Content uploaded by Nikola Venkov
Author content
All content in this area was uploaded by Nikola Venkov on Nov 23, 2018
Content may be subject to copyright.
Към теория на конспиративните сюжети
Никола Ат. Венков
Резюме: Тази статия е призив да се отиде отвъд общите културологични анализи
върху употребата на теории на конспирацията в съвременното общество. Но за да
отбележим напредък, трябва да се отчленят и прецизират обектите на изследване.
Трябва да се създаде теория за вътрешната структура на обмена на конспиративни
форми и логики. Правя първи стъпки в тази посока с въвеждането на конспиративния
сюжет като базов елемент за този обмен. Очертавам модел за механиката на
взаимодействие в мрежите от конспиративни сюжети. Обсъждам фундаменталното
значение на властовото неравенство за съществуването на теории на конспирацията и
предлагам типология на конспиративните теории според вътрешния им властови
градиент.
Предпечатно копие. Публикувано като: Венков, Никола Ат. 2017. "Към теория
на конспиративните сюжети." Критика и хуманизъм 48 (2):83-104.
Ключови думи: Теория на конспирацията, конспиративни сюжети, властови
неравенства, изследвания на културата
В предишна публикация направих разграничението между теории на
конспирацията и конспиративни сюжети, базирано на серия етнографски случаи от моя
терен (Venkov, 2016). Ако теориите на конспирацията се разглеждат от изследователите
като стремящи се да обхванат цялостно действителността, аз въведох конспиративните
сюжети като „кратки форми” на конспирационно мислене.
1
Тук предлагам кратък
принос, който развива това разделение в неговите теоретични следствия и изследва
механиката на взаимодействие във веригите от конспиративни сюжети. Обсъждам
основното значение на властовото неравенство за съществуването на теории на
конспирацията. Предлагам замяната на предишни категоризации на конспиративните
теории по различни описателни белези с типология основана на вграденото в сюжетите
властово неравенство.
Най-простичкото определение за теория на конспирацията е „обяснение, което
постулира, че някое събитие е (поне частично преднамерен) резултат от дейности,
които са били планирани и осъществени от няколко дейци прикрито от общественото
внимание”, защото иначе тия действия биха се оказали спорни или скандални
(Pelkmans & Machold, 2011, с.68). Работните дефиниции в голям брой публикации
повече или по-малко съвпадат с това определение (дискусията в Basham, 2003, с.91;
Coady, 2006a с.116-117; Hellinger, 2003, с.209; Heins, 2007, с.791; Ortmann &
Heathershaw, 2012, с.553; Barkun, 2013, с.3; Dentith, 2014, с.30 и т.н.).
2
След тази
сравнително консенсусна формулировка обаче, много автори правят скок към цял ред
специфични характеристики на хората, интересуващи се от конспиративни теории. Да
вземем монографията на Баркун върху „конспирационната култура на съвременна
Америка”. След като неутрално дефинира „конспирационно вярване”, като „вярването,
че организация съставена от индивиди или групи, е действала или действа под
прикритие, за да постигне някаква злоумисъл”, авторът внезапно заключава, че
„конспирационния светоглед предполага вселена управлявана по план вместо от
случайността”. Извежда три принципа на този светоглед: нищо не се случва поради
случайност, като „в най-крайните случаи, това е въобразен свят много по-кохерентен от
реалния”; нищо не е каквото изглежда; и всичко е свързано („щом няма случайност, във
2
всичко има зависимост, макар и скрита от погледа. Оттук конспирационният теоретик
трябва да се заеме с постоянна работа по свързване и съпоставяне, за да картографира
скритите връзки”, Barkun, 2013, с.3-4). Скокът от този тип при някои автори е
експлициран, при други е в по-лека форма, при трети остава нерефлектирана представа,
имплицитно влияеща на анализа. Така става доста хаотичен дебатът в литературата,
дали вярата в теории на конспирацията може да има основания дали е параноична,
хипер-рационална или напълно нормална.
Горният списък от принципи пасва като описание на специфичен тип субкултури,
възникващи около определени теории на конспирацията: тесен кръг посветили се
изследователи на алтернативните факти и убедените читатели на техните книги. Обаче
те имплицитно се превръщат в образа на всеки „потребител” на кой да е конспиративен
дискурс. Т.е. в образа за всеки американец, имащ съмнения за извършителите на
атентата от 11-ти септември (без да смята, че това означава, че „рептили” управляват
света), или за кацането на Луната (без непременно да е чел или изписал десетки книги
по тоя въпрос), или за истинността на американското месторождение на Барак Обама (в
един момент голяма част от електората на републиканците).
3
Ето че едно
представително количествено изследване ни казва: 55% от американците споделят
подкрепата си към поне една от предложените в списъка теории на конспирацията
(Oliver & Wood, 2014). Но тези редовно ползвани за пример от коментаторите теории не
предпоставят описания горе „конспирационен светоглед”. Още по-проблематично би
било към него да се свежда, например, убедеността на много българи, че съдебната
система изпълнява желанията на малък кръг лица в страната.
Под името „конспиративни теории” могат да се разпознаят дискурси и сюжети от
най-широк диапазон. Варира и връзката между теория и „потребител” – от небрежно
неприемане на някой официален факт до поглъщащо реконструиране на „истината”.
Тази емпирична неопределеност на изследователския обект генерира хаотичността на
научния дебат. Авторите пишат чрез един термин за разни явления, а емпиричен
материал се намира за всеки вкус и намерение. В дебата се забъркват представители от
различни академични полета – политолози, философи, културни и медийни
изследвания, антрополози, психолози – всеки със своите методологически
предпоставки, но и институционални ограничения на погледа върху границите на самия
дебат.
За да се постигне напредък е важно да се отчленят и прецизират обектите на
дискусия. Аз ще резюмирам беглите опити да се дефинират типове конспиративни
теории, но убеждението ми е, че такъв подход е обречен на провал. Циркулацията на
форми и логики, частичните съприкосновения между иначе различни дискурсивни
среди, друг път близките дискурсивни задачи, които стоят пред участници в различни
контексти, работят за преливане между кои да е аналитично обособени типове
конспиративни сюжети. Смятам, че пътят напред е през създаването на теория за
вътрешната структура на обмена на конспирационни форми (а следователно и за
структурата на самите конспирационни форми). Задачата на настоящия текст е да
изработи първи стъпки в тази посока. След като разполагаме с теория на
конспиративния сюжет бихме могли да се върнем към по-общите теми на
културологичния дебат.
На пръв поглед напреженията в общия дебат са: доколко вярата в конспиративни
теории може да се мисли като рационална или не; какво нейният предполагаем възход
ни казва за обществото или „човека” днес; дали можем да се успокоим като намерим
специални характеристики на споделящите я. В действителност основополагащият
сблъсък е между естествения импулс на учения конспиративните теории да бъдат
мислени в екзотични форми и амбицията този импулс да се оспори (изцяло или до една
3
степен – според ограниченията и предпоставките на съответното академично поле). По
тези предварителни диспозиции на автора лесно могат да се разделят два лагера в
литературата.
Дори когато става очевидно, че конспиративните форми са твърде масово
разпространени, за да бъдат лесно приписвани на екзотични групи – т.е. групи с
особени психологически нагласи или социологически характеристики – тогава
екзотично може да се направи самото „съвременно състояние”. Ето как: „[Явно е], че
конспирацията не може повече да се идентифицира с групите на маргиналните и
психологично разстроените (с непривилегированите / параноичните); и че
колективното измерение на тази „параноя”, което е все по-видно от 60-те насам и сред
лявото и сред дясното, подсказва, че употребата на клинични термини към колективни
населения е погрешно. Конспирационното може да е симптом – но не на болест. [...] [...]
Като симптоматичен признак на съвременното състояние, самата популярност на
конспирационното ясно очертава един постмодерен колапс на разграниченията между
буквалното и метафоричното, фактическото и въображаемото, параноидното и
преследваното, диагнозата и симптома, личното и политическото, незначителното и
значимото, правдоподобното и невероятното” (Spark, няма дата).
Смятам, че разработването на теория за механиката на действие на
конспирационното ще бъде в полза на втория лагер в дебата (за нормализиране на
конспирационното). Стремя се да положа своята работа твърдо в този лагер. Това
невинаги е лесно, както отбелязвам в следващата точка.
Властовото неравенство като необходимо условие
Може би най-важното откритие в Сюжети на конспирацията при Женския пазар
(Venkov, 2016)
4
е, че политическите локални конспиративни теории изкушават всички
социални дейци, без значение от социална позиция, образование и прочие капитали.
Това върви срещу основните допускания на една голяма част от научните третирания
на теориите на конспирацията и техните производители.
Действително, защо да очакваме нещо специално от ползвателите на разкази за
конспирация? Ако погледнем базовото определение в началото на статията,
конспиративният сюжет в общия случай е нещо съвсем не драматично –
предположение, че някакви събития са резултат от действия на социални дейци, които
не са обявени по същия начин на публиката или въобще не са обявявани и обяснявани.
Такъв тип допускания правим всекидневно за непосредствените събития и лица в
живота си. Да бъдат употребени по отношение на обществени събития не е голяма
когнитивна крачка. Значи, по-скоро трябва да се запитаме, какво кара научните
коментатори да се интересуват от този тип допускания?
Това, което предизвиква академичния изследовател, е не фактът, че хората рутинно
боравят с представи за двуличие и многопластовост на живота около тях, а че някакви
групи са способни да противопоставят алтернатива на публичните или властовите
разкази. Често: просто срещу разказите, които допадат на самия изследовател (рядко
професорите по културни изследвания вярват в посещения на извънземни). Такъв беше
моят случай: разпознах универсалността на конспиративните сюжети в изучавания от
мен градски конфликт благодарение на постоянното ми сблъскване с обяснения на
събеседниците в терена, срещу чиито логики на построение вътрешно протестирах.
Най-често те опростяваха по безкомпромисен начин мамещата плетеница на
социалната реалност, която като социолог така много харесвам. Но пък понякога ми
носеха наслада, като сервираха необичайно силен аргумент срещу доминиращите
медийно-властови дискурси.
4
Хелинджър посочва едно по-старо твърдение, че “социалните учени се
противопоставят на конспиративните теории, защото те не могат лесно да бъдат
примирени с основните допускания на рационалността, фундаментални за модерния
позитивизъм” (Hellinger, 2003, с.226). Всъщност, ценностите на конспиративните
сюжети трудно могат да бъдат примирени и с идеалите на постмодерния учен, търсещ
множественост на значенията и отказ от абсолютните истини. Радетелят на
постмодерното няма да си позволи да ги заклейми, но при все това формите на
конспирационното мислене остават само обекти за дисекция. Сблъсъкът на ценности
продължава да присъства, но е преодоляван от снизходителната позиция на
постмодерния интелектуалец, честващ бриколажната креативност и абсурдност в
популярната култура, или от тази на социалните антрополози, които „не отхвърлят
конспиративните теории като несериозни и просто заблуди, а ги разглеждат като
валидни за определени общности” (с.226). Показателно е, че конспиративните теории
са симпатични, когато са част от популярната култура или практиката на маргинални
общности, но предизвикват остра реакция, когато са произвеждани и употребявани от
елитите.
5
В заключение, конспиративните сюжети са интересни със сблъсъка на дискурсивни
предпоставки и свързаното разиграване на напрежение между овластени и маргинални.
За научния коментатор са интригуващи със задачата защо някакви групи биха
предпочели да изобретяват алтернативи на овластените дискурси (като за едни автори
това е добродетел, за други – порок) и защо са успешни в това. Само при влизане в
отношение между овластено и маргинално обикновените разкази за двуличие могат да
получат отличителното име „теория на конспирацията”.
Пелкманс и Макхолд (Pelkmans & Machold, 2011) обръщат внимание на обратната
страна на тази динамика. Те също подчертават, че внезапната проблематизация на
даден разказ като теория на конспирацията, е въпрос на отношение на власт. В
обществената арена, както и в академичните коментари, това е обикновено ход на
заклеймяване и обезценяване на разказа. Те показват, че в теория на конспирацията
може да се превърне само дискурсът на маргиналния, но обикновено не и този на
властите и това не зависи от количеството доказателства за истинност, които всяка от
тези страни ще приведе. Теорията, че Саддам Хюсеин прави оръжия за масово
поразяване в заговор с Ал-Кайда, дори след като е опровергана, не се превръща в
конспиративна теория разпространявана от американската администрация, а в
„несполучлива грешка” (с.75). Бих добавил и следния пример: много хора днес може да
не хващат вяра на учението на християнството за постоянната вреда от намесите на
сатаната в земните дела, но благодарение на институционализацията на това учение,
никой не го възприема като конспиративна теория от тотален тип, споделяна между
лунатици. Със сигурност не и коментаторите в литературата. Те разглеждат периферни,
и задължително маргинални, разклонения на това учение – различни американски
хилиастични секти и пр. (вж. напр. Fenster, 2008 и Barkun, 2013).
6
Пелкманс и Макхолд призовават конспиративните теории да се анализират най-
вече в тяхното отношение с местните „полета на власт” и траекториите, които
изминават в тях. Не е достатъчно да се изследват полезните функции, които тия теории
изпълняват за потребяващите ги маргинални субекти, за да се доказва нормалността и
рационалността на последните (най-вече от антрополози, например колекцията West &
Sanders, 2003, както и моята собствена работа). Трябва да се проблематизира
собственото ни разглеждане на конспиративни теории единствено сред обществената
периферия – в един свят, в който етикетирането „конспиративни теории” се използва,
за да препотвърди и запре тая периферия като такава (Pelkmans & Machold, 2011, с.74).
5
Ако конспирационният етикет е способ да се де-легитимира една теория, аз
отбелязвам по-горе, че той е също така фактор да се издигнат до ранга на „теория”
(макар „на конспирацията”) разкази, който иначе биха останали незабелязано
всекидневно знание. С други думи, властовото неравенство е от една страна източникът
на стигмата, а от друга – на възможността за усвояването на конспирационното в
академичния и публичния дискурс. Занимавам се с такъв нюанс тук, защото при
понятието за конспиративни сюжети анализът често се оказва съвсем близо до
„долната” граница между конспиративна теория и не-конспиративно знание. Появяват
се аналитични колебания, а етикетите може да се наложи да раздаваме ние.
Позицията на маргиналност е нужна не само за общественото заклеймяване на
някакви знания като теории на конспирацията, или за академичното им разпознаване
като интересен проблем на дискурсна съпротива. Твърдя, че тази позиция е необходима
и на самите ползватели/ производители на сюжетите. Ако се откажем от нормативната
и обществената оценка, стигаме до резултата, че не фактическото съдържание прави
един сюжет „конспиративен” (вече нямаме критерий дали отвличането от НЛО е
„погрешна” теория), а стилът на построяването му (вж. Венков, 2017, с.162). Често
повтаряно е, че една от функциите на конспиративните теории е да заявяват социална
критика от позиции, които нямат авторитетен достъп до публичността (Miller, 2002;
West & Sanders, 2003; Briggs, 2004; Христов, 2012; Gotfredsen, 2016). Един от
предишните ми резултати е, че не е необходимо нито дейците, нито техните „истини”
намиращи конспиративен израз да са в непривилегирована позиция по принцип. За да
запазят конспирационен формат е нужно обаче да са игнорирани от дееца, който има
власт да удовлетвори съответните тегоби (Венков, 2017, с.161-163). Конспиративният
сюжет е конструиран от субективна позиция на слабост, и сам конструира такава
позиция. Същият фактически сюжет, от позиция на властта, би взел формата на
изказване за обективен проблем, който подлежи на решаване („Американците се
намесват в нашите вътрешни дела...”, „За да се справим със заплахата за сигурността,
ще предприемем такива и такива мерки...”).
Има ли парадокс в случаите, когато тоталитарни правителства – въплъщенията на
силната власт – възпроизвеждат теории на конспирацията? Тази теория на частното
отношение на овластеност/ маргиналност може да удържи в една рамка
конспиративните разкази произвеждани от маргиналните малцинства и от властите (че
да добави и онези на не-маргиналните мнозинства). Конспиративният разказ е именно
инструмент силната власт да конструира себе си като слаба за пред масите: като
недостатъчно силна в заплашителен контекст отвъд актуалния й обсег, или като начин
да изиска още по-пълна мобилизация на населението и отдаване ней на още повече
права и власт, или за да свали отговорността за неудовлетворителните резултати от
своите управленски усилия (срв. Fenster, 2008, с.104).
В заключение, откривайки вътрешното отношение на маргиналност, закодирано в
стила на формулиране на сюжета, аз дефинирам „конспиративността” като аспект на
самия сюжет и на позицията, на която застава изричащият го. Дискутираните от
Пелкманс и Макхолд заклеймявания на маргиналните знания като теории на
конспирацията от някакъв журналистически, коментаторски или политически
„истаблишмънт” се поставят обикновено на големи блокове от сюжети, които участват
във вече установени и обществено разпознати отношения. Когато работим с кратки
форми на конспиративното, не винаги можем да разчитаме на това. Авторът трябва да
поеме отговорност да определи даден сюжет като конспиративен или не. В тези случаи
той има двойствената роля на обществен авторитет раздаващ тези етикети и коментатор
на собственото си действие.
6
Едри и дребни конспирации
Във увода посочих, че част от бъркотията в литературата е свързана с изследването
на твърде различаващи се обекти. Някои автори въвеждат категоризации на теориите на
конспирация, за да ограничат своите тези. В тази точка ще систематизирам тези опити.
Ще разгледам потенциала им да въведат някаква подреденост в изследователското поле
и да служат за аналитични рамки.
Сред група философи-епистемолози тече дълга дискусия, дали може да се отдели
подклас конспиративни теории, за които има основание да бъдат взимани под внимание
(Keeley, 1999; Coady, 2006b; Räikkä, 2009; Dentith, 2014). В самото начало е забелязано,
че аргументите за необоснованост не могат да бъдат епистемологични (Кийли). В
резултат продължаващото търсене на граница между основателни и неоснователни
теории става неубедително. Предлаганите критерии можем да разпознаем като
социологически и дори политически (вж. също Pelkmans & Machold, 2011, с.70).
Дебатът стига дотам Пигден да заяви: „идеята, че [може да] има нещо интелектуално
компрометирано в теориите на конспирацията като такива [..] е просто суеверие;
всъщност едно от най-глупавите и опасни суеверия на днешната епоха” (Pigden, 2006,
с.157). Пигден обръща реториката на епистемолозите да разграничават рационални и
нерационални вярвания срещу тях самите: нервното отхвърляне на конспиративните
теории въпреки всички примери за значимостта им, и за присъствието на действителни
политически заговори, е ирационално. Тъй като не издържа на минимално критическо
замисляне е „идиотско” суеверие, а е „опасно”, защото подпомага американското
правителство в лъжите му около започването на воини и прикриването на програми за
мъчения (с. 166). Опитът за типология на епистемолозите е неуспешен.
Хайнс (Heins, 2007, с.791) разграничава четири типа на конспирационното, като се
води от потенциалния му обществено-политически ефект. Първи тип съставят
обичайните хитрини и интриги на силните в обществото, които не са възприемани като
застрашителни за базовите му ценности. Някои от тези случаи, обаче са подложени на
по-радикална символна интерпретация, която ги представя като „замърсяващи” самата
обществена сърцевина. Това е вторият тип. Фактите са превърнати в морален символ,
който постига политическа мобилизация търсеща обновление. Такъв е случаят с
„Уотъргейт” в Щатите или въпросът „#КОЙ” в България. Третият тип са съмнения,
които само малка част от обществото възприема като действителни, и затова нямат
реален политически ефект. Четвъртият са недоказани конспирации, които обаче стават
основа на обществени вярвания пълни с енергия и водещи до мобилизация на масите
срещу заклеймени външни групи. Тук подходящият пример е теорията за световния
еврейски заговор.
При Хайнс теориите на конспирацията са разделени според техния краен ефект в
обществото – категория, чието използване за аналитични цели би било сложно. Освен
това е проблематично разграничението между втория и последния тип: та нали и в
двата случая се разкрива присъствието на идентичности, застрашаващи устоите на
общественото устройство, и това е последвано от мобилизация. Произволното им
разделяне на два типа отразява етическо притеснение у Хайнс, кога конспиративните
теории имат прогресивен или реакционен потенциал. Това е легитимен въпрос, който
обаче изисква изследване, а не затваряне чрез дефиниционна постановка.
Рейкке отделя като по-интересни политическите конспиративни теории, които се
отнасят до обяснения за обществено значими събития. По-нататък ги диференцира до
теории от локален, глобален и тотален тип (Räikkä, 2009, с.186-187). Описанието на
локалните политически теории е пропуснато от автора. Представяме си, че става дума
за местни политически скандали. Глобалните теории намесват мащабни организации и
междудържавни отношения. Например обясненията за „цветните революции” в
7
постсъветското пространство като дело на ЦРУ и „на американците”, или британският
разказ, че смъртта на Литвиненко в Лондон е организирана от руския президент.
Тоталните теории от своя страна разбират цялото развитие на човешката история като
контролирано от определена тайна група (илюминати, евреи, извънземни) и всяко
политическо събитие произтича от нейното въздействие. Тази класификация според
мащаба на заговора изглежда донякъде повърхностна и с малка евристична полза. Тя
има аналози в няколко класификации на други автори, които биха я обогатили.
Хелинджър (Hellinger, 2003, с.209) критикува предишен автор, арабист, който
разделя теориите на заговора на два типа, „световни” и „дребни”. Вторите са оставени
настрана като отнасящи се до събития без мащабни политически последствия, и
следователно незначителни, а първите се оказва, че се покриват с тоталния тип на
Рейкке. Така арабистът Даниъл Пайпс хитроумно успява да лиши от стойност и да
заклейми като цяло конспирационното мислене сред арабите. Хелинджър настоява, че
заговорите „на елитите” отговарят на трета категория между другите две (с.209-210).
„Оперативните конспирации” се стремят да постигнат значителни политически
последствия, стимулирайки или предотвратявайки сериозни размествания във властта
между политическите актьори – индивиди, групи или държави – като това се крие с
всички средства от обществеността, за да не предизвика възмущение, законови мерки
или политически последствия. Получената типология с три категории носи паралели с
предложената от Рейкке, като уплътнява политическата роля на теориите на
конспирацията.
Баркун също предлага три типа, свързани с обсега на действие на конспирациите
(Barkun, 2013, с.6). При него „събитийни конспирации” са онези, държани отговорни за
отделни събития или серии от събития. „Системните конспирации” имат мащабни
цели, от сорта да се осигури контрола над страна, регион или дори целия свят. Въпреки
това предполагаемата заговорническа машина е сравнително проста: една група или
организация се стреми да обсеби и подчини на себе си съществуващите институции.
Такива, според Баркун, са теориите, които се фокусират върху предполагаемите
интриги на евреите, масоните, комунизма или международния капитал. И накрая,
„свръхконспирациите” са построения, в които се смята, че са взаимосвързани
йерархично множество теории: „Събитийни и системни конспирации са свързани по
комплексни начини, така че се оказват вложени една в друга. На върха на йерархията
стои далечна, но всемогъща зла сила, манипулираща по-низшите действащи лица. Тези
най-висши заговорници са почти винаги [..] групи, които са едновременно невидими и
действащи в пълна потайност” (с.6). За съжаление, след първоначалната дефиниция на
тази типология Баркун не я използва никъде в монографията си.
Забелязват се интуитивните прилики между типологиите на Рейкке, Хелинджър и
Баркун, въпреки че границите между типовете падат на различни места. Тук ще
предложа типология по същата конструктивна схема, само че с по-аналитично
съдържание. Но едно гмурване в менажерията от теории изложени от Баркун бързо би
ни убедило, че в креативния бриколаж на дискурси за конспиративното, границата
между политически теории на заговора и, да ги наречем, „свръхестествени” теории, или
между локални, глобални и тотални теории е несигурна.
7
Самият Баркун отбелязва
преливанията през определените от него типове: „събитийните конспирации, които
целят да обяснят ограничени явления, могат лесно да се разраснат в системни
конспирации и дори суперконспирации” (с.188). Следователно дефинирането на
типология не може да замести нуждата от теория за циркулацията на значения, форми и
логики на конспиративното. Теорията на конспиративните сюжети ще трябва да
предложи модел за обмена през границите на типовете. В българския случай
8
множеството връзки между тия типове са чудесно демонстрирани от етнографския
материал на Медаров (2014).
В предишната точка показах, че всеки конспиративен разказ по природата си
съдържа социална дистанция и властови градиент – между ползващите
(артикулиращите) разказа и героите в него. Ще въведа класифициране според
радикалността на властовия градиент. Ще използвам имената от интуитивната
типология на Рейкке, „локален”, „глобален” и „тотален тип” теория, но ще ги преведа
въз основа големината на властовия градиент.
8
Този ход не преодолява
изследователската субективност при определяне типа на коя да е конкретна теория,
нито динамиките на преливане между типовете. Предимството му е, че влага в тях
аналитично съдържание на мястото на чисто описателните белези, и че държи
властовото неравенство пред очи.
Теориите от локален тип въвличат в разказа видими, „обикновени” обществени
актьори, намиращи се повече или по-малко „в същия мащаб” като обясняваното
явление. Властови градиент съществува, но е относително малък. Въпреки, че
конспираторите имат силата да влияят определящо върху събитията, те са все още в
същото общество със субекта. От този тип са представите, че някакви политически
действия са резултат от корупция или че Пеевски управлява прокуратурата в България.
Важно следствие е, че при локалния тип можем да си представим съществуването на
възможности за обратно въздействие и от страна понасящите събитията към разказите
по посока на конспираторите. Теоретично възможно е да се поведе „война срещу
Мафията” (партиен лозунг, основаващ се на конспиративната теория, че българската
политика е обхваната от задкулисна мрежа, мафия, основна фигура, в която е
споменатият Пеевски).
Определянето на глобалния тип не разчита на международните отношения, както е
при Рейкке, а на голям и трудно преодолим градиент между участниците във видимото
събитие (жертви, видими агенти, а и артикулиращият теорията субект) и неговите
конспиративни организатори. Центърът на заговора е недостижим, но е все пак видим –
„американците”, ЦРУ, „руснаците” и т.н., които дърпат конците на случващото се.
Центърът оперира въз основа на набор от интереси, съвсем различни от местните игри.
Възможна е мобилизация само срещу местните агенти на конспирацията, които
превеждат интересите на източника („стремеж към световна хегемония”,
„геополитическо съревнование”) в „обикновени” за местния контекст мотивации –
например „соросоидните НПО”, предават родината защото са „платени” (Вацов и др.,
2017, с.44-49).
Тоталните теории определям, по това че властовият градиент там клони към
безкрайност. Става дума за извършители, които са извън обикновения свят или извън
обикновените възможности за опазване на тайна (подменили са, например, всички
земни елити). Тук включвам и теории, които са тотални в някакъв ограничен мащаб.
Например американските теории, че ЦРУ управлява съзнанието на американските
граждани или подготвя създаването на световно правителство. В случая ЦРУ е видима
организация, но приписаните й сили са много нива над обществено видимите или
очакваните. Подобен е характера и на крайните версии за световен еврейски заговор.
Отграничаването на тоталния тип от останалите категории, като че ли е най-
належащо за участниците в проследения от мен научен дебат. Когато признаем правото
„на рационално ползване” на някои теории на конспирацията, ни изкушава желанието
да намерим нещо, което ги отделя от най-фантастичните конструкции. Тоталните
теории обхващат именно онези фантастично сложни конструкции, които привличат
интереса на американските културолози и политолози (Knight, 2002; Fenster, 2008;
Barkun, 2013 и др.). Приведеното в началото на статията описание на Баркун за
9
„конспирационния светоглед” изглежда конструирано по отношение на ползвателите и
производителите на теориите от тотален тип.
Тук не наричам фантастични всички типове теории, които западният учен би
преглътнал трудно заради свръхестествено съдържание. Например, разгледаният от
Сандърс случай (Sanders, 2003) на тайни магически действия на вещиците в района на
народа Иханзу в Танзания е сюжет от локален тип. Вещиците се стараят да не допуснат
навлизането на модерността и глобализацията сред населението, като постоянстват в
магически саботажи на инициативите на последното. Разказът съпоставя дейци от
местния контекст. Въпреки че някои от тях са невидими, те са добре познати, а
общността разполага с репертоар за противодействие от традиционен тип. В този
смисъл властовият градиент е малък. Обяснението чрез вещерска магия е, ако се върна
към тревогата на епистемолозите, напълно „основателно” в местния дискурсивен
контекст и в него може да се вярва „рационално”.
Приемането на теориите от локален тип е винаги рационално от антропологична
гледна точка – т.е. не от позицията на високи нормативни идеали, а на социално
положения субект, който среща тия теории в живота си. Всички коментатори изглежда
се съгласяват с това и по тази причина обикновено пропускат локалния тип в
полемиката си. Дали в тази перспектива другите два типа могат също да бъдат показани
като „рационални” и при какви условия, оставям като отворен въпрос, за който
теорията на конспиративните сюжети един ден ще има какво да каже.
Изглежда разумно да допусна, че теориите с различен интензитет на властовия
градиент „работят” по различен начин. Задоволяват различни дискурсивни и
психологически нужди, привличат различни видове потребители, циркулират по
различен начин и може би дори организират различен тип конспирационни общности.
Предложената от мен типология превъзхожда предишните въз основа на тази хипотеза.
Тогава възможна изследователска програма е да търсим реконструкции (модели) на
практиките на производство и потреба при трите типа теории на конспирацията. Ако
автори като Баркун осветляват механизмите на циркулация на значения при теориите
от тотален тип, можем ли да открием и опишем други механизми при глобалния и при
локалния тип?
Две изследвания правят разграничение, която изглежда показва различна
конспирационна практика между локалния и глобалния тип. И при двете
разграничението изхожда от етическото притеснение за прогресивен или реакционен
ефект на теориите, които авторите срещат в своя терен (срв. Хайнс по-горе). Пелкманс
и Макхолд отбелязват, че в постсъветска Грузия, първоначално „реалистични” теории
обясняват колапса на тютюневата индустрия в страната с интересите на овластени лица
(синът на Шеварнадзе и други) и техните търговски сделки в Турция, но с годините те
се смесват с все „по-фантастични” истории, които пренасочват подозренията за
пропадането на грузинската икономика все повече към целенасочени действия на
Турция и „турците”, т.е. на историческия Друг за грузинците (Pelkmans & Machold,
2011, с.72-73). Появяват се дори истории, че турците внасят отровни цигари и храни в
опит да унищожат грузинския народ и да овладеят богатствата му. В аналогичен план
Праудфут (Proudfoot, 2016, с.234-235) обозначава микро и макро теории в своя терен
сред емигранти от сирийската опозиция в Ливан. Микро теориите разкриват зад
официалните действия и позиции на страните в конфликта тайни сделки, материални
интереси и скрити агенти, които самият автор намира за трудно да отхвърли като
подозрения, а по-късно често се оказвали точни (например конспиративната теория че
ливанската Хизбула се бие в Сирия циркулира месеци преди това да бъде обявено). От
друга страна, макро теориите отиват отвъд изобличаване на конкретните интереси на
дадени социални дейци и се стремят да обединят последните в есенциални групи.
10
Експлоатацията от страна на алевитския режим в Сирия се привижда като същностна
природа на алевитите и шиитите като група. За Праудфут макро теориите са вредни не
само заради тенденцията към есенциализиране и изключване на групи, но и защото се
оказват в полза на властовата структура, като прикриват действителните исторически
механизми на експлоатация и натрупване на капитала.
За авторите-антрополози приемливите теории са тези, които резонират с тезите на
критическата социология на капитализма. И в двата случая те преливат в тип
„неразумни” теории, чиято водеща функция е да утвърдят границите на общността или
на дадена идентичност, на която се приписва злото. Пелкманс и Макхолд наричат тази
трансформация на конспирационните разкази „приплъзване от недоверие към
отвращение” (с.73). От перспективата на предложената тук типология, те е съпътствано
и от удължаване на социалната дистанция (властовия градиент). Извършителите на
злото в първия случаи са конкретни личности, групи и организации (синът на
Шеварнадзе, генералите на Башар ал-Асад, революционната организация Хизбула; у
нас – например партийните върхушки в политическата битка), следователно те участват
в социума на субекта и са уязвими за контра игри и калкулации от същия порядък. Това
са теории от локален тип. С трансформирането към глобален тип извършителите се
превръщат вече в групи, определени като есенциални идентичности (Турция,
„шиитите”; у нас – „циганите” или „Вашингтонския консенсус”), с което тяхната
недостижимост нараства. Те са уязвими единствено при хипотетично мобилизиране на
цялата група на разказващия субект.
Предположението ми е, че са различни не само социалните ефекти, а и самият
механизъм на построяване и циркулация на значенията между локален и глобален тип.
9
Преработената типология локални – глобални – тотални теории набляга на хипотезата,
че интензитета на „безсилието”, който субектите „избират” да артикулират чрез
разказите от конспирационен вид, се намира в продуктивна връзка със социалните
функции на тези разкази, вътрешното им организиране и т.н. При все че някои теории
на пръв поглед могат лесно да преминават от един тип в друг. Анализът на
конспирационната циркулация вътре в типовете и през техните граници изисква по-
базови теоретични елементи. Ще ги очертая в следващата точка.
Щрихи към теория на конспиративния сюжет
При дефинирането на „свръхконспирациите” (по-горе) Баркун прави новото за
дебата в литературата наблюдение, че конспиративните теории често се свързват
помежду си и че могат да бъдат включвани в йерархични конструкции. Един друг автор
набляга на обединяването на теории на конспирацията от различен мащаб и на взаимно
усилващия се ефект върху правдоподобността им от това (Herzog, 2014). Херцог
дефинира теории на заговора от първи ред, които намират обяснения на конкретни
локални събития (самолетна катастрофа, причинила смъртта на генерал от турската
армия), и такива от втори ред, които свързват множество теории от първи ред в голям
мета-разказ, който да намери значението им (от типа „Западът срещу Турция”, теория
от глобален тип). Хипотетично, теориите от първи ред, като тази, че катастрофата е
предизвикана от саботаж на самолета от американските партньори от НАТО, могат да
бъдат потвърдени или отхвърлени чрез представянето на доказателства. Мета-
разказите, обаче, са твърде мащабни. Конспирационни версии на разностранни
исторически развития като държавния преврат от 1960 г., създаването на арменска
терористична организация, възникването на кюрдския конфликт и убийството на
споменатия генерал, са видени като част от започнал в края на 50-те г. заради спора за
Кипър таен вътрешен конфликт на НАТО с Турция. Важна забележка на Херцог (с.211)
е, че въпреки че теориите от първи и втори ред са взаимосвързани и взаимно усилват
11
правдоподобността си, в същото време те са независими – оборването на какъв да е
брой компоненти от първи ред, не може да послужи за доказателство срещу теорията от
втори ред. А теорията от втори ред е от толкова общ характер, че на нея не могат да
бъдат противопоставени авторитетни доказателства, събрани чрез разследване –
съдебно или журналистическо. По този начин институциите и целият „истаблишмънт”
се оказват безсилни срещу тенденциите за конспирационно мислене.
С откритието на способността на конспиративните теории да се свързват и влагат
една в друга правим една значителна крачка към теорията на конспиративния сюжет.
Въвеждам понятието за конспиративен сюжет, не като подтип теория на
конспирацията, а като базов елемент, чрез който да подходя към изучаване на
циркулацията на значения, форми и логики на конспирационните дискурси. Не всеки
сюжет съдържа достатъчно елементи, за да формира същинска конспиративна история,
но те се свързват помежду си чрез общи точки на контакт и така могат да конструират
по-сложни конспиративни реалности. В същото време сюжетът е минималната форма
на теория на конспирацията. Докато глобалните и тоталните теории на заговора ще са
съставени от няколко слоя, всеки може би съдържащ верига от сюжети, локалните
теории биха могли да са по-прости, понякога идентични и с конспиративен сюжет.
Рекомбинантността е основно свойство на конспиративните сюжети и
фундаментален закон за търсената от мен теория. Всеки конспиративен сюжет
съществува на фона на други конспиративни сюжети. Когато има удобна възможност,
те се свързват чрез точки на контакт: чрез откриването на „допиращи се” причинно-
следствени връзки, на общи участници, мотивации или на едни и същи тайни мрежи на
участниците. В друг момент обаче, в изказване на друг субект, те могат да се
комбинират с други сюжети, в нова теория на конспирацията, която отправя по-
различно послание. Можем да си представим всяка конспиративна теория като вериги
от сюжети, които динамично се скачват и разкачват, като се напасват към нуждите на
разказвач и слушатели.
10
Хипотезата ми е, че при тези разбърквания на елементите посланията няма да
бъдат коренно различни: конспиративните теории, бивайки изградени от циркулиращ
набор от сюжети, придобиват подобни характеристики. При това едни и същи елементи
и логики ще се срещат в теории с различни мащаби (локален, глобален, тотален). Така,
теорията на конспиративните сюжети би трябвало да може да се справи и с
преливането на форми от един тип в друг и свързването им в „свръхконспирации”.
Мрежите от сюжети са много убедителни за субекта потопен в тях. Елементите на
неправдоподобност в един сюжет правят контакт с доказана и официална информация в
друг сюжет, и взаимно се потвърждават със спекулативните елементи в трети сюжет
(срв. тезата на Херцог). Във веригите на конспиративната теория се скачват
предположения, слухове, въображение, но и официални данни, медийни репортажи,
личен опит или разказания опит от хора, значими за субекта, и т.н., и т.н. При разговор
между дейци потопени в един контекст, което е обичайния случай, те споделят голяма
част от ресурса от сюжети и общи логики. В комуникативна ситуация отворените места
за контакт по всеки сюжет (винаги може да се добави въпроса „защо това се случва?”,
„кой го желае?”, „кой още е замесен?”) предполагат привличането на други сюжети.
Дейците могат да черпят от споделения фон, който дава отговори на потенциалните
въпроси, след минимална модификация. При самото изказване, даден познат на всички
сюжет може да служи само като индексиращ символ, съкращаващ изричането на цели
вериги от фона на споделеното знание.
Рекомбинантността на сюжетите е възможна, защото използват уеднаквен речник и
принципи на конструкция. Лесно се напасват в по-комплексни вериги, без да създават
дискурсни/ когнитивни неудобства (дисонанси). Сюжет, който върви срещу правилата
12
и шаблоните на контекста си, ще се измени по-скоростно в дискурсивната циркулация,
или ще отпадне (но в същото време ще повлияе донякъде установените дискурсивни
регулярности в локалния си контекст). Преносът и взаимното влияние на форми и
логики се извършва дори между сюжети, които не се свързват във верига-теория,
достатъчно е да съ-съществуват като контекст един за друг.
По тези причини теориите в един обществен контекст ще проявяват склонност към
цялостна конвергенция, но от друга страна, наборът от сюжети не е фиксиран във
времето и разнообразието си – нито е фиксирана формата на всеки отделен елемент – и
постоянно се генерира ново вътрешно разнообразие.
Конспиративните сюжети са частни случай на дискурсивно производство и затова
фундаменталните им характеристики, динамиката на техния обмен, не се отличават от
общата дискурсна динамика.
11
Тъй като са по-ограничен обект (по богат на специфични
свойства), в една теория на конспиративния сюжет ще изнамерим по-богати резултати,
Те ще са винаги частен случай на предписаните от теорията на дискурса.
Два модела на конспирационното мислене (пример)
Дотук предложих да търсим различни типове конспиративни теории със свои
практики на производство и употреба и едновременно с това постулирах базовата
механика на конспиративния сюжет като универсална. На пръв поглед това изглежда
като противоречие. Затова не мога да приключа този текст без един съвсем
предварителен опит да покажа как тези различни практики се пораждат. Ще разгледам
в сравнителен план локалния и тоталния тип.
Характеристиките на локалния тип извеждам по анализите извършени в
предишната ми работа (Venkov, 2016), а на тоталния тип – по труда на Марк Фенстър,
Теории на конспирацията. Потайност и власт в американската култура (Fenster,
2008). От значение са обществените и дискурсивните контексти, в които се развиват
анализираните характеристики, затова ще ги скицирам накратко за двата случая.
Колекцията от локални теории на заговора е събрана около социален конфликт за
локално градско пространство, което е подложено на трансформация от властите
(реконструкцията на Женския пазар, 2013 – 2014 г.). Случването и неслучването на тази
трансформация (през годините преди това) се отразява пряко на голям брой
заинтересовани страни. Те закономерно генерират богат репертоар от конспиративни
теории, обясняващи това случване или неслучване. Тези теории, съвсем по модела на
конспиративните сюжети, се преплитат с по-общ клас теории на заговора относно
националния политическия живот, битуващи разпръснато в българския
постсоциалистически контекст. Анализи върху този конспиративен контекст правят
Дичев (2012) и Медаров (2013).
12
Марк Фенстър извежда своя аналитичен модел по редица теории на
конспирацията, циркулиращи в добре дефинирани общности в американското
общество: децентрализираното ултра-дясно движение на американските милиции;
консервативните политически организации и „конспирационната общност” от
политически коментатори; участниците в конференции посветени на актуални
конспирации; американските хилиастични евангелски църкви и други. По този начин
прави широк разрез на онази част от американското общество, която е сериозно
ангажирана с производството и потреблението на конспиративни теории.
В резултат Фенстър демонстрира, че конспирационната практика е „активен
процес без крайна точка, който постоянно търси, но никога не успява да достигне до
финална интерпретация” (с.96). Той е желание по истината, което остава винаги
фрустрирано, доколкото се опитва да произведе тотализирано знание (с.100).
Конспирацията надхвърля всичко, тя е произвела миналото и настоящето, и ще
13
произведе вероятното бъдеще. При все това тя постоянно се изменя, тъй като трябва да
вземе предвид нови детайли. Обаче формата, която приемат детайлите зависи от
„желаното” на практикуващия, така че посоката на изменение е зададена от вътрешната
логика на теорията. Детайлът става видим (в нужния конспирационен ракурс) само за
покорения от желанието. Парадоксално, в мига в който е включен в теорията, т.е. е
обяснен като факт, детайлът изчезва. Става фоново знание, тъй като вече не е вълнуващ
за конспирационния практик – би послужил само в моментите на спор с неверници
(с.107). В своите интерактивни процеси на желание и производство теорията на
заговора предлага на потребителите си намирането на „нови, скрити възможности в
кухините на историята и на ежедневния вестник.” По този начин предоставя особен тип
удоволствия и възможности за игра, както и обещанието за социално взаимодействие,
общност и дори политическо включване (което обаче е илюзорно, с.194).
Конспирацията винаги расте, превръща се от скучен списък събрани факти „в
комплексна диаграма, в чудовищно, многослойно същество заплашващо да погълне
държавата” (с.114).
Теориите от локален тип, които аз намирам в моя терен, не са толкова амбициозни.
Те се опитват да си обяснят събитията индивидуално. По-често виждат действията като
опортюнистични отколкото следващи някакъв дълбок план. Героите им не са
мистериозни и екзотични – те са конкретни личности/ групи от хора, които
разказващият разпознава в своя живот (или в по-общия национален контекст и
медиите). Въпреки че животът на тези личности е публичен, техните конспиративни
способности идват от предполагаеми отношения и връзки с мрежа от някакви други
лица, която винаги съдържа неизвестен компонент (Venkov, 2016, раздел “The
conspiracy narrative – a short form”). Локалната теория леко се свързва с други подобни
теории без да се изисква нарочно интелектуално усилие за това (за разлика от
изписването от конспирационния активист на една „завършена” теория за нейното
публикуване). Изричащите я обикновено не са участници в специални общности,
изградени около конспирационния дискурс. Но по-внимателно изследване показва, че
техните припокриващи се дискурсивни среди споделят и елементите на
конспирационното производство, които изглеждат почти еднотипни (Venkov, 2016,
раздел “Post-socialism and conspiracy as a stereotype”).
И в двата случая е видима рекомбинантната динамика на конспиративните сюжети.
При тоталния тип е нужно да бъдат запълнени всички отворени контактни точки.
Конспирацията расте чрез създаването на нови сюжети, всеки от тях – „отвличащ”
факти от действителността (по Фенстър) в нови детайли за конспирационната
интерпретация. „Фактите” се интегрират чрез подмяна на тяхната логика с такава от
конспирационния речник, поддържан от общата съвкупност съ-съществуващи сюжети
на конспиративното. Фенстър забелязва това съвсем точно: „Предприемчиви и
енергично изобретателни, конспирационните активисти дълбаят из хиляди прозаични
дреболии, за да разкрият тайни истини и връзки. Техните изводи обаче са неизменно
шаблонни. [...] Когато е изправен пред излизащ от рамките феномен [..],
конспирационистът незабавно прилага същите интерпретационни инструменти [..].
Значи конспирацията не само подава фокус за интерпретацията, тя регулира и оформя
последната. Конспирационистът не достига сам до заключение относно конкретен
факт: заключението идва до факта заедно с автора, пристигайки в мига на
интерпретиране. Конкретния ход на интерпретативната верига никога не е напълно
предопределен, както многобройните мутации на теориите на заговора показват.
Въпреки това, конспирацията фиксира посоката, която интерпретативния ход поема
[..]” (с.101-102). А обясненият детайл изчезва, защото е включен в сюжет, който
другите сюжети посочват по подразбиране, без нужда от изрично произнасяне.
14
При локалния тип теорията е доста по минималистична, може да е съставена дори
от единичен конспиративен сюжет.
13
Разликата тук е в отношението на артикулиращия
субект, то е доста по-неангажирано. Не е необходимо да се отговори на въпросите
хвърляни от отворените точки по сюжета, но пък и субектът не очаква и не се подготвя
да бъде конфронтиран за изказването си. Не бихме го назовали „конспирационен
активист”, както в горния случай. Само че съвкупността от конспиративни сюжети е
положена в неизказаното споделено знание между събеседниците и подава връзки от
типа „Кой знае колко милиони са „усвоили” с тези безсмислени пешеходни бутони на
светофарите” – „Да бе, същата работа като ремонта на НДК!” – „Всички са маскари!”
Различните локални теории за различни събития често имат уеднаквено съдържание.
Връзка между събитията не се търси целенасочено, за разлика от тоталните теории, но
пък ако настъпи дискурсивна нужда в дадена комуникативна ситуация – може лесно да
бъде намерена.
Илюстрирах, че и двата типа конспиративни теории се основават на мрежа от
плаващи кратки сюжети с техните свойства от предишната точка. Въпреки споделената
базова механика, те имат различна (и донякъде симетрична) конспирационна практика.
На финала нахвърлям в схематичен вид част от разликите между двата модела на
конспирационно производство:
+ При тоталния тип теория всичко е свързано, всичко се случва по мащабен план. |
При локалния тип, по-скоро херменевтика на безредието, на безсмисления хаос на
обществения живот, останал без организационния си ред.
+ Има един център, тайна организация, мрежа или ум, управляваща действията на
множество агенти. | Героите са агенти на своите локални мрежи. Действията им са
виждани като опортюнистични.
+ Героите са мистериозни и недостижими (извънземни, рептили, комунисти без
конкретно лице). | Те са конкретни личности и групи, които разказващият разпознава от
своя контекст (Бойко Борисов, Пеевски, общината).
+ Тоталната теория е центрирана в протагониста, опитвайки се да характеризира
неговата дейност и план. | Локалната е организирана около дадено събитие или
намерение. Различните събития могат да имат различни конспиратори. Могат и да се
свързват, мрежите на различни видими агенти да се окажат близки или едни и същи, но
това няма чак такова значение.
+ „Конспирационистът” преследва настойчиво „критата истина”, инвестира много
усилия да навърже множество елементи и да покаже логическите връзки между тях. |
Доволен е да отбележи мимоходом, че даден официален факт е лъжа.
+ Авторът привежда доказателства, за да изгради стройна конструкция и да
подготви теорията за атака от скептичните рационалисти. Пише книги, прави
изследвания. | Не е нужно да се артикулират следствията от изказването, защото смята,
че връзките лежат във видната социална ситуация; „всеки може да си извади
заключенията сам”.
+ Завладяващо желание за набавяне на знание; хипер-рационалност (Heins, 2007,
с.790). | Убеденост, че нещата са всъщност много простички.
+ „Маргиналността и хиперактивността на конспиративната теория са начални
точки” за анализа на „идеологическото, кръгообразно и безконечно желание за
тотализиращ метод на картографиране и разбиране на социалния и политическия ред,
където властта винаги е някъде другаде”(Fenster, 2008, с.96). | Отказ от съсредоточеното
вникване в разказите изпращани от властта поражда локалните теории като съпротиви
срещу овластеното тотализиращо знание.
...
15
Този списък предлага съвсем повърхностен поглед въз основа на двата примера:
американските конспирационни общности анализирани от Фенстър, Баркун и други и
българският постсоциалистически контекст, изобилстващ с теории от локален тип.
Може би най-значимата опозиция е, че във втория случай няма всеобемащ заговор, но
има всеобемащ конспирационен „дух”, който се повтаря при всяко събитие. Това е
представа за света като изпълнен с дух на дифузна конспиративност вместо от
универсален комплот.
В заключение
В този текст призовавам към проект за сравнително изучаване на конспиративните
теории и конспирационната практика. Предлагам за неговото провеждане да се подходи
с типове (класове от теории) определени чрез интензитета на властовото неравенство,
артикулирано в теориите. Властовото неравенство е една от най-важните
характеристики на конспирационното. Определящо за тях е конструирането на
собствената позиция на маргиналност на субекта спрямо „конспираторите”
направляващи човешките съдби.
По-нататък призовавам изследователската работа да е базирана на аналитичен
инструментариум за теориите като притежаващи вътрешни дискурсивни правила и
динамика. Те обаче надхвърлят границите на всяка теория и реализират и обмена
между тях. За тази цел предлагам модел за теориите на заговора като съставени от
рекомбинантни дискурсивни части, които се намират в динамичен обмен. Наричам
последните конспиративни сюжети.
Този текст излага съображенията за пренасочване на бъдещите изследвания от
областта в предложените посоки и разисква в предварителен план необходимите за
това методологически елементи. За да бъдат коректно разработени и формализирани, е
необходимо провеждането на детайлни изследвания базирани на анализ върху
емпирични случаи.
Библиография:
Вацов, Д., Хранова, А., Димитрова, Б., Знеполски, Б., Кюранов, Д., Павлов, К.,
Канушев, М., Якимова, М., Джунс, Т. & Томов, Ц. (2017) Антидемократичната
пропаганда в България. Първа част. Информационни сайтове и печатни медии:
2013 - 2016, количествени изследвания. София: Фондация за хуманитарни и
социални изследвания.
Венков, Н. А. (2017) Джентрификация на Женския пазар - конструиране на градски
политики и трансформация на местните отношения. Докторска дисертация,
катедра Социология, Софийски университет.
Дичев, И. (2012) Митът за конспирацията: теория и практика. Либерален преглед.
Медаров, Г. (2013) Някои предпоставки за съвременната криза на представителната
демокрация. Анамнеза, 8 (3), с.76-98.
Медаров, Г. (2014) Окултното и прехода, Пирон, 7.
Христов, Т. (2012) Истината на конспиративните теории или Президентът и
извънземните, Семинар_BG, 7, с.23-31.
16
Barkun, M. (2013) A culture of conspiracy: Apocalyptic visions in contemporary America.
Berkeley, Los Angeles, London: University of California Press.
Basham, L. (2003) Malevolent global conspiracy. Journal of social philosophy, 34 (1), с.91-
103.
Bratich, J. Z. (2008) Conspiracy panics: Political rationality and popular culture. Albany:
State University of New York Press.
Briggs, C. L. (2004) Theorizing modernity conspiratorially: Science, scale, and the political
economy of public discourse in explanations of a cholera epidemic. American
Ethnologist, 31 (2), с.164-187.
Coady, D. (2006a) Conspiracy theories and official stories. В Coady, D. (съст.), Conspiracy
theories: The philosophical debate. Aldershot and Burlington: Ashgate Publishing,
с.115-128.
Coady, D. (съст.) (2006b) Conspiracy theories: The philosophical debate, Ashgate
Publishing, Ltd., Aldershot and Burlington.
Dentith, M. (2014) The philosophy of conspiracy theories, Springer.
Fenster, M. (2008) Conspiracy Theories: Secrecy and Power in American Culture.
Minneapolis and London: University of Minnesota Press.
Gotfredsen, K. B. (2016) Enemies of the people: Theorizing dispossession and mirroring
conspiracy in the Republic of Georgia. Focaal, 74, с.42-53.
Heins, V. (2007) Critical theory and the traps of conspiracy thinking. Philosophy & Social
Criticism, 33 (7), с.787-801.
Hellinger, D. (2003) Paranoia, Conspiracy, and Hegemony in American Politics. В West, H.
G. & Sanders, T. (съст.), Transparency and conspiracy: ethnographies of suspicion in
the new world order. Durham and London: Duke University Press, с.204-232.
Herzog, C. (2014) Small and Large Scale Conspiracy Theories and Their Problems: An
Example from Turkey. В Butter, M. & Reinkowski, M. (съст.), Conspiracy Theories
in the Middle East and the United States. Basel, Boston, Berlin: De Gruyter, с.194-
211.
Howarth, D. & Stavrakakis, Y. (2000) Introducing discourse theory and political analysis. В
Howarth, D., Norval, A. J. & Stavrakakis, Y. (съст.), Discourse theory and political
analysis: identities, hegemonies, and social change. Manchester and New York:
Manchester University Press, с.1-23.
Keeley, B. L. (1999) Of conspiracy theories. The Journal of Philosophy, 96 (3), с.109-126.
Keeley, B. L. (2007) God as the ultimate conspiracy theory. Episteme, 4 (2), с.135-149.
17
Knight, P. (съст.) (2002) Conspiracy nation: The politics of paranoia in postwar America.
New York and London: New York University Press.
Miller, S. (2002) Conspiracy theories: public arguments as coded social critiques: a rhetorical
analysis of the TWA flight 800 conspiracy theories. Argumentation and Advocacy, 39
(1), с.40-56.
Oliver, J. E. & Wood, T. J. (2014) Conspiracy theories and the paranoid style(s) of mass
opinion. American Journal of Political Science, 58 (4), с.952-966.
Ortmann, S. & Heathershaw, J. (2012) Conspiracy Theories in the Post-Soviet Space. The
Russian Review, 71 (4), с.551-564.
Pelkmans, M. & Machold, R. (2011) Conspiracy theories and their truth trajectories. Focaal,
59, с.66-80.
Pigden, C. (2006) Complots of mischief. В Coady, D. (съст.), Conspiracy theories: The
philosophical debate. Aldershot and Burlington: Ashgate Publishing, с.139-166.
Proudfoot, P. (2016) The living dead: revolutionary subjectivity and Syrian rebel-workers in
Beirut. Докторска дисертация, The London School of Economics and Political
Science.
Räikkä, J. (2009) On Political Conspiracy Theories. Journal of Political Philosophy, 17 (2),
с.185-201.
Sanders, T. (2003) Invisible Hands and Visible Goods: Revealed and Concealed Economies
in Millennial Tanzania. В West, H. G. & Sanders, T. (съст.), Transparency and
conspiracy: ethnographies of suspicion in the new world order. Durham and London:
Duke University Press, с.148-174.
Spark, A. (н.д.) Conspiracy Thinking and Conspiracy Studying. Centre for Conspiracy
Culture. Достъпно на:
http://www2.winchester.ac.uk/ccc/resources/essays/thinkstudy.htm [Посетена
25/10/17]
Torfing, J. (2005) Discourse Theory: Achievements, Arguments, and Challenges. В Howarth,
D. & Torfing, J. (съст.), Discourse theory in European politics: Identity, politics and
governance. Basingstoke: Palgrave Macmillan, с.1-32.
Venkov, N. A. (2016) Conspiracy narratives at the Women's Market. Seminar_BG, (3).
Достъпно на: http://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/special-issue-3/item/451-
conspiracy-narratives-at-the-womens-market.html [Посетена 25/10/17]
West, H. G. & Sanders, T. (съст.) (2003) Transparency and conspiracy: ethnographies of
suspicion in the new world order. Durham and London: Duke University Press.
1
На български думата „конспиративен” се отнася до качествата на самия таен заговор,
затова, когато наблягам на производството на конспиративни теории (а не действителни
конспирации), ще ползвам „конспирационен”. Формата „конспиративна теория” е вече
18
установена, въпреки че е по-удачно да се казва „теория на конспирацията” или „теории на
заговора”. По аналогия запазвам и „конспиративен сюжет” вместо „конспирационен сюжет”.
2
В допълнение повечето автори наблягат на присъствието на засилена причинно-
следствена връзка между замисли и резултати в обяснението (Башам и др.), а някои – също така
на противопоставянето му на легитимно приета официозна версия (Коуди).
3
Нарочно давам все примери вътрешни за американската култура, за да подчертая
хегемонията, в която се провежда почти целият дебат в литературата за конспиративните
теории.
4
Текстът е на разположение и на български език в дисертацията ми, Венков, 2017, с.148-
167.
5
Откривам само един академичен автор, който прави решителна крачка и призовава да се
прегърне еманципативния потенциал на конспирационното мислене като потиснато знание,
което може да разруши институционалните знания (Bratich, 2008). Аз самият ще се придържам
към традиционния режим на снизходителност.
6
Един философ-епистемолог прави изненадващ обрат, разглеждайки „вярата в Бог като
кулминационната конспиративна теория” (Keeley, 2007, с.146).
7
Със сигурност, тоталните/ свръхконспирациите са способни да присвоят всяка локална
или глобална теория, която привлече вниманието им. Отворен за изследване е въпросът дали
има трансфер на форми и логики в обратна посока.
8
Възможно е да се развие анализ на ефекта на властовия градиент като параметър върху
функционалността на конспиративните сюжети (Venkov, 2016, раздел “Measuring the punch of
conspiracy narratives”). Настоящите дефиниции на типове конспиративни теории продължават
този анализ.
9
Като един пример: тъй като членовете на идентичностните групи са неустановени, почти
всеки конкретен деец и действие могат леко да бъдат включени или изключени от дадена
теория, докато при локалните теории може да се окаже необходимо създаването на нов
(допиращ се) сюжет.
10
За съжаление, тук нямам място да развия анализа с примери. Такива могат да се намерят
във Venkov, 2016.
11
Аз работя с постструктуралистката дискурсна теория на Есекската школа (вж. въведение
във Венков, 2017, с.116-119; Howarth & Stavrakakis, 2000; Torfing, 2005).
12
На практика те обсъждат преливанията от локални в глобални теории („ченгетата от
ДС”, „руснаците” или други направляват общественополитическите трансформации), а
Медаров (2014) разглежда преливанията в тотален тип.
13
Затова в по-ранната ми работа не беше изчистено разграничението между
конспиративните теории и конспиративния сюжет като техен изграждащ елемент.
Аналитичните свойства на сюжетите са изведени като свойства на теориите от локален тип.
