиозни норми срещу извънбрачните полови контакти (вж.
Francesconi, Ghiglino, Perry, 2016). Религиозни групи съблюдават и регу-
лират също така прекомерната употреба на алкохол, приема на наркотици
и други форми на антисоциално поведение от членовете им (Iannaccone,
1992; McBride, 2007). Забраната за консумацията на алкохол в САЩ от 1920
до 1933 г., т.нар. сух режим, се дължи отчасти и на религиозното движение
за умереност. Може би именно като следствие от съблюдаваните забрани
религиозността се свързва с по-добро психическо и физическо здраве, с
по-високи образователни и по-устойчиви брачни резултати (вж. например
Stark, 2012).
Подобни формални и неформални институции са в състояние да смек-
чават отрицателните социални външни ефекти – следствие от механизма
на сортирането в групи на членовете на обществото. Въпреки това те опре-
делено не успяват да предотвратят нежеланите социални развития и нарас-
тващия брой смъртни случаи от отчаяние, документирани от Case, Deaton
(2020). Въпросът е защо? Ключов фактор се явява идеологията. И данъците
„върху греха“, и религиозните забрани срещат все по-голяма съпротива,
тъй като се възприемат като нарушения на свободата на индивида. Тази
концепция, свързана с индивидуализма, е част от идеен комплекс, дал на-
чалото на днешните меритократични институции. Меритокрацията избягва
всякакви традиционни колективистични представи относно идентичността:
никой не бива да бъде оценяван според статуса на семейството, от което
произхожда, според социалния си кръг или етническа група, а в зависи-
мост от собствените му постижения. Подобен фокус върху индивидуалната
свобода и неограничено поле за действие в действителност силно стеснява
подкрепата за (принудителни) институции, които да регулират социалните
външни ефекти (Carvalho, 2022).
Устойчивите темпове на икономическия растеж и развитие в напред-
налите държави като САЩ и страните от Западна Европа зависят пряко от
постоянния поток от иновации, т.е. от новите форми и средства за използ-
ване на знанието. Оказва се, че меритократичната система, чийто произход
е свързан със стремежа към ефективно функциониране на бюрокрацията и
разширяването на държавния капацитет (вж. Фукуяма, 2004), може би не
е най-подходящата обществена форма за това. В действителност масовото
184
обществено образование е въведено през XIX век в Европа като част от по-
литическите програми за изграждане на младите европейски нации. Целта
е не да се насърчават иновациите и да се разпространява обективно знание,
а по-скоро да се заменят традиционните регионални класови и етнически
идентичности с национална идентичност, а нациите да се оглавят от нов
бюрократичен елит (вж. Weber, 1976). Новосформираните елити получават
определени ренти, мотивиращи ги да изпълняват съвестно нарастващите
управленски функции на държавата. За да бъде стабилна тази прохождаща
политическа система, рентите за членовете на бюрократичния елит следва-
ло да се възприемат от населението като легитимни. Изследвания като това
на Hoffman et al. (1994) показват, че в рамките на експериментални игри
индивидите са склонни да толерират по-голямо неравенство, когато пози-
цията на решаващия е определена чрез резултатите от тест, а не на случаен
принцип (вж. Albert, Egbert, Chobanov, Mertins, Sedlarski, 2008). С други ду-
ми, именно нуждата от легитимация на политическите и бюрократичните
ренти, които скрепяват съвременната държава, може би е същинската при-
чина зад наложеното положително обществено възприятие за меритокра-
тичната система (срв. с Bowles, Gintis, 1976; Carvalho, 2022).
Според меритократичната идеология в обществото съществува набор
от индивиди, които са способни да натрупват по-съвършено знание и да из-
граждат по-силни характери и които могат да бъдат разпознати на основата
на образованието си и множеството успешно преминати квалификационни
проверки. Такова допускане не противоречи на стандартната икономическа
теория с нейния фокус върху затворени системи, в които всички неизвест-
ни всъщност са познати неизвестни. Например, обикновено се допуска, че
индивидите разполагат с пълна информация за своя набор от стратегии, за
набора от стратегии на всички останали индивиди, както и за връзката меж-
ду стратегическите профили и очакваната от тях възвръщаемост. В допъл-
нение, вероятностното разпределение върху състоянията на средата и типо-
вете играчи е общодостъпно знание. Иновациите, обаче, се осъществяват в
съвсем различна среда – на непълна информация и Найтова несигурност
(вж. Knight, 1921; Егберт, Седларски, Тодоров, 2021). Трудно е предвари-
телно да се предвиди кой би направил най-важните приноси, а знанието
само частично се създава чрез рационални, целенасочени процедури. По-
често то се открива чрез експериментиране и социално учене. Тази идея е
изразена в известния цитат от Хайек: „Ако притежаваме цялата релевантна
информация, ако можем да допуснем дадена система от предпочитания и
ако разполагаме с пълно знание за наличните средства [за удовлетворява-
нето им], проблемът, който остава, се отнася само до чистата логика. [...]
Това, обаче, категорично не е икономическият проблем, с който се сблъсква
обществото. Икономическите изчисления, които сме развили за да решим
185
този логически проблем, въпреки, че са важна стъпка към решението на
икономическия проблем на обществото, не предоставят отговор за него.
Причината е, че „данните“ за обществото като цяло, които залягат в иконо-
мическите изчисления, никога не са „дадени“ на определен индивидуален
ум, който да може да разработи следствията, и никога не могат да бъдат
дадени (Hayek, 1945; 519 – 520; срв. с Carvalho, 2022).
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
От представения тук анализ могат да бъдат направени редица изводи,
включително за политическата сфера. Първо, за меритокрацията се твър-
ди, че намалява политическата емпатия към по-слабо образованите, като
стигматизира всички, които са по-малко „успели в живота“. Положителна-
та корелация между икономическите и социалните резултати, дължаща се
на механизма на външните ефекти от сортирането в групи, подсилва този
ефект, допълнително намалявайки тежестта, която политиците придават на
интересите на нискообразованите слоеве от населението. Това може да се
възприеме като нежелателно само по себе си, но би могло и да даде на-
чало на популистки движения. Второ, например независимо от тенденци-
ите в расовата и икономическата сегрегация, в САЩ от 1940-те насам се
наблюдава силно увеличение на географската сегрегация на основата на
образователното равнище (вж. Domina, 2006). Сортиращият ефект на об-
разованието по отношение на личностни и други черти засилва ефекта на
географската сегрегация върху изборните резултати при настоящата струк-
тура на американската електорална система. И накрая, динамичните резул-
тати предполагат, че меритокрацията би могла да подкопава сама себе си.
За съжаление, дори е възможно хората без университетско образование да
започнат да подкрепят политики, които намаляват достъпа до образование
и икономическата мобилност. С други думи, ако не бъде предложен нов мо-
дел, старата кастова система може да се окаже не непременно нещо, което
сме оставили окончателно в миналото (Carvalho, 2022).
Що се отнася до темпа на обществени иновации, подходяща отправ-
на точка е еволюционната теория на културата (вж. например Boyd,
Richerson, 1985; McElreath, Boyd, 2008). Хайек предвижда появата на мо-
дерната еволюционна теория на културата, разбирайки ключа към прогреса
като „селекция чрез имитация на успешни институции и навици“, от които
възникват „идеи и умения – накратко цялото културно наследство, което
се предава чрез учене и имитиране“ (Hayek, 1960, с. 591). Това схващане се
явява и актуалната представа за културата като натрупващо се междупоко-
ленческо учене и отличителна черта на човека въобще (вж. Henrich, 2017).
186
С други думи, знанието циркулира сред населението чрез имитиране и раз-
лични форми на социално учене, в съчетание с кодификация, съхранение и
междупоколенческо предаване на нови идеи и умения. Този процес, обаче,
не би довел до нищо съществено, без в системата да бъде впръсквано ново
знание чрез учене по пътя на пробата и грешката и случайно експерименти-
ране (Rogers, 1988; Giuliano, Nunn, 2021). Описаното гледище е разширено
и върху мрежовите технологии чрез еволюционната теория на игрите, в
която идиосинкратичният избор и експериментирането са съществени за
социалното възприемане на новите технологии (Young, 2011; Kreindler,
Young, 2014). С оглед на настъпващите нови технологии изглежда, че така,
както алгоритмите получават своята ефективност и мощ от свързаността
си в мрежата, така и хората ще трябва да развият нови и да възстановят
стари мрежи за взаимодействие, за да увеличат ролята на човешкия фактор
по пътя на отстояването на своя начин на мислене и правене на нещата в
евентуална бъдеща технологична цивилизация. Както многократно посочва
Хайек, индивидуалното учене и експериментиране най-често е било зад-
вижвано не от икономически интерес, а от обикновено любопитство (Hayek,
1960, с. 392). Т.е., за да се осъществява културна еволюция, е необходимо
да съществуват стимули за поемане на риск и за експериментиране, както и
да се толерира ексцентричността (вж. Witt, 2008; Harper, 2018). Този подход
към иновациите е развит до теория на предприемаческите открития и пазар-
ната динамика например от Израел Кирцнер (Kirzner, 2015; Carvalho, 2022;
срв. с Егберт, Седларски, 2021b).
Литература
Вебер, М. (2005) Протестантската етика и духът на капитализма. София, Университетско
издателство „Св. Климент Охридски“. / Veber, M. (2005) Protestantskata etika i duhat na
kapitalizma. Soya, Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.
Владимиров, Ж. (1999) Културното наследство срещу демокрацията и пазара. София, Со-
фийски новини. / Vladimirov, Zh. (1999) Kulturnoto nasledstvo sreshtu demokratsiyata i
pazara. Soya, Soyski novini.
Докинс, Р. (2015) Себичният ген. София, Изток–Запад. / Dokins, R. (2015) Sebichniyat gen.
Soya, Iztok–Zapad.
Егберт, Х., Седларски, Т. (2021) Основи на съвременната икономика: Мансър Олсън и ко-
лективното действие. – Икономическа мисъл, 4/2021, 126 – 134. / Egbert, H., Sedlarski,
T. (2021) Osnovi na savremennata ikonomika: Mansar Olsan i kolektivnoto deystvie. –
Ikonomicheska misal, 4/2021, 126 – 134.
Егберт, Х., Т. Седларски (2021b) Основи на съвременната икономика: Израел Кирцнер и
функцията на предприемача. – Икономически и социални алтернативи, 1/2021, 121 –
127. / Egbert, H., T. Sedlarski (2021b) Osnovi na savremennata ikonomika: Izrael Kirtsner
i funktsiyata na predpriemacha. – Ikonomicheski i sotsialni alternativi, 1/2021, 121 – 127.
Егберт, Х., Т. Седларски, А. Тодоров (2021) Основи на съвременната икономика: Франк
Х. Найт и концепцията за неопределеността, теорията на капитала и зараждането на
187
Чикагската школа. – Икономическа мисъл, 6/2021, 74 – 90. / Egbert, H., T. Sedlarski,
A. Todorov (2021) Osnovi na savremennata ikonomika: Frank H. Nayt i kontseptsiyata za
neopredelenostta, teoriyata na kapitala i zarazhdaneto na Chikagskata shkola. – Ikonomicheska
misal, 6/2021, 74 – 90.
Норт, Д. (2000) Институции, институционална промяна и икономически резултати. София,
Изд. „ЛиК“. / Nort, D. (2000) Institutsii, institutsionalna promyana i ikonomicheski rezultati,
Soya, Izd. „LiK“.
Олсън, М. (2001) Възход и упадък на нациите. Икономически растеж, стагфлация и социал-
ни ограничения. София, Изд. Златорогъ. / Olsan, M. (2001) Vazhod i upadak na natsiite.
Ikonomicheski rastezh, stagatsiya i sotsialni ogranicheniya. Soya, Izd. Zlatoroga.
Пикети, Т. (2015) Капиталът XXI век. София, Изток–Запад. / Piketi, T. (2015) Kapitalat XXI
vek. Soya, Iztok–Zapad.
Пинкър, С. (2018) Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса.
София, Изток–Запад. / Pinkar, S. (2018) Prosveshtenie sega. Zashtita na razuma, naukata,
humanizma i progresa. Soya, Iztok–Zapad.
Седларски, Т. (2022) Индивидуализъм, колективизъм и богатство на народите. – Годишник
на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – Стопански факултет, том
21, 189 – 228. / Sedlarski, T. (2022) Individualizam, kolektivizam i bogatstvo na narodite.
– Godishnik na Soyskiya universitet „Sv. Kliment Ohridski“ – Stopanski fakultet, tom 21,
189 – 228.
Седларски, Т. (2022b) Индивидуализъм, колективизъм и бъдещето на капитализма. – Ико-
номически и социални алтернативи, под печат. / Sedlarski, T. (2022b) Individualizam,
kolektivizam i badeshteto na kapitalizma. – Ikonomicheski i sotsialni alternativi, pod pechat.
Седларски, Т. (2022c) Индивидуализъм, колективизъм, социален капитал и икономичес-
ко развитие. – Икономическа мисъл, под печат. / Sedlarski, T. (2022c) Individualizam,
kolektivizam, sotsialen kapital i ikonomichesko razvitie. – Ikonomicheska misal, pod pechat.
Седларски, Т. (2020) Поведенчески и социалнопсихологически измерения на пазарния ред:
статус, щастие и благосъстояние. Второ издание, София, Университетско издателство
„Св. Климент Охридски“. / Sedlarski, T. (2020) Povedencheski i sotsialnopsihologicheski
izmereniya na pazarniya red: status, shtastie i blagosastoyanie. Vtoro izdanie, Soya,
Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.
Седларски, Т. (2020b) Икономически растеж и щастие. – Годишник на Стопанския факултет
на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, том 18, 281 – 301. / Sedlarski, T.
(2020b) Ikonomicheski rastezh i shtastie. – Godishnik na Stopanskiya fakultet na Soyskiya
universitet “Sv. Kliment Ohridski”, tom 18, 281 – 301.
Седларски, Т. (2019) Политическа икономия на социалния статус: икономически и со-
циалнопсихологически ефекти от статусното съревнование на пазарите, на които
победителите получават всичко. – Годишник на Стопанския факултет на Софий-
ския университет „Св. Климент Охридски“, том 17, 211 – 277. / Sedlarski, T. (2019)
Politicheska ikonomiya na sotsialniya status: ikonomicheski i sotsialnopsihologicheski efekti
ot statusnoto sarevnovanie na pazarite, na koito pobeditelite poluchavat vsichko. – Godishnik
na Stopanskiya fakultet na Soyskiya universitet “Sv. Kliment Ohridski”, tom 17, 211 – 277.
Седларски, Т. (2018) Икономика на щастието: относителната природа на човешкото субек-
тивно благосъстояние. – Научни трудове на УНСС, том 3, 19 – 44. / Sedlarski, T. (2018)
Ikonomika na shtastieto: otnositelnata priroda na choveshkoto subektivno blagosastoyanie.
– Nauchni trudove na UNSS, tom 3, 19 – 44.
Седларски, Т. (2013) Нова институционална икономика. София, Университетско издателст-
во „Св. Климент Охридски“. / Sedlarski, T. (2013) Nova institutsionalna ikonomika. Soya,
Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.
188
Седларски, Т. (2013b) Институционални аспекти на пазара. София, Университетско изда-
телство „Св. Климент Охридски“. / Sedlarski, T. (2013b) Institutsionalni aspekti na pazara.
Soya, Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.
Седларски, Т. (2012) Институционална еволюция на обществата към отворен достъп и па-
зарна размяна? – Икономически алтернативи, 3/2012, 81 – 102. / Sedlarski, T. (2012)
Institutsionalna evolyutsiya na obshtestvata kam otvoren dostap i pazarna razmyana? –
Ikonomicheski alternativi, 3/2012, 81 – 102.
Седларски, Т. (2011) Несвободното възникване на свободния пазар – ‚Великата трансфор-
мация‘ на Карл Полани. – Икономическа мисъл, 1/2011, 51 – 72. / Sedlarski, T. (2011)
Nesvobodnoto vaznikvane na svobodniya pazar – ‚Velikata transformatsiya‘ na Karl Polani.
– Ikonomicheska misal, 1/2011, 51 – 72.
Седларски, Т. (2010) Еволюция на теорията на институционалната промяна на Д. Норт. –
Икономически алтернативи, 2/2010, 82 – 95. / Sedlarski, T. (2010) Evolyutsiya na teoriyata
na institutsionalnata promyana na D. Nort. – Ikonomicheski alternativi, 2/2010, 82 – 95.
Седларски, Т. (2009) Неформални институции, идеологии и транзакционни разходи. – Со-
циологически проблеми, 3 – 4/2009, 139 – 155. / Sedlarski, T. (2009) Neformalni institutsii,
ideologii i tranzaktsionni razhodi. – Sotsiologicheski problemi, 3 – 4/2009, 139 – 155.
Тойнби, А. (1995) Изследване на историята, Том 3: Универсални държави и универсал-
ни църкви. Перспективите на западната цивилизация. София, ИК „Христо Ботев“. /
Toynbi, A. (1995) Izsledvane na istoriyata, Tom 3: Universalni darzhavi i universalni tsarkvi.
Perspektivite na zapadnata tsivilizatsiya. Soya, IK „Hristo Botev“.
Фукуяма, Ф. (2004) Строежът на държавата. София, Изд. Обсидиан. / Fukuyama, F. (2004)
Stroezhat na darzhavata. Soya, Izd. Obsidian.
Харари, Ю. Н. (2019) 21 урока за 21 век. София, Изд. Изток–Запад. / Harari, Yu. N. (2019) 21
uroka za 21 vek. Soya, Izd. Iztok–Zapad.
Хофстеде, Х., Х. Я. Хофстеде, М. Минков (2020) Култури и организации. Софтуер на ума.
София, Изд. Класика и стил. / Hofstede, H., H. Ya. Hofstede, M. Minkov (2020) Kulturi i
organizatsii. Softuer na uma. Soya, Izd. Klasika i stil.
Acemoglu, D., S. Johnson, J. Robinson, P. Yared (2005) From Education to Democracy? –
American Economic Review Papers and Proceedings, 95(2), 44 – 49.
Acemoglu, D., S. Johnson, J. Robinson, and P. Yared (2008) Income and Democracy. – American
Economic Review, 98, 808 – 42.
Acemoglu, D., S. Naidu, P. Restrepo, J. Robinson (2014) Democracy Does Cause Growth. –
Journal of Political Economy, Vol. 127, Nr. 1, 47 – 100.
Acemoglu, D., Robinson, J. A. (2005) Economic Origins of Dictatorship and Democracy.
Cambridge, UK: Cambridge University Press.
Acemoglu, D., Robinson, J. A. (2012) Why Nations Fail: The Origins of Power, Prosperity, and
Poverty. New York: Crown.
Adelman, I., C., T. Morris (1967) Society, Politics and Economic Development. Baltimore, MD:
Johns Hopkins University Press.
Albert, M., H. Egbert, G. Chobanov, V. Mertins, T. Sedlarski (2008) Procedural Preferences and
Collective Resistance: Preliminary Results from an Experimental Investigation. Manuscript.
Algan, Y., P. Cahuc (2010) Inherited Trust and Growth. – American Economic Review 100(5),
2060 – 2092.
Almlund, M., Duckworth, A. L., Heckman, J., Kautz, T. (2011) Personality Psychology and
Economics. Handbook of the Economics of Education. Elsevier, vol. 4, 1 – 181.
Almond, G., S. Verba (1963) The Civic Culture. Political Attitude and Democracy in Five Nations.
New York: Sage Publications.
Almroth, L., Elmusharaf, S., El Hadi, N, Obeid, A., El Sheikh, M.A., Elfadil, S.M., Bergström,
S., (2005) Primary Infertility After Genital Mutilation in Girlhood in Sudan: A Case-Control
Study. – The Lancet – Vol. 366, Issue 9483, 30 July, 385 – 391.
189
Akerlof, G.A. (2020) Sins of Omission and the Practice of Economics. – Journal of Economic
Literature, 58(2), 405{18.
Aoki, M. (2007) Endogenizing Institutions and Institutional Changes. – Journal of Institutional
Economics, 3(1), 1 – 31.
Ball, R. (2001) Individualism, Collectivism, and Economic Development. – The Annals of the
American Academy of Political and Social Science, 573(1), 57 – 84.
Bauer, P. T., B. S. Yamey (1957) The Economics of Under-Developed Countries. Chicago:
University of Chicago Press.
Bell, D. (1972) Meritocracy and Equality. – The Public Interest, 29, 29 – 68.
Benabou, R., Tirole, J. (2006) Belief in a Just World and Redistributive Politics. – Quarterly
Journal of Economics, 121(2), 699 – 746.
Bisin, A., T. Verdier (2000) Beyond the Melting Pot: Cultural Transmission, Marriage, and the
Evolution of Ethnic and Religious Traits. – Quarterly Journal of Economics, CXV(3), 955 –
988, 2000.
Boettke, P., Fink, A. (2011) Institutions First. – Journal of Institutional Economics, 7(4), 499 – 504.
Boix, C., S. Stokes (2003) Endogenous Democratization. – World Politics, 55(4), 517 – 549.
Botticini, M., A. Siow, (2003) Why Dowries? – American Economic Review 93(4): 1385 – 98.
Bowles, S., Gintis, H. (1976) Schooling in Capitalist America. New York: Basic.
Boyd, R., Richerson, P. J. (1985) Culture and the Evolutionary Process. Chicago, IL: University
of Chicago Press.
Bruckner, M., A. Ciccone (2011) Rain and the Democratic Window of Opportunity. – Econometrica,
79(3), 923 – 947.
Carvalho, J.-P. (2022) Markets and Communities: The Social Cost of the Meritocracy. – Journal of
Institutional Economics, Volume 18, Issue 3, June 2022 , 501 – 519.
Chetty, R., Hendren, N., Kline, P., Saez, E. (2014) Where is the Land of Opportunity? The Geography
of Intergenerational Mobility in the United States. – Quarterly Journal of Economics, 129(4),
1553 – 1623.
Clark, G. (2008) A Farewell to Alms: A Brief Economic History of the World. Princeton University
Press.
Coase, R.H. (1960) The Problem of Social Cost. – In: C. Gopalakrishnan (ed.), Classic Papers in
Natural Resource Economics. Springer, 2000, 87 – 137.
Croson, R. (2007) Theories of Commitment, Altruism and Reciprocity: Evidence From Linear
Public Goods Games. – Economic Inquiry, Vol. 45, Issue 2, 199 – 216.
Dash, G. F., Slutske, W. S., Martin, N. G., Statham, D. J., Agrawal, A. Lynskey, M. T. (2019)
Big Five Personality Traits and Alcohol, Nicotine, Cannabis, and Gambling Disorder
Comorbidity. – Psychology of Addictive Behaviors, 33(4), 420 – 429.
Demsetz, H. (1967) Toward a Theory of Property Rights. – American Economic Review, 1(2),
347{359.
Desierto, D., Koyama, M. (2020) The Political Economy of Status Competition: Sumptuary Laws
in Preindustrial Europe. CEPR Discussion Papers.
Domina, T. (2006) Brain Drain and Brain Gain: Rising Educational Segregation in the United
States, 1940-2000. – City & Community, 5(4), 387 – 407.
Durkheim, E. (2002) Suicide: A Study in Sociology. Routledge Classics.
Fincher, C. L., R. Thornhill, D. R. Murray, M. Schaller (2008) Pathogen Prevalence Predicts
Human Cross-Cultural Variability in Individualism/Collectivism. – Proceedings – Royal
Society. Biological Sciences, 275(1640), 1279 – 1285.
Finer, S. (1997) The History of Government, volumes I-III, Oxford University Press, Oxford.
Fischer, D. H. (1989) Albion‘s Seed: Four British Folkways in America. New York: Oxford
University Press.
Fogel, R. W. (2004a) The Escape from Hunger and Premature Death, 1700 – 2100: Europe,
America, and the Third World. Cambridge University Press.
190
Fogel, R. W. (2004b) Technophysio Evolution and the Measurement of Economic Growth. –
Journal of Evolutionary Economics, 14(2), p. 217.
Fowler, J., L. Baker, C. Dawes (2008) Genetic Variation in Political Participation. – American
Political Science Review, 102, 233 – 248.
Francesconi, M., Ghiglino, C., Perry, M. (2016) An Evolutionary Theory of Monogamy. – Journal
of Economic Theory, 166, 605 – 628.
Freedom House (1999) Democracy’s Century: A Survey of Global Political Change in the 20th
Century.
Galbraith, J. K. (1971) The Afuent Society. 2d ed., rev. Harmondsworth, UK: Pelican.
Geddes, B., J. Wright, E. Frantz (2014) Autocratic Breakdown and Regime Transitions: A New
Data Set. – Perspectives on Politics, 12(2), 313 – 331.
Giuliano P., Nunn N. (2021) Understanding Cultural Persistence and Change. – Review of Economic
Studies, 88 (4), 1541 – 1581.
Goldin, C., Katz, L.F. (2008) The Race between Education and Technology. Boston, MA: Belknap
Press.
Goodhart, D. (2020) Head, Hand, Heart: Why Intelligence is Over-Rewarded, Manual Workers
Matter, and Caregivers Deserve More Respect. Free Press.
Gorodnichenko, Y., G. Roland (2021) Culture, Institutions and Democratization. – Public Choice,
Vol. 187, 165 – 195.
Gorodnichenko, Y., G. Roland (2017) Culture, Institutions, and the Wealth of Nations. – The
Review of Economics and Statistics, 99 (3): 402 – 416.
Granovetter, M. (1973) The Strength of Weak Ties. – American Journal of Sociology, 81:1360 – 80.
Greif, A., (1994) Cultural Belief s and the Organization of Society: A Historical and Theoretical
Reection on Collectivist and Individualist Societies. – Journal of Political Economy, 102(5):
912 – 50.
Greif, A., Mokyr, J. (2017) Cognitive Rules, Institutions, and Economic Growth: Douglass North
and Beyond. – Journal of Institutional Economics, 13(1), 25 – 52.
Greif, A. (1997) On the Interrelations and Economic Implications of Economic, Social, Political
and Normative Factors: Reections from Two Late Medieval Societies”. – In: The Frontiers
of the New Institutional Economics, ed. J. Drobak and J. Nye. San Diego: Academic Press.
Grosjean, P. (2014) A History of Violence: the Culture of Honor as a Determinant of Homicide in
the US South. – Journal of the European Economic Association, 12(5), 1285 – 1316.
Grosjean, P., C. Senik (2011) Democracy, Market Liberalization and Political Preferences. –
Review of Economics and Statistics, 93(1), 365 – 381.
Grusec, J. E., Kuczynski, L. (1997), Parenting and Children‘s Internalization of Values: A
Handbook of Contemporary Theory. New York: Wiley.
Güell, M., Pellizzari, M., Pica, G., Rodriguez Mora, J. V. (2018) Correlating Social Mobility and
Economic Outcomes. – The Economic Journal, 128(612), F353 – F403.
Guiso, L., Sapienza, P., Zingales, L. (2009) Cultural Biases in Economic Exchange? – The Quarterly
Journal of Economics, Vol. 124, No. 3 (Aug. 2009), 1095 – 1131.
Guiso, L., Sapienza, P., Zingales, L. (2006) Does Culture Affect Economic Outcomes? – Journal
of Economic Perspectives, Vol. 20, No. 2, Spring 2006, 23 – 48.
Guiso, L., P. Sapienza, L., Zingales (2004) The Role of Social Capital in Financial Development.
– The American Economic Review, 94(3), 526 – 556.
Guiso, L., P. Sapienza, L. Zingales (2003) People‘s Opium? Religion and Economic Attitudes. –
Journal of Monetary Economics, 50(1), 225 – 82.
Hagger-Johnson, G., Bewick, B. M., Conner, M., O’Connor, D. B., Shickle, D. (2011) Alcohol,
Conscientiousness and Event-Level Condom Use. – British Journal of Health Psychology,
16(4), 828 – 845.
191
Hammond, R. A., Ornstein, J. T. (2014) A Model of Social Inuence on Body Mass Index. – Annals
of the New York Academy of Sciences, 1331(1), 34 – 42.
Harper, D. A. (2018) Innovation and Institutions from the Bottom Up: An Introduction. – Journal
of Institutional Economics, 14(6), 975 – 1001.
Hatemi, P. K., R. McDermott (2012) The Genetics of Politics: Discovery, Challenges and Progress.
– Trends in Genetics, 28(10), 525 – 533.
Hayek, F. (1960) The Constitution of Liberty. Chicago: University of Chicago Press.
Hayek, F.A. (1945) The Use of Knowledge in Society. – American Economic Review, 35(4), 519 –
530.
Henrich, J. (2017) The Secret of Our Success: How Culture is Driving Human Evolution,
Domesticating Our Species, and Making us Smarter. Princeton University Press.
Hirschman, A. (1982) Society: Civilizing, Destructive or Feeble? – Journal of Economic Literature,
20, 1463 – 1484.
Hoffman, P. T. (2017), Why Did Europe Conquer the World? Princeton University Press.
Hоffman, E., McCabe, K., Shachat, K., Smith, V. (1994) Preferences, Property Rights, and
Anonymity in Bargaining Games. – Games and Economic Behavior, 7(3), 346 – 380.
Hopkins, E. (2019) College as a Signal of Self-Control: Self-Control Preferences in a High
Temptation Environment. Working Paper, University of Edinburgh.
Iannaccone, L.R. (1992) Sacrice and Stigma: Reducing Free-Riding in Cults, Communes, and
Other Collectives. – Journal of Political Economy, 100(2), 271 – 291.
Ibrahim, S. E. (1980) Anatomy of Egypt’s Militant Islamic Groups: Methodological Note and
Preliminary Findings. – International Journal of Middle East Studies, 12(4), 423 – 453.
Inglehart, R. (1997) Modernization and Postmodernization: Cultural, Economic, and Political
Change in 43 Societies. Princeton, NJ: Princeton University Press.
Inglehart, R., C. Weizel (2005) Modernization, Cultural Change and Democracy: The Human
Development Sequence. Cambridge University Press, Cambridge UK.
Johnson, N. D., Koyama, M. (2019) Persecution and Toleration: The Long Road to Religious
Freedom. Cambridge University Press.
Jones, E. (2003) The European Miracle. Cambridge, U.K.: CUP.
Kirzner, I. M. (2015) Competition and Entrepreneurship. University of Chicago press.
Knack, S., P. Keefer (1997) Does Social Capital Have an Economic Payoff? A Cross-Country
Investigation. – Quarterly Journal of Economics, 112:1251 – 88.
Knight, F. (1921) Risk, Uncertainty, and Prot. Hart, Schaffner, and Marx; Houghton Mifin.
Koutsubinas, T. (2015) The Political Economy of Status: Superstars, Markets and Culture Change.
Chelthenham, UK, Northampton, MA, USA: Edward Elgar.
Koyama, M. (2010) Evading the `Taint of Usury’: The Usury Prohibition as Barrier to Entry. –
Explorations in Economic History, 47(4), 420 – 442.
Kranton, R. (1996) Reciprocal Exchange: A Self-Sustaining System. – American Economic Review,
86, 830 – 851.
Kreindler, G. E., Young, H. P. (2014) Rapid Innovation Diffusion in Social Networks. – Proceedings
of the National Academy of Sciences, 111 (Supplement 3), 10881 – 10888.
Kuran, T. (2010) The Long Divergence: How Islamic Law Held Back the Middle East. Princeton,
NJ: Princeton University Press.
Kuznets, S. (1955) Economic Growth and Inequality. – American Economic Review, 45:1 – 28.
Lane, R. (1991) The Market Experience. New York: Cambridge University Press.
Lane, R. (1998) The Joyless Market Economy. – In: Economics, Values, and Organization, ed. A.
Ben-Ner and L. Putterman, New York: Cambridge University Press.
Lima de Miranda, K., Snower, D. J. (2020) Recoupling Economic and Social Prosperity. – Global
Perspectives, 1(1): 118 – 167.
192
Lipset, S.M. (1959) Some Social Requisites of Democracy: Economic Development and Political
Legitimacy. – American Political Science Review, 53, 69 – 105.
Macfarlane, A. (1979) The Origins of English Individualism. New Yor k: Cambridge University
Press.
Manski, C. (2000) Economic Analysis of Social Interactions. – Journal of Economic Perspectives,
Vol. 14, No. 3, 115 – 136.
Markovits, D. (2020) The Meritocracy Trap: How America’s Foundational Myth Feeds Inequality,
Dismantles the Middle Class, and Devours the Elite. Penguin Books.
Marwell, G., R. Ames (1979) Experiments on the Provision of Public Goods. I: Resources, Interests,
Group Size, and the Free-Rider Problem. – American Journal of Sociology, 84:1335 – 60.
Marx, K., Engels, F. (1992) The Communist Manifesto. Oxford: Oxford University Press.
McBride, M. (2007) Club Mormon: Free-Riders, Monitoring, and Exclusion in the LDS Church. –
Rationality and Society, 19(4), 395 – 424.
McCloskey, D. N. (2010) Bourgeois Dignity: Why Economics Can’t Explain the Modern World.
University of Chicago Press.
McElreath, R. and Boyd, R. (2008) Mathematical Models of Social Evolution: A Guide for the
Perplexed. University of Chicago Press.
Miron, J.A. and Zwiebel, J. (1991) Alcohol Consumption During Prohibition. – American Economic
Review, 81(2), 242 – 247.
Murray, D. R., M. Schaller (2010) Historical Prevalence of Infectious Diseases within 230
Geopolitical Regions: A Tool for Investigating Origins of Culture. – Journal of Cross-
Cultural Psychology, 41, 99 – 108.
North, D. C. (2005) Understanding the Process of Economic Change. Princeton, N.J.: Princeton
University Press.
North, D. C. (1990) Institutions, Institutional Change and Economic Performance. Cambridge:
Cambridge University Press
North, D. C. (1981) Structure and Change in Economic History. New York: W.W. Norton.
Olson, M. (1982) The Rise and Decline of Nations. New Haven, CT: Yale University Press.
Olson, M. (1965). The Logic of Collective Action. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Persson, T. (2005) Forms of Democracy, Policy and Economic Development. – NBER Working
Paper No 11171.
Persson, T., G. Tabellini (2009) Democratic Capital: The Nexus of Political and Economic Change.
– American Economic Journal: Macroeconomics 1, 88 – 126.
Platteau, J-P. (1994) Behind the Market Stage Where Real Societies Exist – Part II: The Role of
Moral Norms. – Journal of Development Studies, 30, 753 – 817.
Polanyi, K. (2001) The Great Transformation. Boston: Beacon Press.
Przeworski, A., F. Limongi (1997) Modernization: Theories and Facts. – World Politics, 49, 155 –
183.
Rabin, M. (1993) Incorporating Fairness into Game Theory and Economics. – American Economic
Review, 83:1281 – 1302.
Ricard, S. (1781) Traite General du Commerce. Amsterdam: Chez E. van Harrett et Soeters.
Richerson, P. J., R. Boyd (2005) Not By Genes Alone: How Culture Transformed Human Evolution.
University of Chicago Press, Chicago.
Rogers, A.R. (1988) Does Biology Constrain Culture? – American Anthropologist, 90(4), 819 –
831.
Rosenberg, N. (1990) Adam Smith and the Stock of Moral Capital. – History of Political Economy,
22:1 – 17.
Roland, G. (2004) Understanding Institutional Change: Fast-moving and Slow-moving Institutions.
– Studies in Comparative International Development, 38, 109 – 131.
193
Salamon, S. (1992) Prairie Patrimony: Family, Farming, and Community in the Midwest, Studies
in Rural Culture. University of North Carolina Press, Chapel Hill.
Sandel, M. J. (2020) The Tyranny of Merit: What’s Become of the Common Good? Farrar, Straus
and Giroux.
Searle, J.R. (2005) What is an Institution? – Journal of Institutional Economics, 1(1), 1 – 22.
Smith, A. (1978) Lectures on Jurisprudence. Ed. Ronald L. Meek, David D. Raphael, and Peter
Stein. New York: Oxford University Press.
Smith, A. (1976) The Theory of Moral Sentiments. Ed. David D. Raphael and Alec L. MacFie. New
York: Oxford University Press.
Spolaore, E., R. Wacziarg (2009) The Diffusion of Development. – The Quarterly Journal of
Economics, Vol. 124, No. 2 (May, 2009), 469 – 529
Stark, R. (2012) America’s Blessings: How Religion Benets Everyone, Including Atheists.
Templeton Foundation Press.
Tabellini, G. (2016) Ideas or Institutions? – a Comment. – Journal of Institutional Economics,
12(1), 43 – 48.
Tabellini, G. (2008) Institutions and Culture. – Journal of the European Economic Association,
6(2 – 3), 255 – 294.
Tanzi, V. (1994) Corruption, Governmental Activities, and Markets. IMF Working Paper 94/99,
International Monetary Fund, Washington, DC.
Tilly, C. (1992) Coercion, Capital, and European States, AD 990-1992. Oxford: Blackwell.
Treisman, D. (2011) Income, Democracy, and the Cunning of Reason. ERN: Institutions & Political
Power in Transitional Economies (Topic).
Triandis, H. (1990) Cross-Cultural Studies of Individualism and Collectivism. Nebraska Symposium
on Motivation, 317:9418 – 139.
Weber, E. (1976) Peasants into Frenchmen: The modernization of rural France, 1870 – 1914.
Stanford University Press.
Weil, D. N. (2014) Health and Economic Growth. – In: Philippe Aghion, Steven Durlauf (eds.).
Handbook of Economic Growth. Elsevier, vol. 2, 623 – 682.
Wilson, W. J. (2011) When Work Disappears: The World of the New Urban Poor. Vintage.
Witt, U. (2008) Observational Learning, Group Selection, and Societal Evolution. – Journal of
Institutional Economics, 4(1), 1 – 24.
Yellen, J. (1990) The Transformation of the Kalahari !Kung. – Scientic American, 262, 96 – 105.
Young, H.P. (2011) The Dynamics of Social Innovation. – Proceedings of the National Academy of
Sciences, 108 (Supplement 4), 21285 – 21291.
Young, M. (2017) The Rise of the Meritocracy. Routledge. Originally published in 1958.
Постъпила на 06.06.2022 г.
