ОТЧУЖДЕНИЕТО НА ДЕТЕТО ОТ НЕОТГЛЕЖДАЩИЯ ГО РОДИТЕЛ - ПОНЯТИЕ, СПЕЦИФИКИ И КОНСТРУКТИВНИ ПОДХОДИ ЗА ПРЕОДОЛЯВАНЕТО МУ *

Full text

ОТЧУЖДЕНИЕТО НА ДЕТЕТО ОТ НЕОТГЛЕЖДАЩИЯ ГО РОДИТЕЛ –
ПОНЯТИЕ, СПЕЦИФИКИ И КОНСТРУКТИВНИ ПОДХОДИ ЗА
ПРЕОДОЛЯВАНЕТО МУ*
Галя Вълкова**, Анета Атанасова***, Елена Михайлова****, Светла
Стайкова*****
Въведение
Правото на детето на съвместно живеене с неговите родители е изрично прогласено в
чл. 9, ал. 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето (КПД).1 Сред предвидените
изключения е раздялата на родителите, предполагаща вземане на решение при кого от тях да
се определи местоживеенето на детето. Същевременно в ал. 3 на същия текст се подчертава,
че държавите – страни по Конвенцията, дължат да зачетат правото на детето, което е
отделено от единия или от двамата си родители, да поддържа лични отношения и пряк
контакт с двамата си родители редовно, освен ако това противоречи на висшите интереси на
детето.
На свой ред чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи (ЕКПЧ) откроява правото на семеен живот като фундаментално човешко
право, чиято защита държавата дължи да осигури.
Това нормативно признаване на връзката дете – родител има своята естествена
психологическа основа и нейното засягане може да доведе до необратими последици за
психологическото добруване както на детето, така и на неговите родители. Една от
възможните форми на подобно засягане е отчуждаването на детето от неотглеждащия го
родител.2
Настоящото изложение има за цел да разграничи формите на отчуждение и да обсъди
възможни конструктивни подходи за възстановяване на връзката. Авторите се обединяват
около тезата, че най-добрият интерес на детето е водещ и охраняването му може да бъде
постигнато, като се изследват в дълбочина спецификата на отчуждението и отражението му в
психичния свят на детето. С отчитането на тези специфики впоследствие, чрез активна
* Студията е публикувана за първи път в сп. “Адвокатски преглед”, бр. 10/2019 г.
** Съдия в Софийския районен съд, Трето гражданско отделение.
** Съдия в Софийския районен съд, Трето гражданско отделение.
*** Гл. ас. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Катедра „Обща, експериментална, развитийна
и здравна психология“, доктор по психология, клиничен психолог, детски психолог, вещо лице към Софийския
градски съд.
** Съдия в Софийския районен съд, Трето гражданско отделение.
**** Детски психиатър в УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, Клиника по детска психиатрия „Св. Никола“.
** Съдия в Софийския районен съд, Трето гражданско отделение.
***** Гл. ас. в Медицинския университет – София, Катедра по психиатрия и медицинска психология,
клиничен психолог в УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, Клиника по детска психиатрия „Св. Никола“.
** Съдия в Софийския районен съд, Трето гражданско отделение.
1 Член 9, ал. 1: Държавите – страни по Конвенцията, осигуряват детето да не бъде разделяно от
родителите си против тяхната воля, освен когато компетентните власти решат в съответствие с
приложимите закони и процедури и при възможност за съдебен преглед, че такова разделяне е необходимо за
висшите интереси на детето. Такова решение може да бъде необходимо в някои особени случаи, като
например малтретиране или изоставяне на детето от родителите, или когато родителите живеят
разделени и трябва да се вземе решение относно местоживеенето на детето.
2 В настоящата разработка понятието „неотглеждащ родител“ се използва за означаване на фактическо
състояние: без значение дали това е родителят, на когото е предоставена родителската отговорност, но
решението/определението по привременни мерки не се изпълнява, или това е родителят, с когото детето
осъществява режим на лични отношения.

подкрепа – психологическа, социална, психиатрична или чрез съдебна намеса (като краен
вариант), следва да се предприемат онези мерки, които градивно да доведат до намиране на
работещо решение в краткосрочен и в дългосрочен план.
I. Родителско отчуждение – терминологични уточнения
Родителското отчуждение е сложен конструкт, който съчетава различни фактори и
реалности: субективните преживявания на детето, реалното поведение от страна на всеки от
родителите, начините, по които детето възприема всеки от родителите си, ситуативни и
развитийни фактори. Голям брой деца и техните родители имат реално страдание, породено
от нарушени взаимоотношения в контекста на промяна на семейната конфигурация.
Съществува значително терминологично разнообразие, което се опитва да обясни
състоянието. Фидлър и кол. (2012)3 правят исторически преглед на използваната
терминология и коментират следните използвани понятия: „синдром на родителско
отчуждение“ (parental alienation syndrome), „отчуждено дете“ (alienated child), „отчуждение
на детето“ (child alienation), „патологична свързаност“ (pathological alignment), „отказ от
посещения“ (visitation refusal), „родителско отчуждение“ (parental alienation), „смущения при
посещенията“ (visitation inference), „синдром на злонамерената майка, свързан с развод“
(divorce-related malicious mother syndrome), „патологично/ирационално отчуждение“
(pathological/irrational alienation), „симптом на застрашаващата майка“ (threatened mother
syndrome), „токсичен родител“ (toxic parent).
Еднозначно разбиране за описанието на това явление обаче не съществува въпреки
опитите то да бъде опростено и сведено до полярни еднозначни интерпретации – че
страданието на детето, наречено „синдром на родителско отчуждение“, е породено от
родител, който активно е в ролята на отчуждаващ, или че отчуждението е породено от
поведението на другия родител, от когото детето е отчуждено. На практика в семейства с
високо ниво на конфликти обикновено и двамата родители упражняват някакво поведение,
което може да се обозначи като „отчуждаващо“ (Fidler et al., 2012). Отказът на детето обаче
да контактува с някого от родителите си след тяхната раздяла може да има разнообразни
причини. Какви са тълкуванията на тези фактори и обясненията, които се приемат в
сложната мултидисциплинарна практика, в която са ангажирани обичайно юристи,
психолози и психиатри?
І.1. Значение на отчуждението на детето от родителя според Семейния кодекс
Законодателят въвежда понятието „родителско отчуждение“ с приемането на Семейния
кодекс (СК) през 2009 г. (обн., ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.), включвайки
го в разпоредбата на чл. 59, ал. 6 СК със следното съдържание: „Съдът изслушва родителите,
както и децата при условията на чл. 15 от Закона за закрила на детето, взема становище от
дирекция „Социално подпомагане“ и ако е уместно, изслушва и други лица. При данни, че е
налице синдром на родителско отчуждение (СРО – б. а.), съдът изслушва вещо лице-
психолог“. Систематичното място на разпоредбата е в текста от закона, регламентиращ
родителските права след развода.
Второто изречение на ал. 6 липсва в предложението на вносителя на законопроекта –
Министерския съвет (№ 802-01-37/ 1.04.2008 г.). Текстът е обсъден на 22.04.2009 г. на
заседание на Комисията по правни въпроси към 40-ото народно събрание (Протокол № 14),
като в рамките на проведените дебати народен представител предлага две нови алинеи в
3 Fidler, B., N. Bala, M. Saini. Children Who Resist Postseparation Parental Contact. A differential approach for
legal and mental health professionals. Oxford: Oxford University Press, 2012.

първоначалната редакция на чл. 61 СК, посочвайки, че отношенията родители – деца се
споменават в „половин алинея“ за разлика от подробната уредба на ползването на семейното
жилище след развода и на дължимата издръжка. Подчертано е, че „става въпрос за случаите,
когато са лоши отношенията между родителите и силно потърпевши са децата“. Прави се
препратка към експертни мнения, като се констатира, че „синдромът на родителско
отчуждение е голям проблем, тъй като изцяло се прекратява връзката на родителя с детето“.
Това положение се определя като „изключително кошмарно“ и „за сметка на детето“. С тези
мотиви се внася предложение за по-подробен законодателен текст, „за да е ясно какво трябва
да обсъди съдът, на какво да даде отговор“. Предложението на Комисията по правни въпроси
е прието на второ четене на законопроекта (503-то заседание на 40-ото НС, 11 юни 2009 г.)
без каквито и да било дебати в пленарната зала.
Текстът на закона е изменен с ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г., като терминът „синдром на
родителско отчуждение“ бива заместен от термина „родителско отчуждение“. В мотивите
към законопроекта се сочи, че „не е от компетентността на съдиите да установяват белези на
синдроми (синдромът е медицинско понятие)“. Друг мотив за предложението е, че „липсва
легална дефиниция на понятието „синдром на родителско отчуждение“ както в нормативната
база, така и в специализираната медицинска литература, свързана с познанията за развитието
на детето, което създава затруднения при прилагането. Употребата на термина „синдром на
родителско отчуждение“ без наличието на легална дефиниция създава много затруднения
при прилагането на разпоредбата и тя на практика остава неприложима“.
Извън предмета на настоящата публикация е оценката на законодателния подход за
въвеждане на понятие без яснота за влаганото съдържание, респ. на изменението след около
година след отчитане на налични трудности в практиката. Следва да се отбележи, че в
съдебната практика понятието „синдром на родителско отчуждение“ бързо получава широка
„популярност“ и бива изследвано и съобразявано от съда при предоставяне на родителските
права. Неизследването на евентуално наличен „синдром“ е често срещано основание за
отмяна на въззивни решения и връщане на делата от Върховния касационен съд (ВКС) за
ново разглеждане от въззивните съдилища. Наред с това, дори след изменението на закона и
отпадането на термина „синдром“, се допуска психолози да бъдат вписвани като вещи лица с
експертиза в областта на „синдром на родителско отчуждение“4. Нещо повече, твърди се, че
наличието на СРО съставлява акт на психическо/емоционално насилие, което следва на свой
ред да бъде признато като самостоятелна форма на насилие спрямо детето и родителя, с
когото връзката се прекъсва, като за преодоляването на този проблем се предлага „лесно“
разрешение чрез незабавно предоставяне на детето на родителя, от когото бива отчуждено.
Може да се допусне, че колебанията в съдебната практика почиват на липсата на ясно
дефинирано съдържание на родителското отчуждение и на неразграничаването на
различните му проявни форми.5 Терминологичната неяснота е налична и на полето на
психологията и психиатрията, което е една от причините родителското отчуждение (като
4 Вж. например Списък на специалистите, утвърдени за вещи лица от комисията по чл. 401, ал. 1 ЗСВ при
Окръжния съд – Пловдив, и Административния съд – Пловдив, за 2019 г., Клас „Съдебна експертиза на
психичното състояние“, където за вещо лице психолог, наред с останалите компетенции, е отбелязано:
„синдром на родителско отчуждение“ – http://www.apelsad-pd.bg/Vesti_Lica/VLPlovdiv.pdf. Очевидно е
несъответствието между волята на законодателя това понятие да не се дефинира чрез медицински критерии и
несъблюдаването с нея при вписване на съответното вещо лице с подобни компетенции. Отделен въпрос е къде
и под каква форма е получена специфичната квалификация да се оценява „синдром на родителско отчуждение“
и каква е регламентацията за нейното получаване.
5 В решение по гр. д. № 23091/2018 г. на Софийския районен съд се приема, че отказът на детето да
контактува с неотглеждащия родител е в резултат на estrangement и същото е оправдано предвид оценката на
ниския родителски капацитет на бащата и липсата на доверителна връзка с детето.

синдром, разстройство и т.н.) да не бъде включвано десетилетия наред в Международната
класификация на болестите (МКБ), включително в актуалната 11-а ревизия6, както и в
Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (5-о издание) на
Американската психиатрична асоциация7 (DSM-5).
Всичко това предполага пренасяне на изложението в областта на психичното развитие
на детето и значението на отношенията с неотглеждащия го родител, респ. отграничение на
различните форми на отчуждение в контекста на семейните отношения. Изследвайки тази
проблематика, авторите на настоящото изложение потвърждават предходно застъпена теза8,
че споделеното упражняване на родителските права е препоръчителната отправна база,
охраняваща най-добрия интерес на детето, както и че въвеждането му до голяма степен би
способствало за намаляване на конфликтния потенциал на споровете за родителски права.
Изборът на „по-добър родител“ е концептуално погрешен и до голяма степен подклажда
войната между родителите. Тази тема обаче не следва да бъде допълнително разисквана в
настоящата разработка, тъй като би изместила акцента, а и отчуждението на детето от
родителя като фактическо състояние е възможно да възникне независимо от съдебно
признатото споделено упражняване на родителски права.
I.2. Отчуждението от родителя като психологически конструкт
Терминът „родителско отчуждение“ се отнася до състоянието, при което детето отказва
контакт с родител без основателни причини (Bernet et al., 2016).9 Разграничават се три
степени на родителско отчуждение – лека, средна и тежка степен. При леката степен на
родителско отчуждение детето отказва контакт, но когато такъв бъде осъществен, то се
наслаждава на взаимоотношенията; при средната степен на родителско отчуждение детето е
по-категорично в отказа си от контакт и когато такъв бъде осъществен, продължава да се
противопоставя; при тежката степен на родителско отчуждение детето дори може да избяга
или да се скрие от родителя (Bernet et al., 2016).
Още от 70-те години на ХХ век науката изучава по систематичен начин проблемите,
възникващи във взаимоотношенията между деца и родители в контекста на конфликтни
взаимоотношения и раздяла на родителите (Станков, 201910, прави кратък обзор на научните
изследвания в този период). Широкото популяризиране на термина, и то именно по
еднозначен, категоричен и патологизиращ начин, дължим на Ричард Гарднър, който има
много повече критици, отколкото привърженици в професионалните среди. Сериозен
проблем в теорията на Гарднър е поляризацията, опростяването на концепцията за
проблематичността във взаимоотношенията между родител и дете. Обсъжда се също така
нарушаване на професионалната етика от негова страна в кариерата му като съдебен експерт
(вж. Станков, 2019, с. 90). Всъщност твърденията на Гарднър не са достатъчно обосновани от
научна гледна точка спрямо добрите професионални стандарти в областта на психологията и
психиатрията. Срещат се опити да се ревизира теорията на Гарднър – например Кели и
6 ICD-11 International Classification of Diseases. 11th Revision. The global standard for diagnostic health
information: https://icd.who.int/.
7 Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (DSM-5),
https://www.psychiatry.org/psychiatrists/practice/dsm.
8 Вълкова, Г., Р. Петров. Семейният конфликт и справедливото му разрешаване от съда. – Адвокатски
преглед, 2015, № 4–5, https://www.vas.bg/p/P/a/Pages_from_Adv4-5_2015-6-1936.pdf.
9 Bernet, W. et al. Child Affected by Parental Relationship Distress. – Journal of the American Academy of Child &
Adolescent Psychiatry, Volume 55, Issue 7, 571–579, https://www.herverbinden.nl/images/pub-
rap/Bernet%20et%20al.%20-%20CAPRD%20-%202016-07.pdf.
10 Станков, Г. Капанът „синдром на родителско отчуждение“ – между науката и идеологията. Публични
политики, 2019, Vol. 10, No. 1.

Джонсън предлагат да се използва терминът „родителско отчуждение“ вместо „синдром на
родителско отчуждение“ (като се коментира континиум в състоянието на привързаност към
единия и към другия родител; отчита се също така „реалистично“ и „патологично“
отчуждаване), а Кларксън и Кларксън предлагат да се използва терминът „родителско
отхвърляне“ (Станков, 2019). Липсва единомислие и сред професионалистите – критици на
Гарднър, което допълнително усложнява процеса на здравомислещо противопоставяне на
необосновани от научна гледна точка теории. Налагането на термина на Гарднър „синдром
на родителско отчуждение“ в публичното пространство е близко по-скоро до идеология и е
необходимо да се започне обществен и научен дебат по темата (Станков, 2019).
Споменатата вече публикация (Станков, 2019), която прави сериозна заявка за смислена
научна дискусия по проблематична тема, е предшествана от едностранчиво разглеждане на
въпроса за родителското отчуждение (Пеева, 2014)11 с безкритично приемане на термина и
теорията на Гарднър за „синдром на родителско отчуждение“. Пеева (2014) провежда
емпирично изследване, което е безспорно предимство на публикацията предвид липсата на
емпирични изследвания по темата в българската реалност, но неговата стойност от
методологична гледна точка е трудно да бъде оценена, доколкото не са предоставени
детайли за използвания инструментариум и процедура.
I.2.1. Родителско отчуждение по основателни и по неоснователни причини
Въпреки че теоретично и на описателно ниво е ясна дефиницията, че за „родителско
отчуждение“ може да се говори тогава, когато нежеланието за контакт на детето е
неоснователно, на практика е трудно да се разграничат случаите, в които страховете и
нежеланието на детето за контакт са основателни и реалистични. На английски език е налице
различна терминология, която може да обозначи неоснователното родителско отчуждение
(parental alienation) от основателното родителско отчуждение (parental estrangement) (Bernet et
al., 2016). Във втория случай е възможно детето да е било обект на малтретиране и/или
неглижиране от страна на родителя. В този случай страховете на детето са естествена и
необходима защитна реакция. Когато е имало насилие между партньорите, на което детето е
било свидетел, естествено е то да откаже контакт с родителя, който е бил в ролята на
насилник, независимо от обстоятелството, че насилието не е било директно насочено към
детето, т.е. от една страна, трябва да се отчете дали отчуждението на детето има адаптивна
(защитна) роля, или е дисфункционално. От друга страна, липсата на отчуждение сама по
себе си не е маркер за достатъчно здравословни от психологическа гледна точка
взаимоотношения, така че трябва да се отчете какво е качеството на взаимоотношението
между детето и родителя при всички случаи дори когато не е налице отчуждение.
В някои случаи детето остава в контакт с родителя, въпреки че е било обект на насилие,
дори го възприема като очарователен и харизматичен (Bernet et al., 2016).
Взаимоотношенията с родителя насилник може да са противоречиви и амбивалентни. В
случаите на родителско отчуждение без основателна причина обаче отхвърлянето и
преценката за родителя, за неговите качества и поведение са еднозначно крайно негативни.
Въпреки коментираните нюанси в поведението на детето, които са налице в някои
случаи, обикновено проявите на родителско отчуждение от страна на детето често са твърде
сходни и трудно разграничими независимо от това дали причините, довели до отказа на
детето да контактува, са основателни, или неоснователни. Това обстоятелство допълнително
усложнява „диференциално-диагностичните“ решения. Също така, когато конотацията на
определено състояние, симптоматично (а не причинно-следствено) дефинирано, се
11 Пеева, Д. Превенция на синдром на родителско отчуждение при деца, преживяващи развод на родителите
си. – Управление и образование, 2014, № 10.

разпространи еднозначно в други сфери на практиката извън клиничната, стават възможни
множество погрешни заключения, произтичащи от употребата на самия термин, ако не е
направена подробна оценка на различните фактори, допринасящи за актуалната ситуация.
Множество фактори могат да повлияят негативно върху взаимоотношенията между дете
и родител. Част от тези фактори са свързани с определени личностови характеристики или
психопатология от страна на родителя, което ограничава неговите способности да
родителства ефективно. Възможно е тези обстоятелства да компрометират връзката дете –
родител, макар реално да не е налице малтретиране или неглижиране, нито „програмиране“ и
„настройване“ на детето от страна на другия родител.
Други възможни фактори, които усложняват взаимоотношенията, може да са свързани с
временни, възрастово обусловени промени. Така например в периода на юношеството децата
се променят, като изискват нови форми на поведение и стратегии, с които родителите биха
могли успешно да продължат ефективно общуване. Възможно е в този период поради
закономерни развитийни процеси, юношата да предпочита да остане в дома, в който живее
основно, да общува с приятелите си, които са наоколо, вместо да прекара това време с
(другия) родител. Ако родителят не съумее да е достатъчно гъвкав в периодите на
закономерни възрастови кризи, детето може да се отчужди и дори да отказва контакт с него.
Динамиката на семейството – например когато се появи нов член на семейството (дете,
нов партньор), е друг фактор, създаващ условия за усложняване и влошаване на
взаимоотношенията дете – родител.
Освен крайните случаи на родителско отчуждение – по основателни или неоснователни
причини, съществуват редица смесени случаи – когато са налице както основателни, така и
неоснователни причини за отказа на детето да общува с родителя си. Не е за пренебрегване и
фактът, че „идеален родител“ не съществува, известни недостатъци са присъщи на всеки
родител, а те също могат да станат допринасящ фактор за отчуждаване (Fidler еt al., 2012).
I.2.2. Психологически дистрес в контекста на родителския конфликт
Родителският конфликт отдавна е установен като важен фактор за дългосрочното
приспособяване на децата към развода (Amato, P. R., 1994).12 Проучванията показват, че от
значение за това доколко децата са засегнати е не просто силата на конфликта между
родителите, а по-скоро в каква степен децата са въвлечени в него (Buchanan, C. M., E. E.
Maccoby, S. M. Dornbusch, 1991).13 Проследяването на развитието на децата показва, че тези
от тях, които са въвлечени в споровете между родителите, срещат категорично повече
трудности в приспособяването си към новата ситуация в семейството в сравнение с децата,
които не са приобщени към конфликта (Kelly, J. B., 200014; Ben-Ami, N., A. J. L. Baker,
201215). Емпиричната и теоретичната литература, свързана с развода и последствията за
децата и родителите, подчертават и значението на възрастта на детето по време на развода.
Така например при юношите по време на развода и след него се отчитат липса на контрол на
гнева, повишени нива на тревожност и безпокойство, ниска самооценка и училищни
проблеми, включително провал. Подобни констатации стават повод да се разработят
програми за интервенция и подкрепа на децата, с които се цели подобряване на техните
адаптивни възможности и на субективното им благополучие.
12 Amato, P. R. Life-span adjustment of children to their parents’ divorce. Future of Children. 1994.
13 Buchanan, C. M., E. E. Maccoby, S. M. Dornbusch. Caught between parents: Adolescents’ experience in
divorced homes. – Child Development, 1991.
14 Kelly, J. B. Children’s adjustment in conflicted marriage and divorce: A decade review of research. – American
Academy of Child and Adolescent Psychiatry, 2000.
15 Ben-Ami, N., A. J. L. Baker. The Long-Term Correlates of Childhood Exposure to Parental Alienation on Adult
Self-Sufficiency and Well-Being. – The American Journal of Family Therapy, 2012.

Дистресът на детето, провокиран от взаимоотношенията между родителите, влияе върху
неговото психично здраве (Bernet et al., 2016). Някои деца са по-уязвими, а други – по-
устойчиви на влиянието на стреса. Факторите, които оказват влияние върху степента, в която
детето ще бъде засегнато, са разнообразни. Някои от тях може да бъдат: вътрешна
устойчивост (включително и генетично обусловена), подкрепа от разширеното семейство,
подкрепа от други ресурси на общността, други ситуативни фактори (Bernet et al., 2016).
В DSM-5 родителското отчуждение е разгледано в контекста на родителския конфликт.
Възможни реакции на детето са свързани с: психологически симптоми, соматични
оплаквания, преживяван от детето конфликт на лоялност, родителско отчуждение (което
може да доведе до загуба на взаимоотношения между родител и дете) (Bernet et al., 2016).
Детето често преживява конфликт на лоялност в контекста на влошените
взаимоотношения между родителите. Конфликт на лоялност се преживява от детето, когато
то се опитва да запази добрите емоционални взаимоотношения и с двамата си родители
(Bernet et al., 2016). Когато конфликтът продължи дълго време или се задълбочи поради
натиска от страна на родителя (родителите) да се подкрепи определена позиция, детето
преживява високи нива на стрес в резултат на преживявания конфликт и може да прояви
редица физически и психически симптоми. В теорията на семейните отношения се използва
терминът „триангулация“, за да обясни съществуващата динамика във взаимоотношенията,
водеща до преживяването на детето на конфликт на лоялност.
Психологически и двамата родители играят специфична и значима роля за
благоприятното здравословно развитие на детето. Когато взаимоотношенията в семейството
са нарушени, конфликтите между родителите повлияват детето и през повлияване на
качеството и спецификата на взаимоотношенията, които то продължава да има с всеки от
тях. Когато семейните и ролевите граници се нарушат, е възможно, паралелно с формирането
на родителско отчуждение спрямо единия от родителите, да се нарушат естествените и
благоприятни за детето взаимоотношения и с другия родител. Най-често съпътстващите
проблеми във взаимоотношенията с неотчуждения родител може да се опишат в три
категории. Гарбер (Garber, 2011) описва тези три категории като:
– инфантилизация (infantilization),
– приемане на ролята на родител (parentification),
– приемане на ролята на възрастен (adultification).
Инфантилизацията се отнася до „задържането“ на детското развитие – детето не постига
очакваната степен на независимост и самостоятелност, а остава свързано с родителя по
начин, който е характерен за по-ранни етапи от развитието му и от връзката родител – дете.
Връзката дете – родител, при която детето приема ролята на родителя, се случва, когато
детето се грижи за родителя, т.нар. обърнато родителство. В третия тип динамика на
взаимоотношенията между родителя и детето е характерно развитието на взаимоотношения,
при които двамата са „приятели“, детето приема равнопоставена на родителя роля. И трите
форми на взаимоотношения са проблематични от гледна точка на благоприятно развитие за
детето. Те са белег за нарушени граници между членовете на семейството, приемане на
неприсъщи роли, които пречат на оптималното психично благополучие и здраве на детето.
I.2.3. Възприето от детето приемане – отхвърляне от страна на родителя
Проблематичността на термина „родителско отчуждение“ се отнася и до възможността
да се разгледа ситуацията от няколко различни гледни точки. От една страна, съдържанието
на конструкта е относимо към възприятието на родителя, от когото детето е отчуждено; от
друга страна – може да се отнесе до възприятието на родителя, от когото детето не е
отчуждено, и от трета страна – отнася се до възприятието на детето.

От психологическа гледна точка фокусът върху субективното възприятие на детето е
изключително значим. Психологическата оценка на „родителското отчуждение“ може да се
фокусира върху оценка на трите аспекта (трите възможни гледни точки), но центрираната
върху детето позиция е най-значима от гледна точка на последствията върху неговото
психично благополучие в дългосрочен план. Теорията на Роунър за родителското приемане –
отхвърляне (Rohner et al., 2012)16 позволява да се разгледа по-задълбочено концепцията за
родителско отчуждение, фокусирана върху перспективата на детето.
Роунър разглежда родителите като „значимите други“ за детето – това са всички онези
близки от обкръжението на детето, с които са налице продължителни емоционални връзки.
Взаимоотношенията с родителите моделират развитието на личността на детето. То има
емоционална нужда от позитивни взаимоотношения със значимите други. От качеството на
взаимоотношенията родители – дете зависи преживяването на сигурност и емоционален
комфорт на детето. Преживяването на детето, че родителят го отхвърля, води до чувства на
тревожност и несигурност. Друг възможен ефект е формиране на зависимост, „вкопчване“
(възможно в другия родител, когото детето възприема като неотхвърлящ), повишена нужда
от потвърждение и засвидетелстване на любов, одобрение и харесване. Враждебността,
агресивността и дистанцираността са други възможни последствия от преживяването на
отхвърляне от страна на родител. Съществуват неоспорими доказателства, че родителското
приемане – отхвърляне e свързано с психичното функциониране, но са налице някои (все
още не напълно проучени) различия между половете (Rohner, 1980).17 Многобройни
изследвания, изучаващи връзката между възприеманото приемане – отхвърляне от
родителите и различни други фактори (самооценка, асертивност, формиране на личностни
качества, локус на контрол, ирационални вярвания, самокритичност, чувство на срам,
приспособяване и др.), са проведени в различен културен контекст (западен и източен).
Получените резултати в изследвания в различни култури консистентно възпроизвеждат
подобни резултати – налице са значими корелации между възприеманото приемане от
родителите и положителните личностни черти и съответно между възприеманото отхвърляне
от родителите и високи нива на депресия, тревожност, невротизъм, социални фобии (Ahmed
et al., 2010).18 Възприетото приемане от майката и възприетото приемане от бащата
поотделно са значими фактори за психологическото приспособяване на детето в училищна
възраст (Rohner et al., 2010). Значим въпрос, който може да се зададе, е: какво се случва с
детето, което живее продължително време в ситуация на отчужденост от един от родителите
си?
Освен краткосрочни ефекти отчуждеността има и дългосрочни ефекти върху детското
развитие.
Субективната оценка на детето – доколко то смята, че е прието от родителя, има
дългосрочен ефект върху психологическото приспособяване и удовлетвореността в
интимните взаимоотношения като възрастен. Колкото по-висока е степента на субективната
оценка, че като дете майката и бащата са приемали и обичали детето, толкова по-висока е
степента на успешното психично приспособяване и взаимоотношения с интимния партньор
16 Rohner, R. P., A. Khaleque, D. E. Cournoyer. Introduction to parental acceptance-rejection theory, methods,
evidence, and implications. – Journal of Family Theory & Review, 2012, 2(1), 73–87.
17 Rohner, R. P. Worldwide tests of parental acceptance-rejection theory: An overview. – Behavior Science
Research, 1980, 15(1), 1–21.
18 Ahmed, R. A., R. P. Rohner, A. Khaleque, U. P. Gielen. Parental Acceptance and Rejection: Theory, Measures,
and Research in the Arab World. Online Submission. 2010.

на този човек като възрастен (Khaleque et al., 2008).19 В конкретното финландско изследване
е регистрирано, че влиянието на преценката на детето доколко е прието от бащата е по-силен
и значим фактор, отколкото приемането от майката, която находка не може да се
генерализира преди получаването на достатъчно емпирични данни от различни култури.
Освен емоционалните негативни последствия при възприемано отхвърляне могат да се
формират и негативни ментални репрезентации за себе си, другите и света наоколо (Rohner et
al., 2012).20 Например много хора, възприемащи себе си като отхвърляни от значимите други,
възприемат злонамерено отношение към себе си дори когато такова не е налице; избягват
или интерпретират по погрешен начин определени събития; формират представа за
взаимоотношенията като непредсказуеми, нараняващи, лишени от доверие.
Може да се коментира, че отчуждаването от родителя, свързано с усещането на детето,
че родителят „е лош“, „не го обича“ и „не се интересува от него“, би имало дългосрочни
негативни последици в бъдещия интимен живот и психично приспособяване като възрастен.
Поради потенциалните негативи в дългосрочен план от ключова значимост е откриването на
механизми, които да възстановят връзката между детето и родителя (освен в случаите на
реално сексуално или физическо насилие, когато възстановяването на контактите може да
има ретравматизиращ ефект върху детето), за да се осигурят възможности за формиране на
положителен опит от добри и приемащи взаимоотношения, необходими за психичното
добруване на този човек като възрастен.
I.3. Отчуждението от родителя в психиатрията
Психиатрите често са призовавани в съда като експерти по разнообразни въпроси, но
обикновено установяват, че професионалната им компетенция им позволява да се усещат по-
комфортно дори по дела относно изключително тежки престъпления, отколкото на полето на
силно конфликтни разводи и раздели, свързани с деца.
Децата са неразделно свързани във физически, психологичен, социален и юридически
смисъл с родителите (или с тези, които ги заместват). Те не са „малки възрастни“ и са
изключително зависими от средата и грижите спрямо тях. В психиатричната практика децата
(заедно със семействата им) са обект на отделна специалност – детската психиатрия.
Детските психиатри, освен с клинична работа с психични разстройства, са ангажирани в
значителна степен и със закрила, подкрепа и грижа за нормалното психично развитие. Тези
специфични знания и умения позволяват на детския психиатър да умее да разпознава и
интерпретира интимните процеси в семейството, както и отражението им върху детското
развитие. От друга страна, в световен мащаб детските психиатри са малко и крайно
недостатъчни за посрещане на нуждите от такъв тип медицинска компетенция.21 В България
недостигът на такива специалисти може да се опише само с думата „драматичен“22. По тази
причина от огромно значение е осигуряване на адекватна и достатъчна компетентност на
специалистите по психиатрия и на клиничните психолози, които работят с деца и патология,
включително на тези, явяващи се като експерти в съда.
19 Khaleque, A., R. P. Rohner, H. Laukkala. Intimate partner acceptance, parental acceptance, behavioral control,
and psychological adjustment among Finnish adults in ongoing attachment relationships. – Cross-Cultural Research,
2008, 42(1), 35–45.
20 Rohner, R. P., P. Parmar, M. Ibrahim. Perceived teachers’ acceptance, parental acceptance, behavioral control,
school conduct, and psychological adjustment among school-age children in Kuwait. – Cross-Cultural Research, 2010,
44(3), 269–282.
21 Skokauskas, N. et al. Shaping the future of child and adolescent psychiatry. – Child and adolescent psychiatry and
mental health, Apr. 2019, vol. 13, 19–11, https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC6458731/.
22 Доклад на Европейската психиатрична асоциация (ЕПА) относно психичноздравните грижи в България и
процеса на реформа, 2018 г., http://ncpha.government.bg/files/news/EPA-BG.pdf.

Въвеждането на термина „(синдром на) родителско отчуждение“ и стоящия зад него в
същината си психологичен конструкт е относително скорошно явление (1985 – R. Gardner). В
българските съдилища използването на това понятие е „новост“ (2009).
Обсъждането на родителското отчуждение в психиатричната общност е свързано с това,
че по тези проблеми започва да работи детски психиатър – Ричард Гарднър, както и с това,
че авторът ги представя описани като „синдром“. В медицинската наука „синдром“ означава
съвкупност от симптоми, признаци, явления, проявяващи се едновременно и свързано и
обусловени от болестно състояние. Обикновено при появата на един симптом често се
установяват и другите симптоми, включени в един синдром.
На този етап психиатричната професионална и научна общност няма единно становище
по наличието на надеждност и валидност на такъв конструкт. Понятието „синдром на
родителско отчуждение“ не е общоприето и няма професионален консенсус да се разглежда
като „нозологична единица“.
Въпреки заявките за включването на родителското отчуждение като „разстройство“ или
състояние в съвременните класификации DSM-5 и МКБ-11 такъв синдром или разстройство
не фигурира в тях по този начин. Вероятно тук ще бъде необходимо известно пояснение
относно същността, организацията и структурата на съвременните класификации на
болестите. Международната класификация на болестите (МКБ) и Диагностичното и
статистическо ръководство на Американската психиатрична асоциация (DSM) са
съвременните, утвърдени класификации, почиващи на сходни принципи. В тях се определят
не нозологии (не болести), а „операционални таксономии“ – т.е. набор от описателни белези
и инструкции за проверка за наличието им23, като в DSM операционалността е по-висока.
Последните ревизии на двете класификации (МКБ 10/МКБ 11, DSM-IV/DSM-5) позволяват
многоосева оценка – т.е. систематично описание на клиничните проблеми по отделни
измерения и в конкретен контекст. Така по различни оси могат да бъдат описани например:
– клинични разстройства,
– степен на инвалидност/функциониране,
– контекстуални фактори (междуличностови, психосоциални, средови),
– качество на живот (от гледна точка на пациента).
По третата ос класификациите позволяват кодиране на фактори, влияещи върху
здравния статус и върху контактите със здравните служби. По този начин класификациите
отделят подобаващо значение и на явлението „родителско отчуждение“ – то е включено в
съответни за двете класификации глави, които отразяват „фактори, влияещи върху
психичното здраве или поводи за контакт с медицинските служби“.
„Родителското отчуждение“ може да бъде кодирано като фактор в МКБ, 10-а ревизия
(която е официално функциониращата класификация в момента в България), с код Z62.898 –
„Проблеми при отглеждането, други специфични проблеми“, а в МКБ, 11-а ревизия, която е
представена през май 2019 г. и предстои да бъде въведена за употреба към януари 2022 г., с
код QE52.0 – „Проблеми, свързани с междуличностови отношения в детството; проблеми в
отношенията с отглеждащия“. В DSM-5 класификацията, която се използва в момента в
САЩ, но и в много международни психиатрични проучвания, проблемите, описвани с
термина „родителско отчуждение“, се кодират с код V61.29 – „Дете, засегнато от дистрес в
родителски отношения“, в главата „Други състояния, които могат да бъдат обект на
клинично внимание“.
23 Вж. проф. д-р Г. Ончев в глава „Диагностика и класификация на психичните заболявания“, Миланова, В.
и съавт. Психиатрия – учебник за студенти и специализиращи лекари. С.: Медицински университет, 2013.

Статия от юли 2016 г. в престижния „Журнал на Американската академия по детска и
юношеска психиатрия“ е посветена на това ново описание (нов код): „Дете, засегнато от
дистрес в родителски отношения“24. В нея се коментират множеството конкретни случаи,
които могат да бъдат вписани под тази рубрика. Сред различните варианти е и родителското
отчуждение с пояснение, че тук трябва да се отразява нежеланието или отказът на детето да
има отношения с родител, без да е налице основателна причина. Причините за възникване на
такова поведение, както беше пояснено, може да са най-разнообразни. Злонамереното
„индоктриниране“, манипулиране за отчуждаване на детето от страна на отчуждаващия
родител може също да бъде обект на изследване. Когато това е фокус на оценката, тогава
препоръките са такова поведение да бъде кодирано с друг знак.
Подчертава се, че в хода на разработването на DSM-5 е имало предложение за
включване на родителското отчуждение като разстройство25 (ерго като диагноза). Отговорът
на работната група на DSM-5, цитиран в същата статия, гласи, че те никога не са отричали
реалността или значението на родителското отчуждение. Въпреки това са заключили, че
родителското отчуждение не покрива стандартната дефиниция за психично разстройство, а
именно: „изискването едно разстройство да съществува като вътрешно състояние,
пребиваващо в индивида“ (Писмо от D. A. Regier, 24.01.2012 г.). Членовете на работната
група считат, че родителското отчуждение трябва да се разглежда като пример за проблем
във взаимоотношенията, тъй като включва нарушение във взаимоотношенията между детето
и единия или двамата родители.
Дискусиите и изследванията върху проблема на родителското отчуждение нарастват във
времето. През 2015 г. Сиракузано и съавтори в свое изследване на проблема26 стигат до
заключението, че родителското отчуждение не съответства на „синдром“ или на специфично
индивидуално психично „разстройство“. Родителското отчуждение може по-добре да се
определи като дисфункционален модел на семейни отношения, определени от изключващия
или „отчуждаващия“ родител, от изключения или „отчуждения“ родител и от детето, като
всеки член на тази триада има собствен принос и отговорности. Авторите приемат, че това
нарушение има своето валидно обяснение, но е необходимо да се проведат задълбочени,
систематични и мащабни изследвания, за да се изяснят неговите характеристики (като
например прояви, продължителност и интензивност на симптомите, развитие и т.н.) в
търсене на обективни диагностични критерии за щателна диагноза и валидно лечение,
защото в противен случай родителското отчуждение може да бъде единствено „употребявано
инструментално“ при съдебни спорове.
Всъщност „родителско отчуждение“ е термин, използван предимно в съдебната, а не и в
клиничната практика. В съдебен контекст експертите по-често са призовавани да търсят „по-
обективната истина“ за разлика от клиницистите и техните оценки, които се интересуват
повече от личното възприятие на детето и работят с него. Така или иначе и едните, и другите
специалисти трябва да отличават parental alienation – когато не се намира основателна
причина за отхвърлянето на единия родител, от realistic parental estrangement – когато
отхвърлянето на родителя има основателна причина, като например злоупотреба,
24 Bernet, W. et al. Child Affected by Parental Relationship Distress. – Journal of the American Academy of Child
& Adolescent Psychiatry, Volume 55, Issue 7, 571–579, https://www.herverbinden.nl/images/pub-
rap/Bernet%20et%20al.%20-%20CAPRD%20-%202016-07.pdf.
25 Bernet, W. (ed.) Parental Alienation, DSM-5, and ICD-11. Springfield, IL: Charles C Thomas, 2010,
https://www.researchgate.net/publication/240238609_Parental_alienation_DSM-5_and_ICD-11.
26 Siracusano, A., Y. Barone, G. Lisi, C. Niolu. Parental alienation syndrome or alienating parental relational
behaviour disorder: A critical overview. – Journal of Psychopathology. Italian Society of Psychopathology.
https://www.jpsychopathol.it/wp-content/uploads/2015/12/03_Art_ORIGINALE_Siracusano1.pdf.

малтретиране или неглижиране. Основателните страхове на децата не бива да бъдат
обезценявани или отхвърляни. По тази причина и работната група на DSM-5 препоръчва
родителското отчуждение да не получава отделен код, а да бъде кодирано сред по-широка
категория нарушения във взаимоотношенията между дете и отглеждащ.
Аналогично се разглежда и друго подобно явление. Във връзка с нашумелия спор около
явлението „професионално прегаряне“ на запитване към СЗО на популярен психичноздравен
сайт полученият от експертите отговор гласи27: „Бърнаут (професионално прегаряне) е
включен в 11-а ревизия на МКБ като професионално явление. Той не е класифициран като
медицинско състояние. Професионалното прегаряне е описано в главата „Фактори, влияещи
върху здравния статус или налагащи контакт със здравни услуги“ – която описва причините,
по които хората се свързват със здравни услуги, но не са класифицирани като заболявания
или здравословни условия...“.
В този смисъл участието на психиатричния специалист – психиатър или детски
психиатър, е уместно да бъде въздържано, реалистично, ограничено в полето на собственото
му познание, да обхваща наличието или липсата на психопатология у детето, родителите и
техните взаимоотношения поотделно и в съвкупност. Преценката понякога е изключително
трудна с оглед на липсата на ясна граница между норма и патология, особено когато става
дума за комуникация и отношения. Както подчертава един от водещите специалисти по
психиатрия в България – проф. д-р Ончев, в интервю28 от 2017 г., налице е тенденция за
„безпардонно патологизиране, което е чалгата в съвременната психично-здравна сфера.
Повечето от състоянията, на които се лепят диагностични етикети, не са болести в
медицински смисъл, а кризи и реакции“.
Не бива се забравя също, че експертът трябва, освен да спазва професионалните
стандарти и да бъде максимално прецизен в изследването и оценката, в самия ход на делото,
спазвайки етичните норми, включително тези за конфиденциалност, да коментира само
онези находки, които са релевантни към поставените от съда задачи, и да предлага решения и
препоръки, базирани само на добрата клинична практика. Личните житейски виждания,
които не лежат на сериозна професионална и научна основа, са нещо, към което следва да
развива критичност/самокритичност и от което е редно да се въздържа в заключенията си.
II. Фактори, участващи във формирането на отношения на отчуждаване и
отхвърляне
Налице са емпирични доказателства в подкрепа на съществуването на многостепенни
рискови фактори, които може потенциално да допринесат за развитието на обтегнати
взаимоотношения между родители и деца и съответно последващи проблеми в контакта.
Многостепенните рискови фактори, обсъждани доскоро, се преразглеждат – прави
впечатление, че специално внимание се отделя на корозиращото въздействие на по-голямата
макросистема, като се има предвид, че естеството на самата система служи за ескалиране на
27 https://xn--80allq.org/%D1%81%D0%B7%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-
%D0%BA%D0%BE%D0%B6%D0%B0-
%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B5-
%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%
B5/.
28 Интервю за Студия трансмедия с проф. д-р Г. Ончев „Човешко е да се гневиш, да се влюбваш, да мразиш,
да правиш грешки и глупости“, http://www.transmedia.bg/2017/09/30/проф-ончев-човешко-е-да-се-гневиш-да-се/.

съществуващата отрицателна динамика (Polak, Sh., M. Saini, 2015).29 Същите автори,
използвайки т.нар. екологичен подход, описват следното разделение на факторите:
1. Онтогенетични рискови фактори – родителски стил; психопатология – на родител;
личностово разстройство – на родител; злоупотреба с вещества; преценка на детето и на
неговия темперамент; познавателен капацитет на детето; историята на взаимоотношенията
дете – родител.
2. Свързани с микросистемата рискови фактори – ангажираност в отчуждаващи
поведения; насрещни отхвърлящи поведения; домашно насилие; високо ниво на конфликт
между родителите; постсепарационен конфликт; влиянието на новите партньори на
родителите и на новото семейство; влияние на сиблингите.
3. Свързани с мезосистемата рискови фактори – финансови промени; ограничено време;
средови фактори – например при смяна на жилището – нови съседи, съученици и т.н.
4. Свързани с макросистемата – ADVERSARY SYSTEM (обсъжда се влиянието на съда).
Прилагането на този обяснителен модел или рамка към разбирането на
взаимоотношенията между децата и родителите след развода позволява да допуснем, че
формирането на проблеми в контакта дете – родител изключително рядко се дължи
единствено на злонамерени действия от страна на единия родител спрямо другия или на
лошо родителстване от страна на отхвърления родител. Логичното разбиране следва да
допусне, че влошаването на отношенията е комплексен процес и комплексно явление, при
което причинно-следствената връзка не може да бъде линеарна или директна (Friedlander, S.,
M. G. Walters, 2010).30 От гледна точка на практиката за разбирането на тези ключови
взаимоотношения между децата и родителите и за разглеждането на рисковете и
последствията от тяхното влошаване е важно да се продължи работата по изследването и
описанието на факторите, които оказват влияние.
Друг подход позволява да се идентифицират четири основни групи фактори, които
допринасят за нежеланието за контакт с родител:
– свързани с детето;
– свързани с междуличностните отношения;
– свързани с единия родител;
– свързани с другия родител (Fidler еt al., 2012).
Част от присъщите на детето фактори са свързани с неговото развитие и етапа, в който
то се намира в настоящия момент. Като развитийни фактори Фидлър и кол. (Fidler et al.,
2012) посочват типичната за определена възраст тревожност от раздяла; породеното от
възрастта, пола и/или интересите предпочитание на единия родител. Темпераментът на
детето, неговите личностни особености и уязвимост, произхождаща от етапа на развитието
му, са други участващи фактори (Fidler еt al., 2012).
Към междуличностните фактори се отнасят тези, свързани с конфликта между
родителите и формата на комуникация между тях. Възможно е част от реакциите на детето
(включително отчуждаването) да са естествена реакция в резултат на високо ниво на
конфликти между родителите. Не са известни емпирични доказателства за връзката между
степента на конфликти между родителите и отчуждението, въпреки че клиничните
наблюдения предполагат, че те са взаимносвързани (Fidler еt al., 2012). Негативен фактор е
натискът детето да избере един от родителите си, с когото иска да живее. Мнението на
29 Polak, Sh., M. Saini. Children Resisting Contact With a Parent Post separation: Assessing This Phenomenon
Using an Ecological Systems Framework. – Journal of Divorce & Remarriage, 2015, 56, 220–247,
10.1080/10502556.2015.1012698.
30 Friedlander, S., M. G. Walters. When a child rejects a parent: Tailoring the intervention to fit the problem. –
Family Court Review, 2010, 48, 98–111.

детето не трябва да се пренебрегва, но оценката на способността му да изрази мнение по
автентичен начин и преценката за това дали мнението му съвпада с неговия най-добър
интерес са въпрос на задълбочена и невинаги лесна експертна преценка.
Факторите, свързани с родителя, към когото детето има предпочитание, може да се
отнасят до:
– съзнателно настройване на детето срещу другия родител;
– несъзнателно повлияване на отношението на детето чрез определени вербални и
невербални прояви;
– личностни особености на родителя;
– качеството на връзката на детето с този родител преди конфликтите и раздялата;
– родителските качества, умения и капацитет.
Когато родител има крайно негативно отношение към другия родител и свободно,
гневно и многократно изразява пред детето си своето мнение, това може да доведе до
отчуждаване (Fidler еt al., 2012). Трябва да се отчете и фактът, че заради деликатната позиция
на детето в ситуация на раздяла и конфликт между родителите и евентуално преживявания
от него конфликт на лоялност то има нужда от насърчаване, за да запази отношенията си с
родителя, при когото не живее постоянно. Липсата на „забрана“ за осъществяване на личните
контакти на детето с другия родител в някои случаи няма да бъде достатъчна. Когато детето
заради преживявания конфликт на лоялност отхвърля другия родител, то получава повече
допълнително внимание и одобрение от предпочитания родител, което има подкрепящ ефект
върху поведението на отхвърляне (Fidler еt al., 2012).
Фактори, свързани с родителя, от когото детето е отчуждено, може да бъдат:
– насилие или неглижиране на детето;
– качество на връзката с родителя преди конфликтите и раздялата;
– личностни особености на родителя;
– родителски качества, умения и капацитет.
Възможно е отхвърленият родител да има неподходящо поведение, което понякога е
трудно да бъде достоверно оценено като причина (за отчуждението) или като следствие (от
отчуждението) (Fidler еt al., 2012).
Полът на родителя сам по себе си не е значим фактор, доколкото и майките, и бащите
може да се озоват в ролята на отчужден (респ. отчуждаващ) родител. Не е значим фактор и
полът на децата (приблизително равен брой момчета и момичета са засегнати от проблема)
(Fidler еt al., 2012). По-високата честота на случаите на отчуждаване от бащата по-скоро
може да се обясни с по-големия брой случаи, при които майката е основната грижеща се за
детето фигура (т.е. обикновено е налице отчуждаване от родителя, с когото детето има по-
ограничен контакт). Различни изследователи докладват, че юношеството (според Кели и
Джонсън) или предюношеската възраст (според Боу и кол.) са най-уязвими, въпреки че
засегнатите деца може да са на възраст от 1 до 17 г. (Fidler еt al., 2012).
Важно е да се отбележи, че не всички деца, които преживяват раздялата на родителите
си и техните конфликти, развиват това състояние на страдание, а освен това то може да се
прояви в различни моменти от процеса на раздяла или след нея, както и да продължи за
различен период от време. Описаните категории фактори, както и други ситуативни фактори
също допринасят до конкретното проявление на състоянието на детето и качеството на
неговите взаимоотношения с родителите му. Такива фактори може да са например:
– напрежение между детето и нов партньор на някого от родителите му;
– ограничено (недостатъчно) време, което детето прекарва с единия от родителите си
(Fidler еt al., 2012) и др.

Ограниченото време на съвместно общуване между родител и дете може да бъде
породено от географска дистанция между тях, което също може да се окаже значим фактор и
допринася за отчуждаването, въпреки че липсват емпирични доказателства за това допускане
(Fidler еt al., 2012).
III. Оценка на родителското отчуждение
Оценяването на това дали при конкретно дете е налице отчуждаване от някого от
родителите трябва да следва всички стандарти и принципи за психологично изследване, и
по-специално тези, които се отнасят до психологично изследване за целите на съда. По този
начин на преден план отива детето – неговите нужди и благосъстояние, неговата история на
развитие и актуални възможности, а не отчуждаването. Ако следваме написаното в
препоръките на Американската психологична асоциация (APA, 2010)31, можем да изведем
редица практични съвети както за работещите в съдебната система, така и за самите
психолози. Така например във връзка с терминологичните разминавания често възникват
проблеми във формулирането на експертните задачи, а в препоръките на АРА в т. 8 –
„Процедурни“, е вписано изрично, че преди да се съгласи да даде експертната оценка,
специалистът може, когато е необходимо, да изисква да се изяснят задачите или въпросите и
да се преразгледа обхватът на оценката.
В този ред на мисли психологическата оценка в контекста на родителското отчуждение
може да има за цел:
– скрининг на случаи на родителско отчуждение в общата популация;
– идентифициране на случаите на отчуждение и описание на тяхната природа
(причините за появата им);
– оценка на риска от продължаващи във времето форми на поведение на отчуждаване,
след като вече са установени;
– оценка на потенциален риск за развиване на родителско отчуждение (Fidler еt al.,
2012).
Професионално предизвикателство е да се разбере динамиката на конкретно семейство,
за да се отчетат фактори като насилие и отчуждаване, особено ако и двата фактора са налице
(Fidler еt al., 2012). В известен смисъл решение на подобни затруднения може да се намери
при позоваване и следване на препоръките на съответните професионални организации в
разработените от тях ръководства и/или стандарти. Наличието на такива позволява
придържане към т.нар. добри практики, докато липсата им най-често се асоциира с риск от
злоупотреба от страна на специалистите, но и спрямо специалистите. Ако се върнем отново
към препоръките на Американската психологична асоциация (APA, 2010), ще забележим, че
една от тях се отнася до това да се използват множество методи за събиране на данни
(мултиресурсна оценка). Основанията за тази препоръка са свързани с разбирането, че
оценката на деца и юноши в съдебната практика е далеч по-сложна и комплексна, отколкото
тази на възрастни (например дори само поради това, че изследването на детето трябва да
включва информация от родител/и, други значими възрастни и т.н.). Използването на
множество методи за събиране на данни повишава надеждността и валидността на
евентуалните психологични заключения и мнения и позволява да се очертае по-пълна
картина на детето, неговите нужди, семейството и т.н. В тези препоръки е указано, че
специалистите следва да се стремят да работят с оптимално разнообразни и точни методи, за
да отговорят на въпросите, поставени от съда. Директните методи за събиране на данни,
31 American Psychological Association. Guidelines for child custody evaluations in family law proceedings. –
American Psychologist, 2010, 65, 863–867.

описани там, обикновено включват психологически тестове, клинично интервю и
наблюдение на поведението, но психолозите също могат да имат достъп до документация от
различни източници (например училища, здравни работници, доставчици на грижи за деца,
агенции и други институции) и често осъществяват контакт с членове на разширеното
семейство, приятели и познати и други източници за верифициране на информацията, когато
това е уместно (APA, 2010).
Психологическата оценка на родителско отчуждение се прави обичайно в контекста на
назначена съдебно-психологична експертиза или комплексна съдебно-психиатрична и
психологична експертиза. От психологическа гледна точка, предвид дискусионния характер
на термина „родителско отчуждение“ и още по-проблематичния термин „синдром на
родителско отчуждение“, употребата на този термин може да се окаже неточна и некоректна,
доколкото различни специалисти влагат в това понятие различно съдържание. Костов и
Пандин (2018)32 коментират също този аспект – некоректността (понякога) от
психологическа гледна точка на поставените въпроси към експерта, като отчитат като такъв
например въпроса „Налице ли е у детето синдром на родителско отчуждение, породен от
майката?“ (с. 38) поради липсата на единодушно научно становище по въпроса какво
всъщност е „родителско отчуждение“. Въпреки тези проблеми, свързани с дискусионния
характер на термина, експертното мнение на психолози и психиатри по въпроса за
родителското отчуждение често е „съдбоносно“ (Станков, 2019). В световната практика са
налице няколко инструмента за оценка на състоянието33, които обаче все още не са събрали
достатъчно емпирични данни, които да подкрепят широкото им приложение чрез солидни
доказателства за валидността им, а в България няма стандартизиран инструмент за оценка на
родителското отчуждение.
Понякога се използват инструменти, създадени не специфично за тази цел, например
въпросниците на Роунър за родителско отхвърляне – приемане, някои от които са
адаптирани за български условия34, но все още нямат широко приложение в практиката.
Използват се и клиничният личностен тест Мултифакторен личностен въпросник на
Минесота (MMPI-2) за оценка на психологическия профил на отчуждаващия родител (Fidler
еt al., 2012), проективни и полупроективни тестове и др. налични за българската
психологическа практика тестове.
Понастоящем експертната практика разчита на клинична оценка, която може да включва
използване на интервюта (отделни интервюта с детето и с родителите, съвместни интервюта
с детето и с всеки един от родителите и с двамата родители заедно, понякога и общо интервю
между родителите), както и наблюдение на поведението на детето и на родителите в
различни ситуации на експертната оценка. Възможно е да се използва налична
документация, да се проведат интервюта с учители, други близки, роднини и приятели.
И макар да е въпрос на личен професионален избор какви инструменти и методи ще
използва експертът, оценки, които не включват (при наличие на такава възможност) лични
наблюдения и изследвания на детето, родителите и техните отношения, най-общо казано, са
със съмнителна валидност и стойност.
Налице са някои оценъчни протоколи и протоколи, включващи „дърво на решенията“
(Fidler еt al., 2012). Фокусът е върху преценката дали поведението на детето към отхвърления
32 Костов, Й. К., С. Пандин. Психологичните експертизи. С.: Globe Edit, 2018.
33 Например Baker. Parental Alienation Syndrome Questionnaire; Parental Alienation Scale; Parental Alienation
Behavior Scale, Relationship Distancing Questionnaire и др.
34 Вж. например Джалев, Л., Н. Колчева. Bulgarian Version of Adult Parental Acceptance-Rejection
Questionnaire (PARQ/C Adult). Scale Structure and Reliability. Доклад на VІ световен конгрес по междуличностно
приемане и отхвърляне, Мадрид, Испания, 7 – 10 юни 2016 г.

родител е обосновано, или изградено на неподходящо по сила отхвърляне; какво е
поведението на предпочитания родител, включително с отчитането на чувствата на детето
към другия родител, и дали са налице форми на окуражаване на взаимоотношенията между
детето и отхвърления родител (Fidler еt al., 2012).
Важно е да се уточни, че психологичното изследване е професионална дейност, свързана
със събиране, оценка и интегриране на информация за определен човек чрез различни
методи и източници съгласно предварително определен план, с цел отговор на въпроси, а
тестването (прилагането на тестове) е само част от тази дейност. Тестването предполага
експертиза относно самия инструмент, докато психологичното изследване включва по-
широка компетентност, а събирането на данни е стъпка, последвана от анализ,
интерпретации и решения. Съответно от значение са не просто наличието и прилагането на
подходящи инструменти, но и тяхната интерпретация, която следва да бъде съобразена и с
историята на развитието на конкретното дете, с неговата образователна и социална история,
с особеностите на конкретното семейство, техните вярвания и културни ценности.
Интерпретацията и анализът на събраната информация следва да съответстват на
особеностите на контекста на самото изследване, предназначено за съда. Оценяването за
целите на съда може да повлияе върху възприятията и поведението на хората, от които се
събира информацията, и това съответно да се отрази на резултатите и отговорите от
тестовете и интервюто. Ненадеждните данни водят до намалена валидност на резултатите, а
това от своя страна – и до потенциално погрешни заключения, лошо обосновани становища и
подвеждащи препоръки. При изследване на дете в контекста на висококонфликтни
отношения между родителите следва да се внимава за подобни рискове от едностранчива
интерпретация.
Недвусмислено се приема, че съвсем рано в процеса на раздяла между родителите
трябва да се идентифицират сферите на напрежение във взаимоотношенията дете – родител,
за да може да се планират подходящи интервенции (и превенция) (Fidler еt al., 2012).
IV. Интервенции при отчуждение от родителя и нежелание за осъществяване
на контакт
Когато говорим за отчуждение на дете от неговия родител, респ. неговите родители, е
важно да си дадем сметка, че регистрирането на отчуждението е само „официалното му
представяне пред обществото“ и че много преди това процесите, довели до него, са
навредили на връзката дете – родител. Познаването на това, което предхожда отчуждението,
би направило възможно неговото предотвратяване или намаляването на последствията от
него. Добър пример може да бъде намерен в описанието на обтегнатите отношения между
родителите и детето като континиум или спектър (Polak, Sh., M. Saini, 2015). Този модел
отчита различните начини за обяснение на обтегнатите взаимоотношения родител – дете в
съответствие с най-новите изследвания, включвайки нивото на конфликт като фактор. В най-
здравословния край на континиума, или както е в повечето случаи, децата имат положителни
отношения с двамата родители, ценят ги и желаят да прекарват значително време или равни
количества време с тях след раздялата.
Следва т.нар. афинитет, който отново е в здравата част на континиума – детето
обикновено поддържа здрав контакт с двамата родители, но може да покаже афинитет към
един от тях. В тези случаи детето продължава да иска контакт и с двамата родители, но по
различни причини, свързани с неговото развитие (например темперамент, пол, възраст,
познатост, комфорт, конкретни интереси, предпочитание към определени родителски
практики), може да гравитира към единия от родителите или да има предпочитание към него.
Афинитетът към родител е гъвкав и може да се прехвърли към другия родител в зависимост

от контекст, ситуация или причини, свързани с развитието на детето. Оттук насетне вече са
децата, при които контактът с единия родител преобладава.
При състоянието на съюз или съглашение децата показват последователно
предпочитание към един родител по време на брака или по време и след раздялата. След
раздяла децата, които са в отношения на съюз, съобщават, че искат ограничен контакт с
непредпочитания родител. Обикновено те не отхвърлят напълно непредпочитания родител и
не желаят окончателно да прекратят контакта с него. Основна характеристика на тази
подгрупа деца е тяхната амбивалентност към нежелания родител – това, че те могат да
изразят чувство на тъга, гняв, нараняване, любов и в същото време имат способности за
поддържане на устойчив контакт.
Когато е налице разделяне при високо ниво на конфликти, конфликтът е използван и
като начин за обяснение на напрегнатите взаимоотношения дете – родител и проблемите в
контакта между тях след раздялата. Изследванията показват, че децата в семейства със силен
конфликт често са триангулирани в него, поставени са в средата на родителските спорове и
впоследствие потенциално са притиснати да изберат страна. Обикновено тези деца са
изправени пред непосилното за тях изискване да се налага да се адаптират постоянно спрямо
враждуващите помежду си възрастни, да променят своите емоционални представи и
отговори в зависимост от обгрижващата среда. Смята се, че децата в ситуации на силен
конфликт могат да разделят родителските си отношения, така че всяка връзка е отделна и
частна, независима от тази с другия родител. Това разделяне се описва най-добре като
механизъм за справяне и начин на детето да се откъсне от спорния конфликт.
Реалистично охладняване/обосновано отхвърляне (равнозначно на описаното вече
по-горе „parental estrangement“) има в случаите, когато някои деца се противопоставят на
контакт с родител в резултат на това, че са преживели (или са станали свидетели) на насилие,
пренебрегване, насилие в семейството на родителите или при крайни недостатъци на
родителите. Детето, което попада в тази част на континиума, може да е било пряка жертва на
насилие или да е наблюдавало повтарящо се насилие или емоционални изблици по време на
брака или след раздялата. Не е необходимо детето да бъде директна жертва на
злоупотребата, а просто да е свидетел на последствията от проявено насилие, това да му се
отрази травмиращо и то да откаже контакт. В литературата тази подгрупа деца са обозначени
като деца с „реалистично отчуждение“ или „обосновано отхвърляне“ – счита се, че това е
обоснован, адаптивен и защитен отговор, проявен от детето.
Отчуждението се намира в най-отрицателния и патологичен край на континиума.
Отчуждените деца напълно отказват контакт с отхвърления родител, изразяват открито
отхвърлящото отношение към нежелания родител без чувство на амбивалентност или вина.
Тук се наблюдава открито или скрито родителско отчуждаващо поведение, било то
умишлено или неволно, от предпочитания родител. За разлика от децата, които основателно
отхвърлят родител, тези отхвърлени родители се считат за „достатъчно добри“, понякога
образцови, без проверена или аргументирана история на физическо, сексуално или
емоционално насилие спрямо детето. Отличителна черта на тази група деца е, че преди
раздялата детето е имало „отлични“, „добри“ или „достатъчно добри“ отношения с
отхвърления родител.
Интересно е и това състояние, което сред специалистите в областта е наречено
охраняване (или още „охраняване на вратата“ – от англ. „gatekeeping“). То се отнася до
родителските нагласи, поведение и действия, които имат потенциал да повлияят върху
качеството на връзката на другия родител с детето, т.е. да определят кой може да преминава
през „вратата на отношенията“ и докъде. Концепцията за „gatekeeping“ насърчава
специалистите да мислят за онези специфични поведения, наблюдавани у родителите, които

имат за цел да оценят или обезценят приноса на другия родител и степента, в която се
насърчава неговото участие във връзката с детето. Най-често „охраняващият“ родител сам е
определил себе си като имащ властта и правомощията да решава кое е добро и кое не е за
доброто на детето. „Отварянето на вратата“ се отнася до нагласи и поведение, които
улесняват и насърчават включването и участието на другия родител, а „затварянето на
вратата“ се отнася до действия, които възпрепятстват включването на другия родител.
Разпознават се съответно адаптивно и неадаптивно охраняване, като първото има за цел да
направи най-доброто за детето. То популяризира връзката родител – дете, доколкото е
безопасно, и защита на детето, ако то се нуждае от защита от другия родител.
Маладаптивното охраняване („охраняване на вратата“) от своя страна не отчита най-добрите
интереси на детето. Това поведение на „вратаря“ обслужва собствените нужди на родителя;
то може да е форма на отмъщение срещу другия родител или да включва непротективно,
потенциално опасно поведение (например прекомерна разпуснатост). „Защитаващият
вратар“ или, както още го наричат, „основателно пазещият“, се разпознава в ситуации, в
които родител използва „затварянето на вратата“ или има инхибиращо поведение в опит да
предпази детето от риск, от „вреда, емоционален дистрес, поведенчески проблеми, трудности
с приспособяването или отрицателно въздействие върху развитието“ в резултат на
прекарване на време с родителя. Това може да бъде адаптивно, разумно, защитно или
оправдано в случаи, когато има основателна причина за страх (например случаи на
злоупотреба или пренебрегване).
В този смисъл, ако се знаят различните точки от този континиум и къде се намира в
момента детето (в отношение на съюз или пък на отчуждение), какво е поведението на
двамата родители, какви са техните нагласи, ще може по-лесно да се дадат подходящите
препоръки и ще може да се предотвратят потенциални усложнения.
Превенцията на проблеми, свързани с контактите родител – дете, и интервенциите в
случаи на вече съществуващи проблеми са важни, за да се предпази детето от негативни
последици, свързани с бъдещото му развитие. Какви всъщност са тези последици? Фидлър и
кол. (Fidler et al., 2012) обобщават някои изследвания в тази област и коментират някои от
наличните данни. В краткосрочен план рискът е от наличието на емоционален дистрес, а в
дългосрочен план – от проблеми, свързани с приспособяването. Преработката на
информация, стратегиите за справяне, репрезентациите за себе си и за другите и афективното
функциониране са проблематични области при децата с родителско отчуждение в сравнение
с неотчуждените деца. При отчуждените деца са налице по-висока степен на емоционална
уязвимост, поведенчески проблеми и социална некомпетентност. Наличните данни обаче са
ограничени, поради което е необходимо провеждането на изследвания, за да се получат
емпирични, лонгитудинални данни за дългосрочните последици от отчуждаването (Fidler еt
al., 2012).
Налице са някои ограничени данни от емпирични изследвания с възрастни. Фидлър и
кол. (2012) цитират изследване на Бейкър от 2007 г., според което контактът между
отчужденото дете (вече възрастен) и родител е възстановен в широк период (от 6 до 47
години след първоначалното отхвърляне на родителя). Друго изследване (на Джонсън и
Годдмън от 2010 г., отново цитирано от Фидлър и кол., 2012) посочва, че отчуждените от
родител деца, когато вече са пълнолетни, на възраст 18 – 21 г., споделят болезнени за тях
спомени за отчуждаващи форми на поведение от страна на един от родителите си. В своята
пълнолетна възраст почти всички изследвани лица са инициирали контакт с родителя, от
когото са били отчуждени.
Интервенциите при наличието на родителско отчуждение са деликатна тема. От една
страна, намесата на професионалисти е неизбежна и важна, от друга страна, са налице някои

рискове. Възможно е и съдът, и адвокатите, и терапевтите да допринесат за задълбочаване на
проблема (Fidler еt al., 2012), ако не се индивидуализира подходът. Специалистите не
споделят едно и също мнение по въпроса дали децата, и особено юношите, трябва да бъдат
принуждавани да възстановят контактите си с родител, когато не искат това (Fidler еt al.,
2012).
IV.1. Съдебната практика в случаите на неосъществяване на лични отношения
между дете и родител
Националните и международните нормативни актове относно правата на детето
последователно подчертават най-добрия интерес на детето като водещо съображение. В
Общ коментар № 14 (2013) към КПД, посветен на най-добрия интерес на детето35, се дава
неизчерпателен и нейерархичен списък с елементи, които следва да се отчитат от всяко
вземащо решения лице. Това изброяване включва:
а) Възгледите на детето.
б) Идентичността на детето (характеристики като пол, сексуална ориентация,
национален произход, религия и убеждения, културна идентичност, личен характер).
в) Запазване на семейната среда и поддържане на взаимоотношенията. По отношение на
този елемент в т. 67 изрично се подчертава, че споделената родителска отговорност в общия
случай е в полза на най-добрите интереси на детето. При вземането на решения относно
родителските отговорности обаче единственият критерий следва да бъде какво е в полза на
най-добрите интереси на конкретното дете. Приема се, че автоматичното предоставяне от
закона на родителските отговорности на единия или двамата родители е в разрез с тези
интереси. Когато оценява най-добрите интереси на детето, наред с останалите елементи,
имащи отношение по случая, съдията трябва да вземе под внимание правото на детето да
запази взаимоотношенията си и с двамата родители.
г) Грижа за детето и неговата закрила и безопасност („закрила и грижа“ трябва да се
тълкуват в широк смисъл, тъй като целта им не е посочена ограничително или отрицателно, а
е свързана с комплексния идеал да се осигурят „благосъстоянието“ и развитието на детето;
благосъстоянието на децата в широкия смисъл на това понятие включва техните основни
материални, физически, образователни и емоционални нужди, както и нуждата от обич и
безопасност).
д) Уязвимо положение (например увреждане, принадлежност към малцинствена група,
ако е бежанец или търсещо убежище лице, жертва на малтретиране, живее на улицата и пр.).
е) Право на детето на здравеопазване.
ж) Право на детето на образование.
Според препоръките, дадени в Общ коментар № 14: „За да се демонстрира, че е спазено
правото на детето най-добрите му интереси да бъдат оценявани и вземани под внимание като
първостепенно съображение, всяко решение по отношение на детето или децата трябва да
бъде мотивирано, обосновано и разяснено. В мотивировката следва изрично да се посочват
всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за имащи
отношение към оценката на най-добрите интереси, съдържанието на елементите в
конкретния случай и как те са претеглени, за да се определят най-добрите интереси на
детето. Ако се различава от възгледите на детето, причината за това следва ясно да бъде
посочена“.
Най-добрият интерес на детето се откроява като водещ принцип и в практиката на
Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и на националните съдилища.
35 https://www.unicef.org/bulgaria/sites/unicef.org.bulgaria/files/2018-09/GC_14_BG.pdf.

ІV.1.1. Практика на Европейския съд по правата на човека
Правото на лични отношения между дете и родител е фундаментална част от правото на
семеен живот, защитено в чл. 8 ЕКПЧ. Алинея 2 на същия член допуска намеса на
държавните власти в упражняването на това право „в случаите, предвидени в закона и
необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената
сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на
безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите“. Съществена част от правото на семеен живот е възможността за съвместно
живеене, така че семейната връзка да се развива нормално и членовете на семейството да се
радват един на друг.36
Съдът подчертава важността да бъде запазена връзката родител – дете и след раздялата
на родителите (Kosmopoulou v. Greece, № 60457/00, пар. 47).
За целите на настоящото изложение ще бъде разгледано задължението на държавата да
осигури осъществяването на отношенията дете – родител след постановяване на решение за
упражняване на родителските права или режим на лични отношения, респ. привременни
мерки, създаващи регулация на тези отношения.
Важно е да се отбележи, че според ЕСПЧ осъществяването на това право не е
абсолютно и не следва да се очаква да бъде изпълнено незабавно. Трябва да се отчитат
конкретните факти и необходимостта от подготвителни мерки за ефективно изпълнение
на решението, включително когато се касае до предаване/повторно свързване на детето с
родителя, упражняващ родителските права (Hokkanen v. Finland, № 19823/92, пар. 58).
Отчитайки наличните трудности в отношенията между родителите, от една страна, и
родителите и детето, от друга страна, Съдът подчертава, че задължението на държавата за
предприемане на мерки за подпомагане на контакта е задължение за създаване на средства,
а не за достигане на конкретен резултат (Cristescu v. Romania, № 13589/07, пар. 69).
Акцент в решенията се поставя върху най-добрия интерес на детето, който се
преценява конкретно във всеки отделен случай. В решение на Голямата камара по делото
Sahin v. Germany, № 30943/96, пар. 64, ЕСПЧ посочва, че националният съд дължи да
осигури справедлив баланс между интересите на детето и тези на родителя, но подчертава,
че водещ е интересът на детето. Приема се, че родителят не може да се позове на правото
си по чл. 8 ЕКПЧ, когато мерките за реализирането на това право биха застрашили детето –
неговото здраве и развитие.
За да прецени налице ли е нарушение на позитивните задължения на държавата по чл. 8
ЕКПЧ, Съдът отчита дали са предприети всички необходими стъпки за подпомагане на
повторното събиране или възстановяване на контакта родител – дете, които може разумно да
се очакват в светлината на деликатната семейна ситуация в конкретния случай (Fernández
Cabanillas v. Spain, № 22731/11, пар. 57).
Може да се обобщи, че според практиката на ЕСПЧ адекватността на предприетите
мерки се преценява въз основа на няколко критерия:
1. Бързина
ЕСПЧ акцентира върху изключителността на дължимата грижа от страна на държавата
при съдебните спорове, засягащи връзката родител – дете. Приема се, че забавеното
разглеждане на делата може да има за последица нарушаване на позитивното задължение за
защита на правото на семеен живот, тъй като изминалото време довежда до de facto
36 Срв. Guide on Article 8 of the European Convention on Human Rights. Right to respect for private and family life,
home and correspondence. European Court of Human Rights, 2019,
https://www.echr.coe.int/Documents/Guide_Art_8_ENG.pdf.

разрешаване на повдигнатия спор (Ribić v. Croatia, № 27148/12, пар. 92). Наред с това Съдът
подчертава връзката между своевременно предприетите мерки и тяхната ефективност.
Необходимостта от бързина на действията се отнася за целия съдебен процес:
постановяването на привременни мерки и на окончателно съдебно решение, което да бъде
своевременно изпълнено. Избягването на забава е от значение и по отношение на събирането
на доказателства, които да оценят поведението на детето и проявата на нежелание да
контактува с неотглеждащия го родител (K. B. аnd Others v. Croatia, № 36216/13, пар. 150).
Съдът отбелязва, че бързината е от особено значение на ранния етап след раздялата на
родителите, когато връзката с детето все още съществува (Aneva аnd оthers v. Bulgaria, №
66997/13 and 2 others, пар. 106).
Своевременност на мерките дължат и органите на съдебно изпълнение (Aneva and оthers
v. Bulgaria, пар. 106).
2. Постановяване на съдебно решение при внимателно събиране и изследване на
доказателствения материал, който е от значение за разрешаване на спора.
Следва да се отбележи, че Съдът не поставя изискване за събирането на определени
доказателства. В едно от решенията си ЕСПЧ приема, че не във всеки случай националният
съд е длъжен да изслуша съдебно-психологическа експертиза, а следва да отчете
конкретните факти, както и възрастта и степента на зрялост на детето (решение на Голямата
камара: Sommerfeld v. Germany, № 31871/96, пар. 71). Случаят е свързан със серия от съдебни
производства, в които детето е било изслушвано от съдия на 10- и 12-годишна възраст. В
друго решение (Elsholz v. Germany, № 25735/94, пар. 52) Съдът приема за неправилен отказа
на националния съд да назначи експертиза, която да оцени становището на детето в
контекста на взаимоотношенията му с неотглеждащия го родител.
По делото Kosmopoulou v. Greece, № 60457/00, пар. 49, ЕСПЧ отбелязва като нарушение
на процедурните гаранции по чл. 8 изготвянето на психиатрична експертиза, без да е
изследвана и жалбоподателката (майка на детето), което впоследствие е довело до
изключването ѝ от процеса на вземане на решения.
Нещо повече – ЕСПЧ подчертава, че при постановяване на решение националният съд
дължи да основе изводите си на актуална психологическа експертиза, която отчита текущото
състояние на отношенията родител – дете (решение на Голямата камара по делото Strand
Lobben and Others v. Norway, № 37283/13, пар. 223. Според ЕСПЧ националният съд е
основал изводите си по съществото на спора на базата на експертиза, изготвена
приблизително две години преди постановяване на решението, и то в производство по
настаняване на детето извън семейството, без да бъдат изследвани и отчетени актуалните
обстоятелства, включително твърденията на жалбоподателката за повишаване на
родителския ѝ капацитет). Наред с това ЕСПЧ приема, че властите дължат да отчетат
задълбочаващия се разпад на връзката между неотглеждащия родител и децата в резултат на
манипулативното въздействие на другия родител (R. I. and оthers v. Romania, № 57077/16,
пар. 65).
Националният съд дължи да отчете цялостната семейна ситуация, степента на
привързаност на детето към отглеждащия го родител, както и всички други обстоятелства,
които са от значение за най-добрия интерес на детето (G. B. v. Lithuania, № 36137/13, пар.
45).
3. Ефективност на предприеманите мерки, необходимост от предварителна подготовка
за реализацията им.
В решенията си ЕСПЧ последователно застъпва становището, че предприеманите от
държавата мерки следва да са от такъв характер, че да могат на практика да реализират
търсената защита. Така например в цитираното решение Анева и др. срещу България е

отбелязано, че насрочването на поредица от срещи за предаване на детето не е достатъчно,
тъй като съдебният изпълнител не се е възползвал от възможността да наложи глоба на
родителя, дължащ предаване на детето, или да изиска съдействие на полицията.
Същевременно неколкократното използване на тези възможности на по-късен етап от
серията опити за предаване на детето се оказва неефективно. Наред с това действията на
полицията се определят като неефективни, когато се ограничават до призоваване и
придружаване (пар. 107 и 108).
Друг идентифициран ключов фактор, лишаващ от ефективност действията на властите, е
липсата на подготвителни мерки при констатирано от психолози и социални работници
отчуждение на детето от родителя, на когото са присъдени правата. По-конкретно Съдът
посочва, че съответните власти дължат да се уверят, че „ефективно се предоставя
професионална и целенасочена подкрепа на децата, което е изключително важно за тях, за да
свикнат с идеята да се срещат с майките си – първата и третата жалбоподателка, и да ги
приемат отново в живота си. Подобна подкрепа е част от незаменимите подготвителни
мерки, които властите следва да предприемат в съответствие с положителните си задължения
по чл. 8 ЕКПЧ. „Подготвителните мерки са решаващи да се осигури личното отношение на
децата към ситуацията независимо от безспорно решаващото влияние на другия родител“
(Анева и др. срещу България, пар. 109).
Поведение на родителите, изразяващо се в подаване на поредица от жалби и насрещни
жалби един срещу