Content uploaded by Nikola Venkov
Author content
All content in this area was uploaded by Nikola Venkov on Apr 19, 2022
Content may be subject to copyright.
ГОДИШНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ
Социология
Том 108
ANNUAL OF SOFIA UNIVERSITY “ST. KLIMENT OHRIDSKI”
FACULTY OF PHILOSOPHY
Sociology
Volume 108
34
ГРАДСКА ПОЛИТИКА И ДИСКУРСНА ТЕОРИЯ.
ПОЛИТИЧЕСКИ, ТЕХНОКРАТИЧНИ И ОБИКНОВЕНИ
ФОРМИ НА ДЕЙСТВИЕТО
НИКОЛА АТ. ВЕНКОВ
Nikola A. Venkov. Urban politics and Post-Foundational Discourse Theory. Political,
technocratic and ordinary forms of action
This paper introduces a denition of urban politics which breaks with the tradition of restric-
tive concepts of the type “urban politics is what the city politicians and activist citizens do”. I
propose instead a radical democratisation of the notion: urban politics as the mutual negotiation
of urban coexistence by all. Theoretically, this is based on Ernesto Laclau’s Essex School of
Post-Foundational Discourse Theory. In terms of social critique, such a move brings recognition
for the ethical responsibility inherent to the actions of all social actors. This includes the routine
work of practitioners in urban development and governance (planners, architects, economists,
administrators, etc) who typically see themselves as working on technical tasks and doing so
on the basis of objective methods and impartial values. Implications are discussed in relation to
ethnography of the management of municipal open-air marketplaces in Soa, Bulgaria.
The paper critiques and advances Laclau’s Discourse Theory. Glynos and Howarth’s analyt-
ical scheme of social and political practices and logics is shown to be inadequate for research
applications. The notion of the technocratic form of action is introduced and analysed. It is of
interest because it links different contexts that are in a relation of power asymmetry. This is pre-
cisely the setup that poses difculties for Post-Foundational Discourse Theory.
Приложната задача на този текст е да влезе в дебат с перспективата на
професионалистите, заети с планиране и провеждане на проекти за градско
развитие.1 Под „градско развитие“ разбирам най-общо рационално планира-
1 Публикацията гради върху части от дисертацията ми (Венков 2017, параграфи 3.1 до
35
ни намеси в части от градската тъкан с намерението да подобрят удовлетво-
реността и качеството на живот на (част от) ползвателите на града. Моти-
вацията на работата ми е да повдигна дискусия относно възприемането на
тези действия като предимно технически, като извършвани от безпристрастни
професионалисти, а резултатите – като универсално полезни за всички жи-
тели на града. В тази посока ще разгранича и анализирам три типа социално
действие: обикновено, политическо и технократично.
Следният цитат илюстрира опитите ми да инициирам обществена диску-
сия в същата посока, като в конкретния случай се включих в течащ през ме-
диите спор между архитекти около новия проект за Женския пазар (2013 г.).
Намесата ми дойде след като за основен проблем на проекта беше изведен уж
неадекватния брой предвидени тоалетни:
Зародилата се дискусия за реконструкцията на Женския пазар в
страниците на „Дневник“ (интервю с арх. Пламен Братков от „Група
Град“ и отговор на арх. Росица Никифорова) е началото на положително
развитие за София и за градоустройствената ни практика. [...] За съжаление
естественият професионален фокус на колегията издърпва дебата в посока,
която ѝ е по-близка и по-лесна: качествата на архитектурния проект и
наболелите проблеми с професионалната конкуренция [т.е. проблема с
архитектурните конкурси].
[...]
Триста тоалетни наистина са умопомрачителен брой! Хората на пазара
досега се оправяха с четири, и стената на затвореното училище. Но дали
се броят тоалетните, асансьорите или дори етажите, това е разговор между
експерти. Това, в което трябваше да бъдем включени всички, е диалог за
ценностите, които насочват реконструкцията, и дебат за целите, които
тя трябва да постигне в обществен и в човешки план.
Зад всяка урбанистична намеса стоят ценности с по-абстрактен и
политически характер: дали желание за хигиенизиране и хомогенизиране на
градското пространство; дали за уважение и достойно включване на всички
участници в градския живот; дали за максимизиране на икономическата
ефективност и паричното обращение и пр. Проектирането не се превръща
в безпристрастен технологичен процес, като бягаме от дебат и твърдим
че специалистите са взели „най-доброто решение“ някъде на чертожните
маси. Тогава просто произволно попаднали ценности са се наместили като
3.3). Работата по нея стана възможна благодарение на финансиране получено по друга
изследователска тема от Центъра за академични изследвания в София. Днес продължавам
да работя в тези теоретични посоки като член на секция "Общество на знанието" към
Института по философия и социология при БАН.
36
неутрални и се изпълняват без размисъл: може би личните убеждения
на проектанта, може би текущата интелектуална мода сред общинските
съветници или онова, което посредственият политик на трибуната се
опитва да разчете от медиите като тенденции.
(„Още за бъдещето на Женския пазар“, в-к Дневник, 13 септ. 2013, http://
www.dnevnik.bg/live/chitatelski_dnevnik/2013/09/13/2139299_chitatelski_
dnevnik_oshte_za_budeshteto_na_jenskiia/, наблягането в оригинала.)
Такава дискусия е изключително актуална и належаща в българския кон-
текст. Проектите за градски намеси набират скорост през последното десе-
тилетие благодарение на достъпа до финансиране, а политици, институции и
експерти имат малко опит с проблемите, които градското развитие поставя в
едно либерално-демократично общество. Те прибягват до бриколаж от моде-
ли и дискурси, взети от различни школи в западноевропейския дебат, които за
съжаление рядко са разбрани и осмислени внимателно.2
1. Поставяне на проблема
Технократичните форми на действието обхващат широк клас от действия и
отношения в съвременните общества и отвъд градската политика. Дискусията
тук би била валидна за целия този клас, но с цел по-лесното ѝ онагледява-
не в текста я ограничавам до взаимодействията около градското планиране,
управление и развитие. По същият начин анализът реално би имал отношение
към политиката и политическото въобще, но в изложението се ограничавам
до обсега на „градската политика“. Ще проблематизирам онова, което иначе
представя себе си като чисто технически и технократски процес на админи-
стриране и подобряване на града: планиране на урбанистични проекти, на
обществени или частни инвестиции в градската материалност, всекидневното
регулиране на поведенията в градското пространство, арбитриране между ин-
тересите на различните му обитатели чрез правила и служители... Ще нарека
това „технократични форми на действието“.
Ще покажа, че технократичното действие е всъщност политическо по ха-
рактер – и затова – етически натоварено към онези, чиито съдби засяга. Из-
пълняващият го трябва да държи предвид крайните ефекти от своята рабо-
та – в противовес на традиционните освобождаващи го дискурси за научна
обективност, професионални стандарти, експертиза... Социологическата тра-
диция на рефлексивност е ценна в това отношение за дисциплините и профе-
2Пренесените западни дискурси често влизат и в любопитни форми на хибридизация
с наследството от парадигмата на социалистическото градско планиране. Систематично
изследване на градското планиране в България днес като терен на европеизация е
направено от Павел Янчев (Yanchev 2012).
37
сионалните области, които пряко се намесват в курса на обществения живот.
Функционирането на рефлексивността ще бъде демонстрирано по-долу.
Социологът също е експерт (поне попадайки в някои обществени консте-
лации), но същата тази рефлексивна традиция усложнява и донякъде обез-
куражава неговото или нейното ангажиране с обществените процеси отвъд
обичайната социологическа работа по критическото им теоретизиране. Ди-
ректното действие води до разнообразни и неочаквани ефекти на власт и под-
чиняване, и често би противоречало на теоретично изведените социологиче-
ски ценности. Съпътстваща задача е да разбера има ли и какъв е етическият
императив, който да ръководи социолога в заемането на политически пози-
ции, така че да остане съзвучен с достиженията на фундаменталната теория.
С други думи, питам се какви са рефлексиво-теоретичните предпоставки,
позволяващи ми да напиша публицистичен текст като цитирания по-горе?
Развивайки аналитичното понятие за градска политика, ще илюстрирам
аргументите си с примери от подготовката на реконструкцията на Женския
пазар в София (осъществена 2013-14 г.), и по-общо, от политиките към об-
щинските пазари в града. Емпиричното изследване на градския конфликт
около Женския пазар проведох на множество нива, обхващайки политическо-
то многообразие от обикновените жители, продавачи, посетители на пазара,
през активистите, лобиращи за премахването или борещи се за запазването
му, до общественото мнение в различните му посоки, журналистите, админи-
страторите, архитектите, общинските съветници... Това ми дава възможност
да огледам технократичното действие от различни ъгли – отдолу и отгоре – и
да покажа взаимовръзките му с политическото и обикновеното действие.
От теоретична страна, ще вкореня анализа в теория, представителна за по-
стструктуралистката социология: постмарксистката (постфундационистка)
дискурсна теория, водеща началото си от работите на Ернесто Лакло и Шан-
тал Муф (Laclau and Mouffe 2001, Laclau 1990, Лаклау 2004 и други), т.нар.
Есекска школа.3 Тя е слабо позната в българската социология извън отдел-
ни анализи на популизма (Лакло 2013, Вацов 2017) и демократичната теория
(Муф 2013), затова тук теоретичният ѝ апарат ще бъде въведен подробно.4
Разбирането за вездесъщото присъствие на политическото в същината на
всички обществени или просто човешки взаимодействия е базов компонент
3 Тъй като понятието „дискурс“ е значимо за няколко теоретични парадигми, които
споделят някои общи теоретични места, но и се различават по конструирането на
основните си понятия, тук ще отбележа, че постфундационистката дискурсна теория е
различна от влиятелната перспектива на Фуко. Тя извежда себе си като постмарксическа
традиция, надграждаща идеите на Грамши. Не съвпада също така с лингвистичното
разбиране за дискурс в теорията на критическия дискурсивен анализ на Норман Феркло.
Препоръчвам кратък понятийно-генеалогичен преглед, който я поставя в контекста на
другите родствени ѝ теории (Laclau 2009).
4 Но вж: дисертацията на Медаров (2017) и моята собствена (Венков 2017).
38
за съвременната социология и конкретно за дискурсната теория на Лакло и
Муф. Операционализирането на това прозрение за по-приложни изследвания
обаче не е очевидно и се нуждае от извършването на още социологическа ра-
бота. Третата важна задача на текста е да разгледа пропуските на дискурсната
теория в тази посока, да допълни теоретичния ѝ апарат и да развие език, който
е по-достъпен за приложна работа. В тази посока ще дискутирам понятията за
политическо, технократично и обикновено действие.
2. Градска политика
Дефинирам „градска политика“ достатъчно общо като процесът и арената,
в които разнородните участници в градския живот постигат общо разбира-
не за или реализират конфликтите относно условията на съвместния живот в
града. Градската политика е арената, където се решават въпросите по поделя-
не на общото физическо пространство, икономическа система, относителна
йерархия на обществени съотнасяния, процедури на упражняване на власт и
всички останали реалности, които действат върху всички съ-обитаващи без те
да имат избор да се оттеглят. Тук става дума не само за съревнование относно
преразпределението на ограничените градски ресурси (за място в градската
икономика, за пространство и пр.), но също така и относно нормите, вкусо-
вете и начините на живот в твърде компактното физическо пространство на
града.
Тази дефиниция за „политика“ би могла да бъде припозната от всяка из-
следователска школа, но причината е, че е твърде неясно определена. Дяволът
е в сказуемото: какъв клас действия включваме в понятието „договаряне“ на
условията на съжителство? Кога някакви социални противоречия приемаме
за политически конфликт и кога са нещо по-малко?
В стандартното разбиране за градската политика – в популярния език и в
немалко научни теории – тя е арената на целеположени, рационализирани,
обществено ориентирани действия. Те най-често трябва да са съпътствани
от определени обществени технологии: общински съвети, избори, предиз-
борни платформи, административни звена от изготвящи политиките експерти
и бюрокрация, мобилизации на граждански движения, протести, подписки,
медийни кампании и т.н.5 Бурдийо именува тази арена на действие „поли-
тическо поле“ (Bourdieu 1991: 163-219). То се оказва основния фокус и на
американските изследвания на градската политика (теория на елитите, теория
на режимите и други, вж: Judge, Stoker, and Wolman 1995: 13-159). Но такова
разбиране ограничава смисъла на политиката до игрите сред градската адми-
нистрация (кмет, Общински съвет), или в най-добрия случай – и до проявите
5 В популярните представи у нас често гражданската мобилизация също се смята за
лежаща извън политиката, която е ограничавана единствено до партийните борби.
39
на онези групи, които са овладели технологията на гражданското действие и
протест.
Технологичният процес на управление на градското пространство, иконо-
миката, определянето на достъпа до инфраструктура и др. се мислят като не-
утрални и отделени от политиката особено убедено от самите представители
на професиите, които практикуват тези дейности. Архитектът, който разра-
ботва проекта за замяна на един общински пазар с пешеходно пространство с
магазини, смята, че провежда чисто техническо, а не политическо действие.
За него политиката се отнася до активния политически конфликт, тя обхваща
случаите на обществено противопоставяне.
Нека да разгледаме този пример в подробности. На Женския пазар пеше-
ходното пространство с „улица на ресторантите“, магазини, градинки, зелени
площи и „фонтани, изкуствени езерца, воден часовник”6 е свързано с разли-
чен тип потребление и друг тип присъствие в градското пространство спрямо
типичното за мястото дотогава. За разлика от дотогава съществувалия там
пазар, то не е обърнато към насъщните нужди на всички социални прослойки,
към динамичната търговия на „какво ли не“ от най-причудливи източници
(оцеляващи производства на стари социалистически артикули, малки цехо-
ве в Родопите, пътуващи продавачи на универсални рендета от Сърбия, по
два-три килограма плодове от домашната градина край София, или намерени
вчера на боклука чинии, чаши или стари дрехи), към бавното присъствие без
съпътстваща консумация на пенсионери-стари познати, бедняци, роми, ри-
тащи топка деца, както и луди. Новото пространство вече е скроено за друг
тип хора – включително и във въображението на самия архитект, докато го
прави – които ще се спрат да обменят клюки не директно, насред множество-
то, а ще седнат на кафе, ще си уредят среща за обяд в ресторант, ще обикалят
по магазините, за да изберат по-качествени стоки (на съответните по-високи
цени, защото магазините плащат други наеми, зареждат се вече по друг начин
и така нататък). Женският пазар е пресъздаден според чувствителността за
потребление, почивка и удоволствие на средната класа.
Аналогично икономистът и юристът създават процедурите и критериите
за конкурси, по които ще се отдават търговските обекти (маси и павилиони),
смятайки, че извършват своята професионална дейност като следват най-до-
брите образци и практики. Установените от тях критерии обаче с времето не-
усетно ще накланят динамиката към по-едър или по-дребен тип търговци, и
съответно – към различен социален произход на наемателите ползващи се от
пазара. През последните години въвеждането на наемане на сергиите и пави-
лионите при условията на тайно наддаване и дългосрочен период от една или
три години създава силно конкурентна обстановка, в която наемателите тряб-
6 „Падение и възход на Женския пазар“, в-к Дневник, 17 март 2007, http://www.dnevnik.
bg/print/arhiv_za_grada/2007/03/17/319323_padenie_i_vuzhod_na_jenskiia_pazar/.
40
ва да успеят да предложат възможно най-висок наем/приход за общината, за
да са сигурни, че ще продължат да си изкарват хляба. В конкурсите по-ниско
рентабилните бизнеси са винаги измествани от такива с по-висока норма на
печалба. Напълно в съгласие с класическите икономически постулати така
се предизвиква все по-ефективно организиране на търговската услуга. Това
е и търсеният ефект от специалистите, които функционират в обичайните за
икономическата си професия „обективни“ разбирания.
Но какво означава по-ефективно организиране на търговската услуга? Това
е намаляване на вътрешните разходи и търсене на по-големи обороти. Посте-
пенният резултат е уеднаквяването и професионализирането на наемателите,
които трябва да намерят най-минималната и сигурна форма за своята дей-
ност: а това е да препродават продукция от зеленчуковата борса, често пъти
внесена там от други страни.7 Производителите намират за все по-трудно да
се задържат на пазара.8 Достъпът до хранителни продукти на софиянци се
променя, а по-малките пазари се превръщат в бутикови и лишават от достъп
7 Когато поставих пред управата на едно от общинските дружества в София въпроса за
несигурността на наемателите, честите фалити и отказването на дългогодишни продавачи
поради изменчивия финансов цикъл на търговете (пълният анализ на тези динамики е
изложен във Венков 2015) и поражданите в резултат липса на доверие и враждебна нагласа
от продавачите към институцията-стопанин, ми беше отговорено:
„Ние сме търговско дружество и трябва да търсим максимални приходи, нямаме
социални функции. Идват такива дето фалират, но понякога идват и по-добри от
предишните. Примерно отсреща една пицерия замени предния бургер и три пъти по-
голям наем плаща. Три пъти по-добре работи и три пъти повече клиенти има!“
Вътрешно институционалните отношения между стопанин на пазара и продавачи са
видени през фигурата на свободния пазар и това е саморазбиращ се, нетърпящ рефлексия
принцип. При все това в практиката на управление съвсем не е универсален. Същата управа
не го прилагаше към „био-фермерите“, на които беше определила символичен фиксиран
наем. За разлика от традиционните наематели те се явяваха превъплъщение на желаните
от софийските управляващи нови форми на потребление и стил за европейска София –
освен че като активисти имаха културния капитал да изискват специално отношение към
себе си.
8 Една от наемателките на магазини на Женския пазар ми разказа емоционално през 2012 г.:
„Преди години идваха селяни, производители. Ние имахме тук приятели в Пловдивско,
ходихме много често при тях на гости. С оранжерии, декари оранжерии!
- И кво, отказват се да идват тука?
Откааазват се – ама не може! Значи, производителят не може да изкарва такива пари.
Хиляда, хиляда и двеста лева до две хиляди стигат магазините! [Става дума за старите
разнебитени павилиони на Ж.п.] Айде кажете ми, какво трябва да насади тоя човек, какви
препарати трябва да използва, как ще го докара, как ще даде заплата, че и за него да
остане, и да плати 24 хиляди лева на година за наем?!“ (Жена на ср. възраст, българка,
собственик на павилион за хранителни стоки.)
По-късно, в резултат от „обновяването“ на пазара през 2013-2014, тя самата се отказа
от бизнеса си и днес е с цялото си семейство в Германия, като наемен работник.
41
големи групи от населението с по-скромни доходи (Венков 2015).
В тези примери виждаме как архитектът, юристът, администраторът прак-
тически извършват предоговаряне на условията на живот в града и преразпре-
деление на съществуващите ресурси от едни социални групи към други. Те
имат мащабно участие в градската политика, но за да разпознаем това трябва
да пренебрегнем представата, че последната е конкретно и ограничено поле
на действие.
Тук може да се възрази, че експертите са положени в йерархична верига и
рамките на действията им са зададени от решения на Общинския съвет, кои-
то са действително политически по същността си. Но това игнорира няколко
факта. Първо, че тяхната свобода на действие в подадените от по-висока ин-
станция инструкции и документи никога не е нулева. И второ, че поддържа-
нето на продуктивни отношения винаги е въпрос на двупосочен обмен: то е
съпътствано от формален и неформален диалог, чрез който не само овласте-
ните задават действията на изпълнителите, но и изпълнителите влияят върху
разбиранията и решенията на своите началници.9
Следователно натоварените с техническото експертно действие извърш-
ват в действителност технократично действие. Това, което ги освобождава от
отговорност за властта, с която разполагат, е популярната представа за огра-
ничения обсег на политическото, заедно с установените виждания на про-
фесионалните им полета, че са извън „правенето на политика“. Разширява-
нето на интерпретацията какво е политика е първа стъпка – дори бих казал,
минимално условие за възможност – за постигане на справедливо уреждане
на градското съжителство и планиране на пространствата на града (за деба-
та около създаването на „справедливи градове“ вж. например Fainstein 2004).
9 Ще дам следния пример от практиката на общинските дружества управляващи
софийските пазари. Правилниците им действително повеляват, че минималната цена в
конкурса за отдаване на търговския обект не може да бъде намалена с повече от 10%
спрямо наема даден от последния стопанисващ обекта. Така, ако новоизпечен предприемач
е спечелил обект с много висока оферта и по тази причина скоро след това е фалирал,
павилионът за дълго остава празен тъй като всички останали трябва да се съобразяват вече
с тази нереална цена. На пазара „Римската стена“ това беше причина за една цяла зона
от празни обекти. В своята регулярна комуникация с общински съветници директорът
на дружеството може да иска промяна на правилото – или не. В действителност, едва
през 2009 г., при икономическата криза, след голям натиск от търговците правилото е
заобиколено с нарочно решение на борда на директорите (Венков 2015, 33):
„Писаха тука писмо до Тулешкова [началник на дирекцията по стопанска дейност в
Общината], даже директорът на пазара помагаше! Първия път той, и той се изрепчи като
се оплакахме, ама му викаме: „Тука всички много лесно ще затворим! Ние направо сме
фалирали“ и тогава ни подкрепи.“
Успехът на това действие показва и свободата-отговорност за действие на изпълнителния
директор, и възможността за формален и неформален диалог по йерархията, който води
до резултати.
42
Тази стъпка разчита на личната съвест, отговорност и чувство за справедли-
вост на участниците в технократичното действие. Не очаквам, разбира се, че
те всички притежават такива качества, но за мен проблемът е, че установе-
ният ред в съвременното градско управление невидимо работи срещу онези,
които ги имат.
Критическият ми патос е насочен към два момента на откъсване при дей-
ците в експертна позиция. Първият е откъсването на професионалните нави-
ци, критерии, ценности, граници за приемливо и неприемливо, очевидно и
неубедително, важно и незначително – всичко онова, което направлява прак-
тическите действия на един представител на експертно поле във всекиднев-
ната му работа – от ограничеността на условията и споровете, които някога са
ги породили. В практиката се забравя възможността за тяхната проблематич-
ност. Дискурсната теория директно ни предоставя инструменти за преосмис-
ляне на този проблем. Тя е изградена около вниманието към политическите
залози в основата на всяко действие и позиция.
Вторият момент на откъсване е от ефекта, който управленското действие
има върху реални човешки съдби. Онези, които ще понесат последствията
от него, са превърнати от професионалното въображение в стандартизирани
обекти. Още по-често са дори изличени като човеци чрез употребата на за-
местващ език от абстрактни понятия. Специалистите предпочитат да работят
и разсъждават през понятия като „градското пространство“, „смяна на оби-
таването“, „икономически тенденции“, „социална динамика“. Тук човешки
съдби не присъстват.10
Този втори момент на откъсване е същностен за отделянето на технокра-
тичното действие като специален клас. Ще го изследвам в по-следващата точ-
ка и там ще покажа затрудненията на дискурсната теория при работа с него.
Сега ще въведа апарата на дискурсната теория и ще дискутирам първия мо-
мент на откъсване.
3. Апарат на дискурсната теория
Дискурсната теория приема, че всички предмети и действия носят смис-
лово значение за наблюдаващите ги.11 Придаваните значения съставят за все-
10 По време на подготовката за новия европейски инструмент „Интегриран план за
градско възстановяване и развитие“ за град София, участващите архитекти бяха горди, че
за пръв път взимат предвид в работата си и „социалния слой“. За тях това беше означение
агрегиращо самите ползватели на публичните пространства. Това е действителен напредък,
но всъщност те мислеха реалните хора отново абстрактно, подозирам през слоевете в
AutoCAD (където можеш да направиш например слой на подземната инфраструктура).
11 Въведението в дискурсната теория тук базирам на две кратки изложения, които
препоръчвам за начинаещия читател (Howarth and Stavrakakis 2000; Torng 2005). По-
пространно аналитично въведение може да се намери в Мартила (Marttila 2015).
43
ки индивид когнитивни образи на действителността, но конструирането на
какъвто и да е образ е по необходимост избирателно – то предполага серии
от решения кои аспекти на действителното да бъдат включени и как да бъдат
организирани. Всеки избор е пропит с обществено възпитани ценности, мо-
дели на мислене и поведение, които разграничават значими от незначителни
аспекти. С други думи, индивидите придават смисли на нещата в света около
себе си по системи от правила, които са социално произведени и исторически
насложили се. Тези системи от правила за означаване наричаме дискурси. Те
установяват смисловите връзки между предмети, действия, практики, соци-
ални роли за индивида, като ги вплитат в ансамбъл от взаимоотношения. Те
имат фундаментално значение за това как даден физически обект, човек, гру-
па хора, социален процес или градската среда са възприемани от субекта.12
Всички обекти са обекти на дискурс. Хората не могат да ги представят или
мислят извън някакъв снабдяващ ги с идентичност дискурс. Тъй като дис-
курсите са материалът за всеки акт на комуникация, те се оказват споделени
в социални групи от дейци. Социалната реалност е съставена от социално
споделени системи на означаване – дискурси. Дискурсната теория отхвърля
идеята за индивида като автономен създател на своите идеи и действия, на-
дарен с абстрактна вътрешна рационалност. Идвайки в социалния свят, човек
попада в свят на дискурси: какво казваме, мислим или правим е обусловено от
повече или по-малко вече наслоили се дискурси. Те от своя страна постоянно
са трансформирани от това, което казваме, мислим или правим.
Дискурсите установяват за наблюдателя система от отношения между
обектите в света – с други думи, дават им идентичности. Собствената иден-
тичност е също дискурсивно конструирана – позицията на субекта е резултат
от постоянно самоозначаване в отношение със смислите, придавани на външ-
ните нему обекти. Така теорията достига до разбирането, че всеки дискурс
има политическа природа и не може да бъде иначе. Той подрежда социалния
свят по определен начин, а не по друг; предписва идентичностите на обектите
и на самия субект; тегли граници на установено и странно, на свое и чуждо.
12 Това се отнася дори до чисто физически сетивни характеристики. Ще дам два ярки
примера. Област на активни изследвания е откритието, че когнитивното разграничаване
на цветовете зависи от думите за цветове, с които разполагат различните култури (вж.
Kay and Regier 2006 за преглед на литературата). Има култури, чиито представители
разпознават като различни едва пет цвята (Roberson et al. 2005) или дори само три (светло,
тъмно и червено).
По аналогичен начин европейците пък намират за трудно да боравят с олфакторния
спектър: да определят миризми отвъд несръчните сравнения „мирише на кафе / на банани
/ като печен сладкиш“. Но на планетата има няколко езика, разполагащи с абстрактен
олфакторен речник. Израсналите с тези езици обозначават представени им непознати
миризми със същото време на реакция, с което обозначават показвани цветове и нюанси
(вж. Majid and Burenhult 2014).
44
Тези актове не могат да бъдат неутрални – те проецират власт. Дискурсите
структурират социалните отношения, правят определени конфигурации на
властта „естествени“ и по този начин ги прикриват.
Дискурсивната власт става видима при сблъсъка с други дискурси – те мо-
гат да дестабилизират установените смисли и да поставят естествения ред
под въпрос. Съпротива срещу статуквото може да се осъществи само ако су-
бектът формулира или влезе в досег с дискурс, който е алтернатива на доми-
ниращия. Последният дава език, на който да се мисли проблематичността на
статуквото.
Каква е вътрешната структура на дискурса? Елементите на дискурса, така
наречените означаващи (signiers), са „правила“ за оразличаване между едно
и друго в света. Значенията не се съдържат в означаващите и не са фиксирани
в тях преддискурсивно. Всяко означаващо/елемент на дискурса може да се
конституира единствено чрез отношения с други означаващи. Можем да раз-
берем какво е „дъщеря“, само ако разберем и „баща“ и „майка“, „родители“,
а също така и разграничението между мъжки и женски пол. Така, елементите
винаги са конфигурирани в мрежа на отношения и са определени от мрежата
в цялост.13
Нови значения се създават или модифицират чрез възникването и прена-
реждането на отношения между дискурсивните елементи. Практика, която ус-
тановява отношение между дискурсивни елементи, предизвикващо взаимното
модифициране на тяхната идентичност, се нарича артикулация. Артикулаци-
ята е елементарното действие в дискурсната теория. Когато Нютон създава
уравненията си за движението на небесните тела, той внася ново въображение
за това движение, артикулира го вече чрез „физични закони“ и математически
взаимодействия. Летните протести през 2013 г. – събиране на доста разнород-
ни хора – бяха артикулирани като „протести на умните и красивите“ и това
вече фиксира тяхната идентичност, идентичността на участващите в тях, и
дори цялостна линия на разделение в българското общество, която дотогава
съществуваше по други начини. Такива означаващи, които сякаш организират
цяла област от дискурса, се наричат възлови точки (nodal points).
Всяка нова артикулация включва задължителен момент на радикална не-
сигурност (radical contingency) и непредрешимост (undecidability). Можем
да изведем това чрез допускане на противното: ако резултатът от артикула-
цията следва „логично“ и еднозначно от наличните елементи, то тя се явява
съотношение в системата от значения и тъй като цялата система от разлики
13 Това наблюдение идва от лингвистичния структурализъм на Сосюр: в един език няма
позитивни термини, само разлики между термини. Езикът съставя система, в която нито
един елемент не може да бъде дефиниран без зависимост от други (Laclau 2009, 542).
Помислете за съдържанието на един тълковен речник на българския език, където една
дума винаги е обяснена чрез други думи.
45
общо задава всяко вътрешно значение/оразличаване, тя се оказва „вече съ-
ществуваща“ и вътрешна разлика – не се извършва промяна в идентичности-
те в мрежата. Следователно артикулацията е винаги взаимодействие, което
ражда продуктивно ново значение, неизведимо и непрогнозируемо напълно
от началните условия.
Една система от дискурси трябва да подрежда и да обяснява реалността,
която среща, за да запази своето ядро от вече фиксирани идентичности и
отношения. Редът ѝ е заплашен при натъкване на нови значения и събития,
които не пасват на регулярностите произтичащи от този ред. Всеки външен
за дискурса елемент трябва да бъде артикулиран през дискурса и присвоен,
иначе може да предизвика криза (наричана в дискурсната теория дислокация).
По ирония на съдбата, артикулирането му в дискурса води до модифициране
на вътрешността на дискурса (вж. по-горе). Затова дискурсите са гъвкави и
динамични: постоянно произвеждани, преинтерпретирани и оспорвани. Те
обаче не са напълно хаотични: винаги са частично структурирани, и частично
нарушени и отворени към новото.
Радикалната новост и несигурност (contingency), която видяхме при ар-
тикулацията, е всъщност фундаментално свойство на дискурсивното, защо-
то характеризира всяко взаимодействие между вътрешното и външното на
дискурса. Действителността винаги прелива отвъд онова, което може да бъде
обхванато от дискурса, рано или късно тя хвърля предизвикателства към по-
рядъка му, с които дискурсът не успява да се справи. За да успее да премахне
радикалната несигурност системата от дискурси трябва да фиксира всички
значения, да стане универсално обяснение на света, но това е принципно не-
възможно. Така тя има граница, а границата прониква навътре до всеки неин
елемент (защото всяко значение е определено от цялата система).
Доколкото целият дискурс е незавършен, дори най-вътрешните му значе-
ния остават винаги незавършени и не стабилизирани напълно. Единственият
изход е тази вродена нарушеност да се маскира и забрави; да се претендира,
че идентичностите са действително сигурни и логично произлизащи от поря-
дъка; да не се забелязва, че този порядък някъде се къса, някъде няма дъно,
на някакво ниво е не логично, а произволно изведен. Това е присъстващият в
дискурса момент на идеологическо тотализиране. Тук идеологическото „из-
кривяване“ на истинното положение на нещата се отнася до прикриването
на самата непредрешимост на социалното, до отричането на произволността,
несигурността и парадоксалността на идентичностите. Всъщност, всяка ар-
тикулация (присвояване на значения) е по същността си движение към тота-
лизиране; всяко придаване на смисъл е опит да съшием пукнатините на реал-
ността.
От перспективата на така описания теоретичен апарат, „първият момент
на откъсване“ в технократичното действие става непосредствено явен. Доста-
46
тъчно дълго съществувалите професионални полета, в които ценностите без-
пристрастност и обективност са значими, се откъсват от политическия еле-
мент на произвол и уязвимост, който дискурсната теория така ясно посочва в
основата на всеки дискурс (система на познание). Няма значение дали самите
полета са стагнирали без методологическо развитие, както може да се случи
в по-практически области, когато действителността не им предоставя предиз-
викателства (а това често е така, ако те доминират властово спрямо обектите
си), или в тях тече динамичен дебат и прогрес към нови и по-добри методи, и
по-задълбочени познания. Този професионален дебат е най-често изцяло по-
ложен вътре в политическите условия, приети за даденост от дисциплината, и
това прави последните невидими и трудни за проблематизиране.
Политическата природа на дискурса става видима за потопените в него
субекти само при появата на алтернативно дискурсно описание. Тогава е не-
избежно съревнованието за приписване на идентичностите на обекти и дейци
според единия или другия ред от значения. Обратно, когато границата на дис-
курса достигне отвъд видимия хоризонт на субекта, той се превръща в „ес-
тественото положение на нещата“. Това е утаен (sedimented) дискурс, чиято
партикуларна и в определен смисъл, произволна същност – резултат от исто-
рически случили се борби – е маскирана за субектите в него и вече изглежда
универсална, логична и самоочевидна.14 Проблематичността на експертните
практики се забравя в рутината и навика на практическото действие от една
страна, и от друга – в самоуверяването на общността, членовете на която си
казват едно и също един на друг и постоянно препотвърждават истинността и
релевантността на гледните си точки.
Множество професионални практики се зараждат като моментни, частич-
ни, бързи решения на належащ проблем – може би дори с доброто намерение
в бъдеще да бъдат прецизирани и коректно проверени – но скоро се превръ-
щат в рутинни и непроблематични поради своето удобство и поради несеква-
щия поток от нови спешни проблеми за решаване. Тези практики можем да
открием особено в най-ниското ниво практическа дейност, всекидневната ра-
бота, която остава само незабележим фон за арените на тежки дилеми и сблъ-
сък на мнения. Намират се също така в периферни области на познавателната
система, които не привличат дисциплинарните спорове, но това не означава,
че значението им е периферно.
Над половин век отне на градското планиране да преразгледа ползата и
ефектите от базовия принцип на функционалното зониране (жилищни, про-
изводствени и прочие зони), въпреки че оригиналните аргументи то да бъде
възприето отдавна се бяха превърнали в наготово цитиран речитатив. Още
по-трудно ще е за архитекта и урбаниста да поставят под въпрос навика да
14 Механиката на утаени и проблематизирани дискурси е елегантно представена в едно
приложно изследване (Hansen and Sørensen 2005: 95-97).
47
предрешават едни и други места за определени функции при планиране на
обществени пространства („тук ще има будки за продажба, тук занаятчии, тук
ще сложим фонтан, тук ще бъде улица на ресторантите”) – та нали ядрото на
проектантската дейност е чертаенето на планове на пространството, подреж-
дането на територията?
Утаените дискурси стигат надълбоко – до изграждането на самите проек-
тантски чувствителност и изначален смисъл. Това чудесно си личи при онези
най-прогресивни теоретични публикации на архитектски колективи, които
се сблъскват с основанията за съществуване на професионална архитектура.
Започвайки с честването на спонтанната архитектура на бедните, на решени-
ята, които дадени колективи и общности сами намират за ползваните от тях
пространства, те завършват пак с потвърждаване на изначалната роля на ар-
хитекта да решава и променя пространството за другите. Подобен е случаят,
когато към маргинализирани общности (примерно турската Шекер махала в
Пловдив) се ориентират проекти, които заменят едни ресурси, с които хората
там вече разполагат (жилища и умения), с други ресурси с логики и форма
на действие, които са по-близки до разбиранията на българското мнозинство
и на професионалните експерти (за проницателна критика и самокритика на
този несъзнателен ход вж. дипломната работа на Zlatanova 2016, 22-29).
4. Обикновени, технократични и политически форми на
действието
Разликата между обикновеното и технократичното действие е, че второто
е оправомощено да засяга съдбите на други дейци повече отколкото своята.
Това право се дава срещу обещанието за отказ от егоистичен интерес. Обик-
новеното действие също засяга съдбите на другите, но то е преди всичко ори-
ентирано спрямо личния интерес на дееца и се занимава на първо място с
неговата си съдба. Ефектът върху другите е в графата „съпътстващи щети“.
Правото на технократично действие се обосновава благодарение на претен-
цията за авторитет – експертен, институционален, научен и прочие – и/или на
искрената убеденост, че е избрана най-добрата методология за изследване и
решаване на даден проблем. В края на предната точка проблематизирах вжи-
вяването на самите дейци в тази заявка: забравянето, че перспективата им
никога не е обоснована в пълнота.
Забележете, че при политическото действие е обратно. Обещанието за от-
каз от личен интерес остава, но на всички е известно, че проблемът е твърде
сложен и не разполагаме с обективно решение. Политическият деец (кмет,
общински съвет, синдикален лидер...) има правото да вземе решение според
личните си убеждения, личните си качества и дори според интуицията си или
„политическия си нюх“. Често употребяваната речева фигура, че при провал
48
деецът щял „да понесе своята политическа отговорност“ се основава на раз-
бирането за присъстващ елемент на индивидуален произвол.15 От друга стра-
на, у политическия деец го има съзнанието, че решението ще засегне много
хора в положителна и отрицателна посока.
Двама автори, работещи в парадигмата на дискурсната теория, Глайнъс и
Хауърт, водени от много близки до моите съображения – посочване на ети-
ческото измерение в общественото действие – въвеждат понятийно разделе-
ние между социални практики и политически практики (Glynos and Howarth
2007, 104-106). В настоящата точка ще проверя как седи технократичното
действие в тяхната схема и дали тя е действително подходяща като принцип
за определяне на обсега на политическото.
Социалните практики при Глайнъс и Хауърт са рутинизираните форми на
действие, които не предполагат голяма степен на самоосъзнаваща се рефле-
ксивност и не поставят под въпрос правилата и навиците, които ги направ-
ляват. Огромен брой действия – като правенето на закуска, изпращането на
децата за училище и планирането на пътя до работа – допринасят за посто-
янното възпроизводство на различни социални системи (семейството, учили-
щето, транспортната система, работното място) и обикновено се извършват
без да ни хрумне да поставим под въпрос правилата, които ги задвижват. Те,
разбира се, никога не са изцяло рутинни и повтарящи се, винаги съдържат
артикулационен елемент, но водеща при тях е тенденцията да се замаскира
вродената в социалните системи несигурност (contingency) и кризисност.
Политическите практики, от друга страна, са реакциите на оголили се
кризи в социалното: поставянето на нормите под въпрос или търсенето на ре-
шение, когато такова вече не е очевидно. Търсенето на решение може да прие-
ме различни форми. Глайнъс и Хауърт изграждат втори понятиен слой на ети-
ческо и идеологическо измерение на практиките (пак там, 112-113, 117-120).16
Идеологическото измерение обхваща стремежа статуквото да се закрепи и
възстанови, като се опитоми или замаскира проблемността му. Етическото
измерение се отнася до приемане на политическата проблематичност, отворе-
ност към радикално реконструиране на дискурса, обръщане към поставяне на
самото ядро от норми под въпрос. Идеологическото и етическото измерения
могат да бъдат разбрани като противоположните движения към доминиране
съответно на социалното или политическото измерение в практиките.
15 Може да казваме, че политическият деец „следва волята на народа“, но поставянето
на определени точки в предизборната платформа е резултат от взето решение. То често е
избор между сценарии, които са предложени от консултанти и експерти, а електоралният
процес е само възможност сценариите да бъдат тествани пред електората и накрая
легитимирани като политики.
16 В следваща стъпка авторите се отказват от простото деление между социални
и политически практики приемайки, че всяка практика има социално и политическо
измерение. Тук спестявам този ход за простота на изложението.
49
В така изградената рамка авторите извеждат като цел на социалния учен
етическата критика на практиките. Нейната задача е да разкрива идеологи-
ческия момент и затвореността на онези субектни идентификации, отричащи
присъщата на практиката радикална несигурност и нелогичност (Glynos and
Howarth 2007, 197-198).17 Търсеният от мен ход за предефиниране на по-ши-
рок кръг практики като спадащи към областта на политиката се стреми да
постигне именно разширяване на пространството за етическа критика.
Къде в тази аналитична схема можем да поставим технократичното
действие? Творческата работа на архитектите през повечето време е направ-
лявана от множество установени (макар винаги наново артикулиращи се) съ-
ображения, ценности и схеми на възприятие. Те имат за задача да поставят
под въпрос съществуващата наредба на едно градско пространство – може би
дори търсят изцяло нови архитектурни форми и принципи, чрез които авторът
да се изяви пред колегите си, – но, както описах в предидущата точка, в много
редки моменти поставят под въпрос своята собствена форма и условия. Това
биха били моментите на политическа практика – когато системите, чрез които
произвеждаме социалната действителност са поставени под въпрос и се поя-
вява възможност да бъдат заменени с нещо ново.
С други думи, в ситуацията на технократично действие, градското прос-
транство и съдбите на обитателите му са подложени на пренареждане и регу-
лиране, но за извършващия деец това е недраматичната дейност по решаване
на серии от задачи с обективни параметри: дейност, която не е качествено
по-различна от сутрешното планиране на пътя му от вкъщи до работа. Полз-
вателите на градското пространство (т.е. „населението”) са обект и тяхното
поведение ще бъде предвидено в една или друга степен. Оперирането с обекти
е по своята вътрешна логика социална практика. Тук няма значение в каква
степен решаваните задачи отговарят на комплексната „действителност“ на те-
рен – дали параметрите им се установяват с акуратно събиране и анализиране
на статистически данни или дори чрез организиране на дискусии и партиси-
пативни срещи с ползвателите, или, както най-често се случва у нас, просто
по личната убеденост на общинския съветник/ експерта, че нещата стоят еди-
как си.
За технократичното действие политическият момент по Глайнъс и Хауърт
се появява при възникване на конфликт, т.е. когато технократичното действие
17 Предложена е и втори тип нормативна критика (Glynos and Howarth 2007, 193-
197), използваща като нормативна основа изведените от Лакло и Муф принципи за
„радикална и плуралистична демокрация“ (Laclau and Mouffe 2001, 176-193) и, по-късно,
„агонистична политика“ (Муф 2013). Тук не ѝ отделям специално внимание, доколкото
принципите на радикалната демокрация се покриват с практиката на етичната критика, а
предложението за агонистична политика смятам за партикулярно надстрояване, което не
произтича логично от онтологията на дискурсния аналитичен апарат (срв. Hildebrand and
Séville 2019).
50
вече се разпада. Когато обектът отсреща е готов на съпротива и на неизчисли-
ма реакция – неизчислима, защото тя вече е съобразена с тази на планира-
щия субект (експерта). Тогава се появява ситуацията на непредрешимост
(undecidability), радикална неочакваност и несигурност (contingency), изис-
кваща от управляващия субект да предприема ходове, които са рискови, чийто
резултат е непредсказуем.18 С други думи политическото се ражда, когато дру-
гият се превърне в субект (по отношение на действията на експерта).
Ако приемем този, произтичащ от Глайнъс и Хауърт, модел за отграни-
чаване на политическото, се съгласяваме с нерефлексивната практика на об-
щинския съветник, който без особена драма решава проблема с присъствието
на нелицеприятно население в центъра на града, като премества пазарната
търговия към по-висок клас, за да лиши това население от възможности за
препитание. Наистина, това действие е съвсем в логиката на установените
социални режими на потисничество и само ги утвърждава и засилва – така
че в аналитично отношение тук няма политически момент. А отсреща поли-
тическият конфликт не възниква автоматично, както препоръчва либералната
парадигма („засегнатите ще потърсят правата си и с това ще балансират сис-
темата”), заради драстичния властови градиент, който е отнел възможността
на маргинализираното население дори да формулира алтернативен политиче-
ски проект. Друг начин да кажем това е, че съответното население поема още
един удар, който напълно се вписва в рутината на социалната му практика.
Социалните му практики са формирани по такива удари и затова и от негова
страна не се появява политически момент на новост и непредрешимост.19
Оказва се, че ако се опитаме да прокараме граница на градската полити-
ка въз основа на разделението между социални и политически практики, ре-
зултатът повече или по-малко съвпада със стандартно-популярната граница:
субектът извършва политическо действие, само когато влиза в публично ос-
порване (както авторите открито отбелязват: Glynos and Howarth 2007, 115,
122-123). Отпада само изискването оспорването да се проведе през един осве-
тен от либералната парадигма набор от инструменти, но така или иначе няма
много други форми, през които то може бъде забелязано от „обществото“.
Такава концепция за политиката обаче работи в полза на статуквото, на
властимащите (the powerful) и тяхната спокойна съвест. Когато един ден въз-
18 Разбира се, нито едно действие в социалната реалност няма предвидим резултат (на
100%), но при социалните практики това субективно се маскира. Често и със задна дата –
човек регулярно приписва логичност и свързаност на действията си, въпреки че в момента
на осъществяването им те може да не са били така рационално подредени.
19 В случая на Женския пазар в София, част от това население е попаднало там по силата
на един вече усвоен номадизъм на прогонвания и загуба на препитания, и почти очаква
следващите такива. Тук са се стекли отритнатите от други части на града; загубилите
препитанието си по селата след затваряне на кооперативите; отхвърлените от расизма на
формалния трудов пазар.
51
никне публично противопоставяне, властимащият има цялата възможност
да възкликне обвинително „но те създават обществени проблеми, те създа-
ват конфликт“, защото проблемността не е била присъща на управленското
действие дотогава. Властимащият ще се чувства особено в правото си, когато
противопоставянето тръгва не от (безгласните) обекти на властовите дейст-
вия, а от „идваща отвън“ намеса на активисти за градската среда или студент
по социология.
Впрочем, студентът по социология не трябва да се притеснява да се окаже
извън академичната роля и да се превърне в „създател на обществени пробле-
ми“. Социологът винаги присъства в света като общественополитически деец
– това е неизбежно с всяко описание, което той произвежда. След анализа
на технократичното действие вече мога да си позволя да предложа норма-
тивен хоризонт за намесата на учения в социалната действителност, в една
по-практическа интерпретация на етическата критика на Глайнъс и Хауърт.
Интервенцията на социолога трябва да бъде едновременно експертно-техно-
кратско и политическо действие. Тя трябва да заеме формата на критика към
практиките, които третират обезвластените като обекти (а това са социалните
практики). Социологът трябва да провежда описания, които разширяват по-
литическото пространство и пречат на овластените (но не само „властите”)
да се разпореждат с рутина. От своя страна понятието за градска политика
трябва да бъде конструирано така, че да упълномощи намесата на социолога
с призиви за политизиране на социалните практики и за оправомощаване като
субекти на всички участници в споделената социална реалност на града.20
5. Междусубектни отношения и властово неравенство
Технократичното действие в градската политика е проблематично с това,
че част от жителите на града са преосмислени от субекти в обекти. Възмож-
ността да отпаднат правата на субект за другия в градската ситуация идва от
участието в различна комуникативна среда и най-вече от наличието на вла-
стово неравенство. Участниците във всекидневната общност на дееца са по
естествен път субекти: с тях той се съизмерва, очаква оценката им, по нея
изгражда идентичността си. Прякото общуване налага убедително усещане за
субектността на другия. Ако желаем да проверим по делението, което достиг-
нахме по Глайнъс и Хауърт, за възникване на политическия момент: прякото
общуване е винаги непрогнозируемо в някаква значима за участниците в него
20 С други думи то трябва да защити ангажирания патос на текстове като „Още за
бъдещето на Женския пазар“, в-к Дневник, 13 септ. 2013, http://www.dnevnik.bg/live/
chitatelski_dnevnik/2013/09/13/2139299_chitatelski_dnevnik_oshte_za_budeshteto_na_
jenskiia/ и „Имат ли нужда софиянци от Женския пазар?“, блог на кадаифбалкан, 2 март
2012, https://kadaifbalkan.wordpress.com/2012/03/02/jenskiia-1/.
52
степен. Общуването в познатата общност може да е в по-малка степен кризис-
но, защото разчита на множество разработени когнитивни схеми за предвиж-
дане, обаче то се базира на социална игра, която е интригуваща за членовете
в общността и ги държи далеч от рутината (тук алюзията към Бурдийо не е
случайна).
Комуникационните граници създават възможност другият да се мисли ос-
новно в трето лице. Неравенството пък създава условия другият да изглежда
лишен от агентност, човешки ценности и т.н. Властовата разлика позволява
нагласата да се разполага с него или проблемите му да бъдат „решавани“, а
често дори да бъде забравено съществуването му. Оттук идва спецификата на
управленското и технократското действия, но тя не е ограничена до тях. Всич-
ки участници в градския живот са в неравни отношения на власт.21
При ползване на дискурсната теория, това, което остава на заден план, е
фактът, че въпреки цялата еднопосочност на технократичното действие (от
перспективата на овластения експерт), то е действие между субекти. В моде-
ла на Глайнъс и Хауърт преминаването към политическа кризисност става ед-
новременно за двете страни – противопоставянето ги изважда от социалните
им практики на, съответно, подреждащи и подреждани. Но щом участниците
в градския живот са в неравни отношения на власт и практиките им са поло-
жени в различни мащаби, моделът на избухване на политическия конфликт
трябва да се усложни асиметрично. За по-слабата страна кризисният момент
може да настъпи без това въобще да се почувства от овластената.
Малко преди да се открие новото пространство на Женския пазар минах
покрай витрината на познато семейство търговци, които по време на строежа
се бяха преместили под наем в частен магазин близо до Лъвов мост. Те бяха
много ядосани. Глобили ги инспектори, че сложили един кашон със стока от-
вън на стъпалото на магазина си. Всички дрехи трябвало да се закачат вътре.
Обясняваха ми, че така не могат да продават, българинът иска да види дрехата
отвън, да я пипне. Палеха се, че ще пишат жалба, и искаха да им помогна да
я направят на авторитетно звучащ език. Множеството мащаби на власт, реак-
ция, изпълнение, протест – въобще преплитането на политически практики
на различни нива – са ясно видими в следното изказване на мъжа:
Откак Фандъкова дойде да види строежа [това се е случило няколко дни преди
нашата среща], разпоредила е – никакви неща да не се окачат по фасадите на
магазините. И инспекторите през ден минават! ...Ама не е тя, която е решила това
нещо, какво знае тя за пазара? Кой знае кои ѝ говорят и дават „подпиши тука“
21 Не говорим само за очевидни йерархии като например реалната възможност
общински съветник да се разпорежда със съдбите на наемателите на общинските пазари.
Властова привилегия от по-фин порядък е способността на гражданин да заяви претенции
как трябва да изглежда дадено градско пространство, как и от кого да се обитава (Венков
2012; 2012а; Venkov 2019). Не всеки жител на града е способен на това.
53
и тя подписва. [– Действието от политическо е преинтерпретирано от самите
пострадали като рутинно административно.]
Даже инспекторите ни викат, „ние се знаем с вас“ – те всеки ден са тука –
„знаем, че това е грешно, ама така са ни наредили“. Те ни викат даже, вземете да
изпратите една жалба!
Оня ден пък взеха един кашон с чорапи, дето жена ми го беше оставила на
стъпалото! Та три дена ходих се разправях, писах, че не е законно. Накрая получих
писмо да отида да си го прибера от някакъв техен склад. (Мъж на средна възраст,
ром, търговец на дрехи.)
Заповедта на кмета може да предизвика множество припламвания на про-
тест – от гнева пред магазина до жалби в деловодството, които (както и сами-
ят шок от сблъсъка със заповедта) в мащаба на пострадалите са определено
политически, дислоциращи моменти, но в мащаба на властта са съвсем неви-
дими.22
Възможно ли е да направим модела за „политизиране“ на взаимодействи-
ето несиметричен, така че да взима под внимание ситуацията при всеки
участник? Това би означавало да се откажем от отграничаването на поли-
тическото действие като публично, колективно или дори само като реали-
зирано оспорване на статуквото,23 защото вече не разполагаме с ясен избор
за мащаба, в който да проверяваме дали то е такова. Гневът на търговците е
публично действие в мащаба на пазарната улица, но не е публично в мащаба,
с който работи градското управление; действията на Фандъкова са породили
дискурсивна съпротива, но от мястото на властта изглежда, че насилието
е прието безропотно – и следователно не е насилие. Запазвайки делението
22 Всъщност една от характеристиките, по които бихме могли да дефинираме
обезвластяването, е, че преживяванията на криза и протест остават незабележими
отвъд своя микро-свят. Припламването на протест може също така да бъде видимо,
но рутинно за управленското действие. Избухването на „поданиците“ се е превърнало
вече в очаквано и тривиално за общинските съветници. Докато слизахме по стълбите
в Столична община след среща, където се реши разчистването на пазарчето „Римска
стена“, един администратор реагира на намеците ми, че точно чрез политики като тази,
която обсъждахме на срещата току-що, се стопява доверието в общината и се стига до
протести и мобилизации на хората, с „Е, то вече без протести нищо не може да мине.“
(Перифразирам по спомен.)
23 Тази представа е залегнала още при Лакло и Муф:
Въпреки че можем да утвърдим с Фуко, че където има власт, там има и съпротива, трябва
също така да се признае, че формите на съпротива могат да са изключително разнообразни.
Само в определени случаи тези форми на съпротива придобиват политически характер и
се превръщат в борби насочени към прекратяването на отношенията на подчинение като
такива. Ако през вековете е имало множество примери на женска съпротива срещу мъжкото
господство, само при определени обстоятелства е могло да възникне феминисткото
движение, което се бори за равенство. (Laclau and Mouffe 2001, 152-153)
54
между публично и частно, Глайнъс и Хауърт определят тази ситуация като
отношения на господство (relations of domination), при които дискурсивна
криза е настъпила, но се обработва едностранно, по „частни и неформални“
пътища и така социалните практики се възпроизвеждат без промяна (с други
думи засегнатият субект преправя своите дискурси, така че да приемат новата
реалност и собственото му безсилие). Наблюдавани отвън, те изглеждат не
по-различно от неизбежните във всеки социален ред отношения на подчи-
нение (relations of subordination), които не предизвикват усещане за репресия
у субекта, доколкото са зададени от дискурсите, в която е положен, и му се
струват естествени (Glynos and Howarth 2007, 120-121). А превръщането на
отношенията на господство или подчинение в истински отношения на под-
тисничество (relations of oppression) се определя в теорията от възникването
на политически антагонизъм. С други думи, оказва се, че нетърпим социален
ред (подтисничество) е еквивалентно с успешно оспорван.24 Безспорно ва-
жното разграничение между подчинение, което е естествено за субекта или
проблематизирано от него, погрешно се слива с видимостта на това пробле-
матизиране от някаква външна гледна точка.
В дискурсната теория има напрежение между две различни употреби на
епитета „политически“. Разгледаната в тази точка употреба предполага при-
тежаването на сили в същия мащаб с тези на властта и затова не носи еман-
ципативния потенциал, който търся за понятието „градска политика“. Но раз-
полагаме и с по-базовото твърдение, че всяко дискурсивно действие проецира
власт и е по-същността си политическо. В следващата, предпоследна точка
ще стигна до това твърдение по заобиколен път, минаващ през анализ на ем-
пиричните примери от терена ми на Женския пазар и извеждащ етичния им-
ператив за ефекта върху другите.
6. Градската политика като политика на градското съжителство
Определихме градската политика като процеса и арената, където се дого-
варят и изковават условията на общия живот в града. Стандартните формули-
ровки за детерминиране на собствена сфера на политиката стъпват на ограни-
чения върху сказуемото в това определение: политическо е онова договаряне
на градското съжителство, което минава през конкретен тип технологии и
институции, например онези на репрезентативната демокрация. Понякога
се търсят характеристики на политическото отличаващи го на по-генерално
ниво: основава се на рационален дебат, публично ориентирано е и подобни.
Като цяло риторическият патос на традиционните формулировки на полити-
24 Трябва да отбележа, че оригиналната дефиниция на „отношения на господство“ е
съвсем различна при Лакло и Муф, но и при тях успешния антагонизъм остава определящ
за политическото действие (Laclau and Mouffe 2001, 153-154).
55
ката е да отделят един желан начин на управление на обществените дела, да
го възвеличат и по този начин да го препоръчат на обществото. Моята рито-
рическа цел е да присъединя онези начини на управление, които се стремят
да избягат от етическата тежест (с която съм напълно съгласен), наложена от
това възвеличаване, като се прикрият като уж безконфликтни неполитични
практики.
Струва ми се, че независимо колко широкообхватни характеристики на
политическия процес опитаме да изберем за дефиниция, винаги значително
множество технократични и управленски действия ще остават извън нея. Из-
пълнителите им ще се прикрият зад „сляпо“ следване на правилата, въпреки
че „слепотата“ също е политически избор, защото всяко придържане към фор-
мални инструкции е изпълнено със зони на неопределеност, които са свобод-
ни за социални игри и неформални напасвания. Преосмислянето на градската
политика има за цел тези отваряния да бъдат направени видими най-малкото
за практикуващия ги субект.
С тази цел прехвърлям търсенето на граница между политическо и непо-
литическо от характера на процеса към резултата от него. Заявявам, че поли-
тическо действие е онова, което засяга съдбите на други субекти. Градската
политика, във финалния прочит, е всеки опит да се управлява, направлява,
променя градското съжителство. Последното е разбирано като всекидневието
на някакви субекти (техните практики, истории, географии, жизнен опит), по-
ложено поради компактното градско пространство във взаимодействие с това
на други субекти. Доколкото взаимодействие между субектите е и самата ре-
презентация на материалните им взаимодействия, то разказите за същността
на съжителството също са част от него.
Тук започва да се изяснява, че всяко действие би било политическо и няма
да можем да отделим специална сфера на политиката. Тепърва ще дискутирам
тази методологическа трудност, но нека преди това да видим какво печелим
от такъв ход. Действително условията на съвместния градски живот се „пре-
договарят“ и при тихото налагане на практики в общите пространства, с кои-
то останалите се примиряват, или дори от проникването на практики, които
незабелязано от никого биха преместили възприетите норми.25 Това е точно
социологическото разбиране на термина „договаряне“.
Работата по разчертаване на нов общински пазар – т.е. на нова архитек-
25 Например Женският пазар като търговска и общинска институция има своите
разписани норми на функциониране, а отделно от това всички участници имат своите
неписани очаквания за обичайния вид на търговията там. Когато търговец, който няма
ресурси да наеме маса, застане със своята връзка копър встрани от регламентираните по
правилник сергии, той фактически променя ситуацията. После, със своята регулярност
да бъде там всеки ден той постига някакъв баланс с действията на инспекторите (дали
игра на котка и мишка или постоянно обновявани лични договорки) без никаква изрично
политическа битка за правилата на съ-съществуване. Междувременно очакванията на
56
тура на социални отношения – от страна на архитекта, икономиста или дори
консултанта-социолог (чрез изследователски доклад за общината, от типа на
Венков 2015) е усилие да се пренареди съжителството. Такова усилие ясно
влиза в сферата на политиката, но тя обхваща много повече. Да разгледаме
пример: съжителството в едно градско пространство на а) собственици на до-
мове, принадлежащи към средната класа, на б) бедни собственици-хазяи, кои-
то не могат да инвестират в своите неподдържани сгради, и на в) имигранти
от провинцията, предимно роми, които наемат разнебитените къщи на „б“ и
внасят в района своите провинциални начини на живот.
На Женския пазар в София тази ситуация води до тежък конфликт. При
това политическата активност на средната класа собственици „а“ не се отнася
само до техните подписки, протести, срещи с общински съветници. Същест-
вен компонент от политиката са самите разкази и преописания на съжител-
ството на пазара, които тези жители създават. Разказите могат да са едновре-
менно автентични преживявания на съжителството и да са конституирани със
стратегическия замисъл да спечелят подкрепата на общината и обществото
(Венков 2012; 2012а).
Но на пазара има конфликт около нормите за различните всекидневия мно-
го преди да се разрази в публични политически действия. Когато продавачи
„в“ препикават дувара на близката къща, за да спестят пари от тоалетната на
пазара, това би могъл да е обикновен факт на съжителството. Когато жител
„а“ подпалва къща в квартала, в която живеят роми „в“, за да прекрати въз-
можността последните да обитават неговата улица, това със сигурност е по-
литически акт по управление на съжителството.26 „Обикновеното“ действие
на неорганизирания жител на града (само в последния пример не толкова
обикновено) вече твърдо влиза в сферата на политиката.27 Наричайки го по-
литическо, оголваме тежката му етическа натовареност, че е част от борба
за отстояване/налагане на своите интереси, разбирания, норми на живот или
удобства и привилегии за сметка на нечии други. При това става дума не само
за собствениците „а“, полагащи усилия да лишат едно вече маргинализира-
но население от препитание и от достъп до градския център, а друга голяма
група софиянци от достъп до евтино продоволствие.28 Този поглед търси от-
посетителите за това какво ще заварят на пазара се формират наново и нерегламентираните
търговци стават част от идентичността на Ж.п.
26 Разбира се, тези версии остават непотвърдени, макар че са разказвани от самите
българи-собственици, обикновено в ключа „Вижте какво се налага на нашите съседи да
правят – докъде ни докараха!“.
27 Друг пример е отказът на търговците да продават на станалите им вече познати лица
на активистите от „а“ лобиращи срещу пазара, третирането им пред сергията с мълчание
или с ругатни. Въобще тук попада цялата категория на Джеймс Скот за всекидневни
форми на съпротива, както, разбира се, и прецененият отказ от съпротива (Scott 1985).
28 За значението на Женския пазар за големи групи граждани вж. „Имат ли нужда
57
говорност и на маргиналните участници „в“, които пренаписват практически
нормите на местното съжителство. Погледът през политиката на градското
съжителство вменява отговорност за собствения принос към добруването на
другия; това което нарекох „императив за ефекта върху другите“.
Но изложените примери също така подсказват, че разделянето на полити-
ческо от предполитическо може да се окаже невъзможно. Когато продавачите
препикават дувара на собственик „а“, дори и да не влагат тактическа цел в
това, а просто да спестяват 50 ст. от тоалетната на пазара, от страна на „а“ това
бързо се превръща в част от политиката на съжителството. По два начина: или
като вплете случая в разказите си, защото мястото на нецивилизованите „в“
не е тук, в града, или като го рационализира през тяхна тактическа цел.29 Ако в
действието обаче има компонент на „обратен расизъм“, т.е. благоприятствано
е от утаени негативни чувства към българите/заможните/софиянците, дали не
трябва да се счита за целенасочен политически акт?
Базиране на дееца и неговите мотивации, за да проведем граница
политическо-предполитическо, не може да бъде продуктивно. Виждаме,
че категориите неосъзнато действие и целеположено „управление на
съжителството“ не могат да бъдат отделени и противопоставени, нито ефектите
им се различават, та да оправдаят такива аналитични усилия. Аналогичен
е случаят при чисто символните действия: разказите на собствениците „а“
пред журналисти и общински съветници променят политическата ситуация в
тяхна полза, дори да са произведени като „автентични“ ядосани споделяния,
без стратегическа умисъл. Дори да преодолеем техническите трудности по
установяване на мотивациите за нечии действия, едно действие може да е
породено от интериоризирани норми. Те репродуцират през субекта ходове,
поправящи света според норми за това „как трябва да стоят нещата“ (а
значи тези ходове трябва да определим като политически?) без никаква
преднамереност.
Всъщност логическата линия за отделяне на политическото на базата на
съзнателното намерение е проведена от Глайнъс и Хауърт. В изчистеното
ѝ крайно развитие (изоставило индивида и глупавите въпроси дали едно
действие е съзнателно и волево или не) стигаме точно до разгледаните вече
политически и социални измерения на субектното действие. Политически
биха били моментите на излизане от интериоризираните норми. Но вече
софиянци от Женския пазар?“, блог на кадаифбалкан, 2 март 2012, https://kadaifbalkan.
wordpress.com/2012/03/02/jenskiia-1/
29 Това може да стане по много начини. Собственикът може да го възприеме като част
от целенасочената война между двете групи. Или пък да си го обясни като част от някаква
друга борба за капиталистическо преразпределение на ресурсите в града:
Да де, има и такава теория. Някои говорят, че целенасочено са ни поставени тука. Да
се откажем. И после някой си щял да построи мол. (Жена на средна възраст, активист на
комитета, живее непосредствено на пазара.)
58
видяхме, че за нашите критически цели тази граница не ни върши работа.
В традиционното разбиране „политически“ е характеристика към
технологията, чрез която променяме социалната реалност. Отказвайки се да
търся ограничението на политиката там, то всяко социално действие ще бъде
политическо. Това все пак не ме изхвърля на непознат теоретичен терен. В
дискурсната теория всяко социално действие е съставено от дискурсивни ак-
тове, а всеки дискурсивен акт е по същността си политически и съдържащ
власт, защото е акт, който структурира отношенията между социалните дейци
по определен начин (Howarth and Stavrakakis 2000, 4).
Да обобщим изводите от тази точка. Ако искам да позволя технократичното
действие да се счита за политическо в някои свои случаи се налага да се примиря
с невъзможността да се прокара граница между политика и предполитическо.
Така обикновеното действие също се оказва политическо. Градската политика
не е само областта на мащабно управление на градските ресурси, тя е истинска
политика на градското съжителство, в смисъла на ежедневното договаряне
и навигиране на множественост от интереси и начини на живот между
всички нас заедно, като равноправни участници, макар и не дарени с равни
възможности. Такова понятие приканва архитекта и общинския съветник да
мислят бездомника на градския площад не като проблематичен обект, а като
свой съсед. Целта им трябва да бъде не да „решат проблема“, а да работят
заедно със съседа си, за подобряване на неговото и на всички положение – със
същото уважение, с което работят и един с друг.
7. Ограничения на дискурсната теория и по-нататъшна работа
Трябва да уточня откъде идва разминаването между основаване на град-
ската политика върху базовата дефиниция за дискурсивното и върху поняти-
ята социални и политически практики на Глайнъс и Хауърт. Да си припом-
ним, че политическата природа на дискурса става видима за потопените в
него субекти само при появата на алтернативно дискурсно описание. Тогава
е неизбежно съревнованието в приписване на идентичностите на обекти и
дейци според единия или другия ред от значения. Именно това съревнование
авторите разпознават като „политическо“. Обратно, когато границата на дис-
курса се отдалечи отвъд видимия хоризонт за субекта, дискурсът се „утаява“ в
самоочевидно и логично обяснение на света. Социалните практики съществу-
ват в уталожените, де-политизирани дискурси, където „де-политизирани“ не
означава нищо повече от това, че политическата същност на тяхното форми-
ране във вече загубени или спечелени политически борби, е забравена.
Категориите на Глайнъс и Хауърт са положени върху разграничение, което
Лакло прави в един по-стар свой текст между „полето на социалното“ като
съставено от утаените форми на дискурс и „полето на политическото“, обхва-
59
щащо моментите на антагонизъм и непредрешимост (Laclau 1990, 35). Ние
обаче знаем вече, че не можем да вземем тези полета за определяне на об-
ществено понятие за политика, защото те не са междусубективно валидни
– те са дефинирани като центрирани в действащия субект. Една система от
дискурси може да изглежда утаена за субект, който се намира дълбоко във
вътрешността й, но близо до границите си тя винаги е проблематизирана.
Местоположението на субекта е от значение.
Проблемът произтича от по-дълбока неспособност на дискурсната теория
да работи със ситуации на взаимодействия между субекти-дейци. Тъй като
при нея идентичностите са видими през дискурсивните си съставни части,
подбраният от автора субект-герой в даден сюжет лесно се оказва „сам“ в
свят от дискурси и техните динамики. Изследователят може по избор да при-
зовава или да кара да изчезват субектите, които задвижват и въплътяват тези
дискурсивни динамики. Той може свободно да ги „трансмутира“ от едно ниво
на колективност към друго. Властовите неравенства са също разложени на
съставните си части и прикрити в други категории на теорията. Оттук се губи
етическото измерение на ефекта върху другите от действията на субекта.
Изброените проблеми не се отнасят до собствения теоретичен хоризонт на
дискурсната теория, който е фокусиран на онтологично ниво, а само до пре-
вода ѝ в приложна методология. Властта не е специално видима в теорията,
защото е навсякъде. Не се появява нужда да се измерва и да се проверяват
ефектите й, защото критическият заряд на теорията е срещу всяка социална
практика, като винаги съдържаща някаква власт и потисничество.30 Затова на
това онтологично ниво на разсъждение, етическата отговорност на субекта
е към принципното проблематизиране и дестабилизиране на статуквото
(етическата критика).
30 Всъщност Лакло и Муф посочват важността да се моделира властта, но я оставят
като бъдещ проект:
[...В]сяка форма на власт е конструирана прагматично, и вътрешно за социалното,
[...], властта никога не е основополагаща. Проблемът за властта следователно не може да
бъде поставян като търсене на класа т а или на доминант н и я сектор, които съставляват
центъра на една хегемонична формация [...]. Но също толкова погрешно е да предлагаме
като алтернатива плуралистичността или тоталната дифузия на властта в социалното,
тъй като това ще направи невидимо за анализа присъствието на възловите точки и
частичните съсредоточавания на власт, които съществуват във всяка социална формация.
Тук е моментът, в който много от концепциите на класическия анализ – „център“, „власт“,
„автономия“ и др. – могат наново да бъдат въведени, ако техният статус бъде предефиниран:
всички те са несигурно напаснати [contingent] социални логики, които придобиват
своето значение като такива в конкретни, конюнктурни контексти на взаимоотношения
[conjunctural and relational contexts], в които те винаги ще бъдат ограничавани от други,
чeсто противоречащи им, логики. Никоя от тях няма абсолютна валидност, в смисъла на
дефиниране на пространство или момент на структуриране, които да не могат на свой ред
да бъдат преобърнати. (Laclau and Mouffe 2001, 142-143, наблягането в оригинала.)
60
Действително, ако дискутираме на това ниво на задълбочаване, възниква
колебание можем ли да отдадем повече тежест на незаобиколимото действие
на овластения отколкото на символите, които го направляват? При Женския
пазар имаме конкретния план на властите по изгонване от „центъра на
една вече европейска столица“ на срамно „неевропейски“ изглеждащото
население (Venkov 2018, 245-46), но имаме и властта на „думи-практики“ като
„европейски“, „ориенталски“, „представя нашата столица пред чужденците“
и пр., които организират това действие, нормализират го и, в известен смисъл,
подтикват към него.
Извън специализираните социологически занимания, в обикновеното
познание за света властовите решения са реализирани от конкретни дейци,
а тях сме навикнали да държим етически отговорни, защото структурите
на социалното обдаряват действията им с по-значими и видими последици
по отношение на останалите участници. Дискурсивната власт на „думите-
практики“, от друга страна, е отговорност, споделена от всички – включително
и от най-обезвластения субект, който е оплетен от тази дискурсивна власт и
затова през него тя също се възпроизвежда. В такъв случай критиката може
да бъде насочена само към самите теоретично концептуализирани феномени
(„социални практики“, „идеологическо тотализиране“ и прочие) – точно това,
което правят Глайнъс и Хауърт, когато отчленяват етическо и идеологическо
измерение.
Глайнъс и Хауърт предупреждават, че да използваме този път на разсъж-
дение, за да определим „политическото“ не в онтологичен, а в онтичен план
– по отношение на сериите от позитивни обекти и процеси, които се случват в
конкретни региони на обществото – т.е. за да отграничим сфера на политиката
в позитивен смисъл, води до „заблудата на политицизма“ (fallacy of politicism,
Glynos and Howarth 2007: 114). Това означава, че социалното се редуцира до
политическото. Както открих емпирично в предната точка, действително за-
почваме да разбираме всички социални отношения като политически по ха-
рактер. Авторите съвсем валидно отбелязват, че когато едно понятие започва
да обхваща всичко, престава да означава каквото и да е и да ни върши анали-
тична работа. Това, с което трябва да сме наясно обаче е, че за да възстановят
някакво аналитично значение на понятието, те решават да го въведат изново,
като допълнително построение спрямо онова, което е залегнало в онтологич-
ния апарат на дискурсната теория. Следователно техните категории за „соци-
ално“ и „политическо“ не следват от вътрешната логика на базовия апарат на
Лакло и Муф, а са, в смисъла на теорията, несигурни напасвания (contingent).
Аз съм мотивиран от превръщането на дискурсната теория в апарат за ана-
лиз и на онтическо ниво (например на взаимодействията между субекти-дей-
ци). Бих искал да преместя погледа от субекта като потопен в дискурси, към
дискурсивното като посредник за взаимодействие между съ-съществува-
61
щи дейци със своя история и вложеност в структурирани отношения. Ако
задачата на Лакло и Муф в основополагащия им труд беше да деконструират
унитарния субект (Laclau and Mouffe 2001), днес сме в позиция да опитаме
да сглобим обратно социалните дейци като кристализации на социалното/
дискурсивното със свои исторически траектории, които, макар и радикално
непредвидими, не са напълно свободни. Това е изследователска програма,
която ще бъде осъществена другаде (започвайки с Венков 2017, 122-145 и
Venkov 2020).
В такава парадигма едно отграничаване на политическо и неполитическо
(предполитическо?) би противоречало на предпоставките на дискурсната
теория. Полезният ход, вместо това, е да се потърси структура вътре
във всеобемащия политически процес, която успоредява субектите във
взаимодействия и във властови неравенства. Теоретичният модел на тази
структура е политическото многообразие, което в частност моделира и
градската политика като идентична с политика на градското съжителство
(Венков 2017).
8. Обобщение
В този текст подготвих разбирането за комплексността на политическия
процес, въвеждащ във взаимодействие много нива и контексти, като връзките
между тях често не са явни за участниците. Конкретният ми фокус беше вър-
ху една форма на социалното действие, която по дефиниция пресича различ-
ни контексти, поставени във властово отношение: технократичното действие.
Установих, че, дискурсната теория не разполага с адекватен теоретичен мо-
дел за моделиране на такова (взаимо)действие. Такъв модел ще бъде изграден
другаде чрез понятието за „политическо многообразие“.
В критически план посочих два момента на откъсване на технократично-
то действие, които се нуждаят от две етически движения на връщане. Пър-
вият момент е отпадането на рефлексията върху собствените основания на
действието, а вторият – на рефлексията върху ефекта върху другите. Тези
тенденции произтичат от асиметрията в придобиване на субектен статус при
наличието на властово неравенство. Рестриктивните дефиниции за това какво
е политика ограничават силно достъпа до субектен статус. Затова тук предста-
вих широка дефиниция на градската политика като всеки опит за управление
на съжителството, и на политическото действие като всяко действие, което
засяга съдбата на другите в града. Тогава и технократичното и обикновеното
действия се оказват етически натоварени като политически по характер.
Такъв подход позволява да се постави например въпроса относно раз-
личното третиране на групи в града – едни като политически субекти, чиито
нужди заслужават внимание („граждани”), и други, на чиито гръб са удов-
62
летворявани исканията на първите, защото те самите не получават правото да
бъдат субекти. Те са агрегирани (и изчезват) в описания като „криминогенна
обстановка“, „контингент“, „липса на култура в района“ и подобни.
БИБЛИОГРАФИЯ
Венков, Никола Ат. 2017. „Джентрификация на Женския пазар – констру-
иране на градски политики и трансформация на местните отношения.“ Док-
торска дисертация, Софийски университет.
Венков, Никола Ат. 2015. Пазарът „Римска стена“ – социологически ана-
лиз / Политики към общинските пазари. София: Студио „Архитектоника“.
Венков, Никола Ат. 2012. Гражданското общество и Женския пазар. Со-
фия: Изследователски център по социални науки.
Венков, Никола Ат. 2012а. „Гражданите и пазарът. Дискурсите на един
градски конфликт.“ Критика и хуманизъм 39:139-162.
Лаклау, Ернесто. 2004. Еманципации. Превод от Д. Тенев. София: Литавра.
Лакло, Ернесто. 2013. „Популизмът: какво ли значи това?“ Критика и
хуманизъм 41:209-225.
Медаров, Георги. 2017. „От либерализъм към авторитаризъм: Българският
случай след 1989 г.“ Докторска дисертация, Софийски университет.
Муф, Шантал. 2013. Демократическият парадокс. Превод от Е. Станоева.
София: Изток-Запад.
Bourdieu, Pierre. 1991. Language and symbolic power. Cambridge: Polity
Press.
Fainstein, Susan. 2004. “Justice, Politics, and the Creation of Urban Space.“ In
The city cultures reader, edited by M. Miles, I. Borden and T. Hall, 141-55. Lon-
don: Routledge.
Glynos, Jason, and David Howarth. 2007. Logics of critical explanation in so-
cial and political theory, Routledge Innovations in Political Theory. London and
New York: Routledge.
Hansen, Allan Dreyer, and Eva Sørensen. 2005. “Polity As Politics: Studying
the Shaping and Effects of Discursive Realities.“ In Discourse theory in Europe-
an politics: Identity, politics and governance, edited by David Howarth and Jasob
Torng, 93-116. Basingstoke: Palgrave Macmillan.
Hildebrand, Marius, and Astrid Séville. 2019. “Post-Foundationalism and the
Possibility of Critique: Comparing Laclau and Mouffe.” In Discourse, Culture
and Organization: Inquiries into Relational Structures of Power, edited by Tomas
Marttila, 323-42. Cham: Palgrave Macmillan.
Howarth, David, and Yannis Stavrakakis. 2000. “Introducing Discourse Theory
and Political Analysis.” In Discourse theory and political analysis: identities, hege-
monies, and social change, edited by David Howarth, Aletta J. Norval and Yannis
63
Stavrakakis, 1-23. Manchester and New York: Manchester University Press.
Judge, David, Gerry Stoker, and Harold Wolman, eds. 1995. Theories of urban
politics. London, Thousand Oaks, New Delhi: SAGE Publications Limited.
Kay, Paul, and Terry Regier. 2006. “Language, Thought and Color: Recent De-
velopments.” Trends in cognitive sciences 10 (2):51-54.
Laclau, Ernesto. 2009. “Discourse.” In A companion to contemporary political
philosophy, edited by Robert E. Goodin, Philip Pettit and Thomas W. Pogge, 541-
48. Malden, MA: John Wiley & Sons.
Laclau, Ernesto. 1990. New Reections on the Revolution our Time. London and
New York: Verso.
Laclau, Ernesto, and Chantal Mouffe. 2001. Hegemony and socialist strategy:
Towards a radical democratic politics. 2nd ed. London and New York: Verso.
Majid, Asifa, and Niclas Burenhult. 2014. “Odors Are Expressible in Language,
As Long As You Speak the Right Language.” Cognition 130 (2):266-270.
Marttila, Tomas. 2015. Post-foundational discourse analysis: From political
difference to empirical research. Basingstoke and New York: Springer.
Mouffe, Chantal. 2000. The democratic paradox. London and New York: Verso.
Roberson, Debi, Jules Davidoff, Ian R.L. Davies, and Laura R. Shapiro. 2005.
“Color Categories: Evidence for the Cultural Relativity Hypothesis.” Cognitive
Psychology 50 (4):378-411.
Scott, James C. 1985. Weapons of the weak: Everyday forms of peasant resist-
ance. New Haven and London: Yale University Press.
Torng, Jacob. 2005. “Discourse Theory: Achievements, Arguments, and Chal-
lenges.” In Discourse theory in European politics: Identity, politics and gover-
nance, edited by David Howarth and Jasob Torng, 1-32. Basingstoke: Palgrave
Macmillan.
Venkov, Nikola A. 2020. “On the Retreat of Liberal Values and Access to Dis-
course: Extending Post-Foundational Discourse Theory.” In Discursive Approach-
es to Populism Across Disciplines – The Return of Populists and the People, edited
by Michael Kranert. Basingstoke and New York: Palgrave. (Под печат.)
Venkov, Nikola A. 2018. “Assembling the Post-Socialist Marketplace: Transi-
tions and Regeneration Projects at the Central Pazar in Soa.” EthnoAnthropo-
Zoom/ЕтноАнтропоЗум 17:229-279.
Yanchev, Pavel. 2012. “Europeanization of the Spatial Planning System in Bul-
garia.” MEng dissertation, KU Leuven.
Zlatanova, Mila. 2016. “Analysis on the Architectural Approach: Towards
Housing in Highly Marginalized Communities.” MA dissertation, University of
Architecture, Civil Engineering and Geodesy.
