ArticlePDF Available

ИКОНОМИКА НА ЩАСТИЕТО: ОБЩЕСТВЕНАТА ПРИРОДА НА ЧОВЕШКОТО ЩАСТИЕ || HAPPINESS ECONOMICS: THE SOCIAL NATURE OF HUMAN HAPPINESS

Authors:

Abstract

This article analyses the social factors for the perceived human happiness in the framework of the modern research field of happiness economics. The impact of rising expectations on subjective well-being, the role of the social status competition and relative income, as well as of socially accepted consumption levels and hedonic adaptation on declared life satisfaction are being explored from the perspective of economic theory. Implications for key economic policy goals are drawn with respect to growth, inequality, procedural fairness and possibilities for upward social mobility.
173
ГОДИШНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
СТОПАНСКИ ФАКУЛТЕТ
Том 15, 2018
ANNUAL OF SOFIA UNIVERSITY “ST. KLIMENT OHRIDSKI”
FACULTY OF ECONOMICS AND BUSINESS ADMINISTRATION
Volume 15, 2018
ИКОНОМИКА НА ЩАСТИЕТО:
ОБЩЕСТВЕНАТА ПРИРОДА НА ЧОВЕШКОТО ЩАСТИЕ
ТЕОДОР СЕДЛАРСКИ
Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Стопански факултет
Катедра Икономика
e-mail: sedlarski@feb.uni-soa.bg
Teodor Sedlarski. HAPPINESS ECONOMICS: THE SOCIAL NATURE OF HUMAN
HAPPINESS
This article analyses the social factors for the perceived human happiness in the framework of
the modern research eld of happiness economics. The impact of rising expectations on subjective
well-being, the role of the social status competition and relative income, as well as of socially
accepted consumption levels and hedonic adaptation on declared life satisfaction are being explored
from the perspective of economic theory. Implications for key economic policy goals are drawn
with respect to growth, inequality, procedural fairness and possibilities for upward social mobility.
Key words: reported happiness relative income, conspicuous consumption, social status,
positional goods, status competition, subjective well-being
JEL: B40; B52, D01, D02, D04, D63, D91, H23, H30, Z13
УВОД
В психологията допитвания за заявяваното субективно благосъстояние
се използват от десетилетия за изследване на щастието, в икономическия
инструментариум те навлизат през последните години. Големи философи,
както и бащите на икономическата наука Аристотел, Джереми Бентам,
174
Джон Стюарт Мил и Адам Смит, включват преследването на щастието на
своите търсения. С повишаването на нивото на научна строгост и утвър-
ждаването на количествени подходи в икономиката се налагат по-пестели-
ви определения за икономическо благосъстояние. Приема се, че полезност-
та зависи само от дохода и е опосредствана от личните предпочитания и
избори в рамките на паричните бюджетни ограничения на рационалния ин-
дивид. Но дори в контекста на ортодоксалните икономически изследвания
фокусът изцяло върху дохода може да доведе до пропускането на ключови
елементи на благосъстоянието, както отбелязват редица икономисти назад
във времето. Хората имат различни предпочитания относно материалните
и нематериалните блага например могат да изберат занятие с по-малка
заплата, но водещо до по-голямо лично удовлетворение. В този смисъл те
отново действат рационално, за да максимизират полезността си в класи-
ческия Валрасов смисъл (срв. със Седларски, 2015, 176 197; Седларски,
Панайотов, 2016).
Изследването на щастието или на субективното благосъстояние е част
от по-голямо движение в икономическата наука, което се противопоста-
вя на тесните допускания в неокласиката. Включването на понятието за
ограничена рационалност (англ. bounded rationality) в стандартния ико-
номически анализ (срв. със Седларски, 2013, с. 21) и налагането на пове-
денческата икономика (англ. behavioral economics) като модерно изследо-
вателско направление разкриват нови перспективи пред икономическата
наука. Икономиката на щастието (англ. happiness economics) като нова
област изхожда от по-широко понятие за полезност и благосъстояние,
което включва също взаимозависими функции на полезност, процедурна
полезност (англ. procedural utility) и взаимодействие между рационални
и нерационални въздействия върху икономическото поведение (Graham,
2005, 42).
В последните години се засилват съмненията сред икономистите от-
носно това дали полезността може да бъде разкрита чрез наблюдаемите
избори на хората. Според концепцията за ограничена рационалност инди-
видите имат достъп само до ограничена или локална информация и правят
изборите си на основата на евристики (мисловни правила за улесняване на
избора, вж. Седларски, Димитрова, 2014; Канеман, 2012, 141 – 253), а не на
оптимизационни пресмятания. Това предполага, че в някои случаи предпо-
читанията не могат да бъдат установени чрез наблюдение на човешкото
поведение, дори изборите да могат да бъдат наблюдавани директно (Simon,
1978; Kahneman, 2003). В допълнение, нормите или правилата могат да во-
дят до привидно нерационално поведение, ръководено не толкова от ути-
литарни потребителни сметки, а от съображения, свързани с наличието на
социални санкции (Akerlof, 1980; Thaler, 1992; Powdthavee, 2007).
175
От друга страна, редица от родоначалниците на икономическата мисъл
и по-късни представители на икономиката на благосъстоянието (изсле-
дователско поле с основи в утилитаризма) споделят представа за полез-
ността, според която съществуват граници на възможността доходът да
създава щастие. Още Адам Смит приема, че има точка, след която допъл-
нителен доход би бил безполезен. Той например твърди, че големите по-
землени владения са неефикасни, защото едрият земевладелец не може да
има действителна нужда или желание за повече пари (и така не би правил
подобрения върху земята) (Smith, [1776] 1910, кн. II, глава II). Джон Стю-
арт Мил имплицитно отрича първостепенната важност на дохода, твър-
дейки, че свободата е най-сигурният път към най-голямото благоденствие.
Липсата на технологии или на национално богатство са по-маловажни от
свободата на човека от останалите (Kenny, 1999).
Примерите за необективистки теоретични анализи на благосъстоя-
нието в икономическата наука са многобройни и включват индивидуал-
ното емоционално състояние, майсторството и смислеността (Loewenstein,
1999), самоувереността, алтруизма (Altonji et al., 1997), честността (Rabin,
1998) и др. Субективният подход към полезността предлага плодотворно
методологично допълнение към икономическото изследване на благосъс-
тоянието, тъй като то представлява много по-широко понятие от полез-
ността само на избора и включва също преживяваната полезност (англ.
experienced utility) – основана на индивидуалните преживявания на потреб-
ление или житейски събития в миналото, както и процедурната полезност,
извличана от предпочитания начин на осъществяване на дадена дейност.
От множество автори именно субективното благосъстояние е считано за
същинската цел на човешкия живот. Ние не искаме нещата, които искаме –
като пари, сигурна работа и статус – заради тях самите, а заради възмож-
ността да ни направят по-щастливи (Powdthavee, 2007).
ИКОНОМИКА НА ЩАСТИЕТО
Икономиката на щастието не си поставя за цел да замени основаните
на дохода измерители на благоденствието, а да ги допълни с по-широки
измерители на благосъстоянието. Тези измерители се базират на резулта-
тите от широкомащабни допитвания във времето и в различни страни сред
огромен брой индивиди, които са помолени сами да оценят своето благо-
състояние. Допитванията предоставят информация за важността на редица
фактори, влияещи върху благоденствието, включително дохода, но и здра-
вето, брачното състояние и заетостта, доверието в обществото. Подходът,
стъпващ върху заявените предпочитания, а не върху явните избори, е осо-
176
бено подходящ за изследвания в области, където наблюдаемите избори не
носят достатъчна информация. Чрез него често се разкриват разминавания
между заявените и проявените предпочитания (англ. revealed preferences).
Последните не могат да обяснят напълно ефектите върху благоденствие-
то от отделни политики или институционални аранжименти, които инди-
видите не могат да променят самостоятелно. Примери са ефектите върху
благосъстоянието от неравенството, замърсяването на околната среда, ин-
флацията или безработицата. Подходът на Нобеловия лауреат Амартя Сен
към бедността, основан на уменията, например подчертава липсата на капа-
цитет у бедните да вземат определени решения или да предприемат дадени
действия. В много от своите работи той критикува свръхконцентриране-
то на икономистите върху избора като единствен показател за човешките
предпочитания (Sen, 1995; Graham, 2005).
Резултатите от изследванията на заявеното благосъстояние се подкре-
пят от редица наблюдавани социални взаимозависимости. Щастливите хора
изглеждат такива на своите роднини, приятели и интервюиращите. Щастли-
вите имат по-високо самочувствие и са уверени, че имат по-голям контрол
над живота си. Много богатите в САЩ са малко по-щастливи от средното,
докато приетите в болница алкохолици, новите затворници, новите клиенти
на психотерапевтите, чернокожите по време на апартейда в Южна Африка
и студентите, живеещи в условия на икономическо и политическо потис-
ничество са по-малко щастливи от средното (Myers, Diener, 1996, 70 – 71).
Проучвания на щастието вече са използвани от редица икономисти (вж.
един от най-ранните примери на Blachower, Oswald, 1992; срв. с O’Donnell,
Oswald, 2017) в опит да се измерят равнищата на полезност директно, вмес-
то да се почива на теоретичното допускане, че БВП на глава от населението
е добро приближение като измерител на полезността за обществото. Про-
блем при правилното разбиране на резултатите от проучванията остават
културните различия в склонностите да се гледа на света по-скоро в поло-
жителна или по-скоро в отрицателна светлина (Easterlin, 1995, с.43). Да-
нните в някои изследвания за медианите и стандартните отклонения на де-
кларираното лично щастие във времето показват, че тези склонности може
действително да представляват затруднение. Средното стандартно отклоне-
ние на щастието във времето в дадена страна е около 0,1 при тристепенна
скàла (където „много щастлив“ се равнява на 3, „достатъчно щастлив“ – на
2 и „не много щастлив“ – на 1). Стандартното отклонение на средното щас-
тие между държавите е 0,19 – значително по-голямо. Това подсказва, че е
налице голяма постоянна компонента (вероятно културна) в отговорите на
хора при подобни проучвания (Kenny, 1999; Powdthavee, 2007).
Микроиконометричните уравнения за щастието обикновено имат след-
ната стандартна форма: Wit = α + βxit + εit, където Wit e заявеното благосъс-
177
тояние на индивида i в момента t, X е вектор от известни променливи, сред
които социодемографски и социоикономически характеристики. Ненаблю-
даемите характеристики и грешки при измерването са включени в послед-
ния компонент на уравнението. Тъй като отговорите в допитванията за
щастието са по-скоро ординални, отколкото кардинални, те се анализират
най-добре чрез подредени логит или пробит уравнения. С такива регресии
обикновено се получават по-ниски стойности на R2 от тези, с които иконо-
мистите са свикнали да работят, което отразява степента, в която емоциите
и други компоненти на същинското благополучие определят резултатите –
противно на промените, които сме в състояние да измерим като доход, об-
разование, брачен статус и заетост (Graham, 2005, с. 45).
Лишенията и унизителната бедност се отразяват силно върху щас-
тието. Но когато основните нужди са покрити, други фактори започват
да стават все по-важни като нарастващите желания, относителните раз-
лики в дохода, сигурността на придобивките в допълнение към дохода
(Graham, 2005). Съществуват изобилни свидетелства, че поне в днешните
богати страни няма връзка между нарастването на дохода и растежа на
декларираното щастие. В Япония обявяваното от респондентите щастие
остава почти непроменено между 1958 и 1988 г. (Veenhoven, 1994). През
този период японският БВП на глава от населението в постоянно ценово
изражение се покачва от 2436 долара (приблизително колкото съвремен-
ното равнище на дохода в Свазиленд) до 13 156 долара (Summers, Heston,
1991). Ийстърлин (Easterlin, 1995) предоставя още свидетелства за САЩ,
Япония и Европа в подкрепа на твърдението, че няма ясно изразена връз-
ка между икономически растеж и щастие (Kahneman, Krueger, Schkade,
Schwarz, Stone, 2006). Ако разгледаме данните за декларираното щастие
в САЩ от 1952 до 1989 г., когато БВП на глава от населението прибли-
зително се удвоява от 9074 до 18 095 до лара, щастието всъщност се по-
нижава с 0,2 точки в триточкова скàла на измерване. В допълнителните
регресии на Кени с фиксирани ефекти върху същите данни (Kenny, 1999)
щастието е значимо и отрицателно свързано с дохода, а нарастването му е
значимо и отрицателно свързано с нарастването на дохода. Възможно е да
е налице положителен ефект за полезността от абсолютния доход, който
обаче е бил неутрализиран от същия по размер или по-голям ефект от от-
рицателните външни ефекти, съпровождащи растежа като замърсяването
или модернизацията на отношенията в обществото. Резултатите са сви-
детелство най-малкото за това, че полезността, придобита от по-високия
доход на Запад е малка в сравнение с влиянието на други фактори върху
националното щастие. Тази наблюдавана липса на влияние на нараства-
нето на материалните доходи и повишаването на възможностите за по-
требление върху щастието става известна в литературата като „парадокс
178
на Ийстърлин“ (Kenny, 1999; O’Donnell, Oswald, 2017, 24 – 27; Helliwell,
Haifang, Wang, 2017, 25 – 27).
Много преди появата на икономиката на щастието Джеймс Дюзенбери
отбелязва ролята на променящите се желания за задоволеността от дохода,
както и възможните ефекти върху нормата на потребление и на спестява-
не (Duesenberry, 1949). Огромен брой изследвания оттогава са потвърдили
ефекта от нарастващите очаквания и са показали потенциалното им значе-
ние за стимулиране на свръхпотреблението и други отклонения от нормал-
ното икономическо поведение (Frank, 1999; Graham, 2005, с. 47).
Тези резултати са полезни при интерпретацията на различните оцен-
ки за промяната в благосъстоянието вследствие на глобализацията. Докато
много хора повишават дохода си и се възползват от нови възможности, оч-
акванията също нарастват както сред тези, които се облагодетелстват, така
и сред тези, които изостават от тях. Технологичната революция и широкото
разпространение на глобалната информация увеличават осведомеността на
милиони индивиди дори в най-отдалечените краища на бедните държави.
Така при глобализацията желанията и очакванията се повишават вслед-
ствие на нови норми на съотнасяне, докато възможностите са ограничени
от местните условия (Graham, 2005, с. 47).
Широко разпространена интерпретация на парадокса на Ийстърлин е,
че хората се намират на хедонична бягаща пътека“: желанията се увели-
чават заедно с дохода и след като основните нужди са осигурени, за благо-
състоянието започват да имат значение по-скоро относителните отколкото
абсолютните нива на дохода. Друго обяснение на парадокса е теорията за
т.нар. изходна точка на щастието в психологията, според която всеки инди-
вид има някакво ниво на щастието, към което винаги се връща след време,
дори след значими за благосъстоянието събития като голяма печалба от ло-
тарията или развод (Easterlin, 2003; Hills, Proto, Sgroi, 2017, с. 73; Graham,
2005, с. 47; O’Donnell, Oswald, 2017, с. 44).
ОТНОСИТЕЛНОСТ НА БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО
Данните от междудържавните проучвания предполагат връзка между
доход и щастие поне между бедните и по-богатите страни. Такова отноше-
ние има смисъл в горната аналитична рамка. В действителност има базово
ниво на дохода, което прави възможно посрещането на основни биологич-
ни нужди за оцеляването. Колко голям обаче е БВП на глава от население-
то, който е достатъчен за задоволяването на тези нужди?
Още в края на 50-те години на XX век влиятелният американски ико-
номист Мозес Абрамовиц публикува съчинение, озаглавено „Интерпрета-
179
ция на националния доход и продукт от гледна точка на благосъстоянието“
(Abramovitz, 1958). В него той достига до извода, че „трябва да сме изклю-
чително скептични към гледището, че дългосрочните промени в темпа на
растеж на благосъстоянието могат да бъдат оценени, дори грубо, чрез про-
мените в темпа на растеж на националния продукт” и призовава за „по-на-
татъшно осмисляне значението на постоянните промени в темпа на растеж
на националния доход, както и емпирични изследвания, които да подкрепят
и да придадат съдържание на анализа” (с. 21, 22, цит. по Easterlin, 1974).
Абрамовиц отбелязава, че „от Пигу насам… икономистите разграничават
социалното благоденствие, или благоденствието като цяло, от по-тясното
понятие за икономическо благосъстояние“, като „националният продукт…
е приеман за обективното, измеримо съответствие на икономическото бла-
годенствие“ (с. 3). Щастието е свързано с по-широкото от тези две понятия,
това на социалното благоденствие или благоденствието като цяло. Но, как-
то изтъква Абрамовиц, икономистите обикновено пренебрегват възможно-
то разминаване между двете понятия и приемат становището на Пигу, „че
има еднозначно допускане, че промените в икономическото благосъстоя-
ние свидетелстват за промени на социалното благоденствие в същата посо-
ка, ако не и в същата степен“ (с. 3) (вж. Easterlin, 1974).
Има редица свидетелства, че дори в бедните страни щастието е свърза-
но с много други неща, различни от дохода и ефектите му върху стандарта
на живот. Едно от възможните обяснения е за това, че хората в бедните
страни често имат различни, по-достижими желания. Очевидно е, че в мно-
го общества се отдава голямо значение на социалния статус, несвързан с
дохода например важността на принадлежността към определена каста
в Индия, дори с цената на пропуснати абсолютни повишения на дохода
(Basu, 1989, с. 668). Тази идея е отбелязана още от Адам Смит за Англия в
средата на XVIII век: „Честта се явява голяма част от възнаграждението във
всички уважавани професии. По отношение на паричния доход, отчитайки
всичко останало, тези професии се явяват в общия случай недозаплатени“
(Smith, [1776] 1910, Книга I, Глава X). Подобни съображения продължават
да бъдат фактор в съвременна Великобритания, където милиони индивиди
с право на социални помощи не ги предявяват заради социалната стигма,
свързана с получаването на помощи (Sen, 1995, с.14). Точно както Ари-
стотел, Смит също отбелязва, че относителният доход е значим фактор за
щастието – позиция, която е защитавана от привържениците на хипотеза-
та за относителния доход (англ. relative income hypothesis) в икономиката
(Kenny, 1999).
Съществуват множество аргументи в полза на обяснението на горните
наблюдения чрез понятията на „относителността“. Първо, вече са налице
емпирични данни за значението на относителния доход в други икономиче-
180
ски области на изследователски интерес като спестяването, раждаемостта
и участието в работната сила (Duesenberry, 1949; Easterlin, 1973). Второ,
сходни понятия като „относителнa нищета” (англ. relative deprivation) би-
ват междувременно възприети широко на теоретично равнище и подкрепе-
ни емпирично в социологията, политологията и социалната психология от
втората половина на XX век. Трето, историческите промени в определение-
то за бедност свидетелстват за важността на относителния социален ранг/
статус в мисленето на обществото относно този проблем. Например още
Смоленски (Smolensky, 1965, с. 40) подчертава, че оценките за средствата,
осигуряващи „минимални удобства“ за работниците в Ню Йорк в хода на
XX век „най-общо са половината от реалния брутен вътрешен продукт на
глава от населението“ (цит. по Easterlin, 1974).
Множество са свидетелствата, че „приетите“ нива на потребление се
изменят правопропорционално на равнището на икономическо развитие.
Широко възприето становище сред социалните учени в области, различни
от икономиката, е, че „вкусовете“ са продукт на опитностите при социализа-
цията. Кантрил (Cantril, 1965, с. 202) формулира горното така: „Хората във
високоразвитите държави очевидно са възприели широк набор от желания,
изглеждащи сложни и скъпи от гледната точка на индивидите в по-малко
развити региони, които още не са научили за всичко, което потенциално е
достъпно за гражданите на по-развитите общества и чиито желания по от-
ношение на социалните и материалните аспекти на живота са действително
сравнително скромни“ (цит. по Easterlin, 1974).
Типичният американец или индиец, или българин днес не се счита за
богат. Неговите стандарти за потребление не са тези на неговите предше-
ственици преди столетие, а са формирани от личния му опит с условията
на живот на всички останали в съвремието. Материалните желания и вку-
совете се променят в самия процес на нарастване на доходите (причинност-
та може да е двупосочна). Дори в жизнения цикъл на едно поколение нат-
рупването на стоки в домакинствата вследствие на икономическия растеж
оказва устойчив натиск върху нормите за потребление. Това повишаване на
нормите (вкусовете) противодейства на положителния ефект върху благо-
състоянието от увеличаването на реалните доходи. Един пасаж от изслед-
ване на Тайван през 70-те години на XX век описва нагледно ситуацията
в развиващите се пазари и днес: „Въпреки че икономическият растеж уве-
личава равнището на доходите, той същевременно разширява възможност-
ите за потребление, което има за резултат, че настоящите доходи вече не
изглеждат адекватни спрямо нуждите. Само 20% от допитаните заявяват,
че финансовото им състояние се е подобрило през последните 5 години,
въпреки че реалният доход на глава от населението е нараснал около 40%
през този период“ (Easterlin, 1974).
181
Интерпретацията на горната зависимост може да бъде онагледена чрез
аналогия със сравненията на човешкия ръст. Хората в развитите общества
днес са по-високи от поколенията на техните родители, както и от населе-
нието на развиващите се държави по света. Ако обаче проведем допитване
със следния въпрос: „Като колко висок се определяте най-общо – много ви-
сок, доста висок или не много висок?“ бихме очаквали отговорите да бъдат
разпределени почти еднакво в двете групи държави, въпреки че обективно
повечето немци са по-високи например от повечето индийци. Причината за
еднаквото разпределение на отговорите се крие в това, че във всяка страна
хората ще използват норма за „височина“, която е изведена от техния непо-
средствен личен опит.
Ситуацията по отношение на щастието е подобна, но с една важна раз-
лика. Наистина всеки индивид оценява собственото си щастие, също сравня-
вайки действителния си опит с някаква норма, изведена от личните му соци-
ални преживявания. Разликата обаче е в липсата в този случай на обективна
мярка за щастие, независима от индивида. Могат да бъдат правени опити
за използване на „обективни“ измерители като потребление, консумирани
калории или продължителност на живота, за да се заключи за щастието. Бла-
госъстоянието може да се оценява чрез различни поведенчески показатели
като например измерители за разпространеността на социална дезорганиза-
ция (престъпления, самоубийства и пр.). В края на краищата адекватност-
та на такива измерители се основава на предполагаема връзка между тези
външни проявления и вътрешни състояния на съзнанието – т.е. на модел на
човешката психология. И ако чувствата са тези, които имат значение, съ-
ществува реалната възможност субективните самооценки да противоречат
на „обективните“ свидетелства. За социалните учени и особено икономисти-
те това обикновено е фрустриращо, но съществуват редица психологически
причини хората да не се чувстват по-добре, въпреки, че „би трябвало“ да е
така. Нормата на сравнение, на основата на която се правят самооценките на
личното щастие е функция на обществените условия – тя се повишава с тях-
ното подобряване заедно с актуалните опитности на хората. Икономически-
ят анализ успява дълго да избегне неудобните последствия от този социален
механизъм за теоретичните изводи като допуска, че вкусовете са дадени или
са неизмерваеми. В действителност за краткосрочните проблеми, обект на
изследване в икономиката, това е малка пречка пред анализа. Но с нараства-
нето на загрижеността относно връзката между дългосрочния икономически
растеж, от една страна, и свидетелствата за човешкото субективно благосъ-
стояние и желания, както и факторите, от които зависят, от друга, възниква
въпросът за защитимостта на подобен подход (Easterlin, 1974).
Резултатите не водят по необходимост до извода, че вниманието трябва
да бъде пренасочено от икономическия растеж към преразпределението на
182
дохода като инструмент за повишаване на субективното благосъстояние.
Данните сами по себе си не свидетелстват, че разликите в щастието между
страните са непременно систематично свързани с неравенството (срв. със
Стиглиц, 2016), а теоретичната връзка е несигурна – ако относителните до-
ходни позиции останат непроменени, а разликите в доходите намалени
наполовина, щастието би ли било по-голямо? Би могло да се предположи,
че чувствителността към разликите в дохода би се повишила, така че хората
с по-ниски доходи биха страдали също толкова в новата ситуация с разли-
чия от 50%, колкото и в старата с различия например 100%. В такъв случай
субективното благосъстояние не би се променило (Easterlin, 1974).
Тезата, че пределната полезност на относителния доход винаги е по-
ложителна, води до извода, че вземането на 10 долара от богатите и раз-
пределянето им сред бедните би позволило на повече хора да запазят дос-
тойнството си пред обществото без особена загуба на щастие от богатите
(вж. Van Praag, 1993, с. 372; Ng, Wang, 1991, 6 – 7). Но доколкото щастие-
то най-често „е дейност, а не състояние“, пасивното получаване на транс-
фери може да не доведе до увеличаването на чувстваното благосъстояние
(Hudson, 1996, с. 92; Kenny, 1999). И все пак почти анекдотични примери,
като изследването на Моравиц (Morawitz, 1979) на две селища в Израел,
което установява, че дори след контролирането за редица други възможни
корелати, селището с по-равно разпределение на доходите е значително по-
щастливо в сравнение с общността, където доходите се различават силно,
дават ориентир за по-задълбочени анализи на ефекта на неравенството и
днес (Kenny, 1999; вж. Graham, Felton, 2005; Стиглиц, 2016; 2014; Уилкин-
сън, Пикет, 2014).
Изчисления на Кени (Kenny, 1999) за държави, за които разполага с дан-
ни за коефициента на Джини и за щастието през годините, показват, че с
нарастването на коефициента (т.е. увеличението на неравенството) нама-
лява щастието в три държави, а се увеличава в две. Намаляващият коефи-
циент на Джини е съпътстван от увеличаване на щастието в три държави и
намаляване на щастието в една. С други думи шест държави потвърждават
отрицателната зависимост между неравенство и щастие, а данните от три ѝ
противоречат. В две от страните, където данните противоречат на зависи-
мостта, се наблюдават най-малките промени на коефициента на Джини в
извадката. Ако има каузална връзка в богатите страни, според изследването
на Кени, тя изглежда е от щастието към растежа, а не обратно (Kenny, 1999).
Интересно е, че резултатите се различават за развиващите се и разви-
тите страни. Повечето изследвания за САЩ и Европа установяват, че нера-
венството има скромно отражение върху щастието. Тези смесени резултати
вероятно отразяват факта, че неравенството може да е израз на наличие-
то на потенциални възможности и мобилност (социално израстване) в об-
183
ществото, но може да бъде и израз на несправедливост (Alesina, DiTella,
MacCulloch, 2004). Очаквано, резултати от изследвания за Латинска Аме-
рика свидетелстват, че неравенството има негативно въздействие върху су-
бективното благосъстояние на бедните и положително за богатите. В този
регион, където неравенството е много високо, а обществените институции
и пазарът на труда функционират неефективно, неравенството е повече
знак за устойчива благоприятна или неблагоприятна позиция, отколкото за
възможности и мобилност (Graham, Felton, 2005; Graham, 2005, с. 49).
СОЦИАЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ЩАСТИЕТО
И Смит, и утилитаристите са на мнение, че относителният доход е и ще
остане важен. Причината не е непременно в това, че подкрепят съвремен-
ните аргументи в полза на хипотезата за сравнителния доход или че считат
пределната полезност от дохода за по-голяма при бедните, тъй като имат
по-малко блага на разположение. За тях промените в относителния доход
играят важна роля по отношение на щастието, защото биха помогнали на
бедните да бъдат обществено активни. В своето произведение „За свобо-
дата“ Мил твърди, че правителствената намеса в защита на бедните има
важно значение, защото никое място няма право „да превърне себе си чрез
погрешно управление в гнездо на бедност… влошавайки моралното и фи-
зическото състояние на цялата общност на работниците“ (Mill, 1980, с. 140,
цит. по Kenny, 1999). Със същия довод Смит и Бентам подкрепят мини-
малната заплата, определена така спрямо другите доходи, че да позволи на
бедните да запазят достойнство в обществото (Stabile, 1996, с.689; Kenny,
1999).
Значението на запазването на достойнство пред обществото и поз-
воляването по този начин на бедните да играят активна роля – за щастието
е основано на идеята, че щастието и добродетелното поведение са тясно
свързани. Смит и мнозинството от утилитаристите виждат силна зависи-
мост между моралното поведение и щастието. Например Мил твърди, че
има повече и по-малко стойностни удоволствия и че никой интелигентен
и чувстващ човек не би бил егоистичен или низък – и по-нататък, че обра-
зованието трябва да бъде използвано, за да се осигури възприемането от
хората на връзката между тяхното собствено добро и това на обществото
(Stabile, 1996, с. 690). В XX в. Бъртранд Ръсел пише в „Походът към щас-
тието“ (“The Conquest of Happiness”): „Писах в тази книга като хедонист, с
други думи, като човек, който разглежда щастието като добро, но действи-
ята, препоръчани от гледната точка на хедониста, са по същество същите,
които биха били препоръчани от здравия моралист“ (цит. по Kenny, 1999).
184
Макар и да използват критерия на най-голямото възможно удоволст-
вие за най-големия възможен брой хора, Мил и други утилитаристи раз-
познават важността на хармоничното социално взаимодействие, което се
постига отчасти чрез равенство в доходите и поне Смит изрично признава,
че съществува граница на дохода, който може да доведе до по-голямо щас-
тие. Тези мислители не изоставят една идея за източниците на удоволствие,
която има подчертано Аристотелев уклон. Аристотел счита евдемонията
(правенето на добро), а не удоволствието, за абсолютна ценност и не гледа
на индивидите като съдници относно собственото им щастие. Едновремен-
но с това той не одобрява излишъка и вижда удоволствието и добродетел-
ното поведение като неразделно свързани, смятайки щастливия гражданин
за морален гражданин. Очевидно връзката между това да правиш добро и
да се чувстваш добре просъществува дълго. В последните десетилетия една
разновидност на тази зависимост бива възродена в теорията от група ико-
номисти начело с Амартя Сен (Sen, 1980), въпреки че Сен се доближава по-
вече до Аристотеловото определение за щастие, отколкото утилитаристите.
Икономическата литература, посветена на моделирането на ефектите, свър-
зани с концепции като „разширена симпатия“ в моделите на икономиката
на благосъстоянието може да бъде причислена към това течение (Dagum,
1990; Kenny, 1999).
Връзките между порядъчността, социалното взаимодействие и щасти-
ето привличат вниманието на учени, провеждащи нови изследвания върху
щастието. Както се изразява Хъдзън (Hudson, 1996, с. 107), „новата наука за
щастието бавно си проправя пътя обратно към миналото“. Например ско-
рошни проучвания установяват, че щастливите хора гледат на себе си като
на по-морални от средния гражданин (Myers, Diener, 1996, с. 71). Веенховен
(Veenhoven, 1993, 69 – 70) открива свидетелства за корелация между дове-
рието в другите и щастието (въпреки че – интересно – корелацията между
щастието и доверието в институциите е отрицателна). Според други изслед-
вания на индивиди, ранжирани според декларираното от самите тях щас-
тие, по-щастливите хора имат по-високо равнище на интензивност на соци-
алните взаимодействия. По-вероятно е те да установят социален контакт с
приятели и да откликнат на зов за помощ, по-малко вероятно е да отсъстват
от работа и да бъдат замесени в скандали на работното място (Frank, 1997,
с.1833; Kenny, 1999).
Наличието на взаимозависимост между общото щастие и сътрудни-
чеството в обществото подкрепя хипотезата, че в действителност щастието
би могло да води до растеж. Самият Смит изказва подобно схващане: по-
рядъчността и усъвършенстването на маниерите са необходима предпос-
тавка за националното богатство (Stabile, 1996, с. 688). Ролята на доверието
за постигането на икономически растеж в дадено общество е многократно
185
подчертавана през последните години от икономисти и учени от съседни-
те социални науки. Например Франсис Фукуяма пише: „доверието може
да намали драматично транзакционните разходи … и да направи въз-
можни определени форми на икономическа организация, които иначе биха
били обременени от прекомерно количество правила, договори, съдебни
спорове и бюрокрация” (Fukuyama, 1995, с. 90; срв. със Седларски, 2013,
81 – 83; Седларски, 2009; 2009a). Изследване, обхващащо множество дър-
жави (Granato, Inglehart, Leblang, 1996) намира свидетелства за положи-
телна корелация между измерителя „доверие в хората“ и икономическия
растеж (но, от друга страна, отрицателна зависимост между „житейско удо-
влетворение“ и растеж). Свързана разработка (Narayan, Pritchett, 1996) ус-
тановява, че мярката за социален капитал(членство в различните групи
на общността) е силно и значимо корелирана със средния доход на дадено
село в Танзания. Според авторите този ефект може да се дължи на пови-
шена информационна ефикасност. Актуалните през последните години из-
следвания на икономическото неравенство обикновено установяват слаба,
но значима положителна зависимост между равномерното разпределение
на богатството и растежа (Piketty, 2014, Стиглиц, 2014; 2016; O’Donnell,
Oswald, 2017, с. 43). Едно от направленията в литературата изхожда от фа-
кта, че равенството увеличава доверието, социалната и политическата ста-
билност и така насърчава растежа, въпреки че са възможни други канали
на действие на причинно-следствената връзка (Kenny, 1999). Дори да бъде
възприета аргументацията в духа на Чикагската школа, че неравенството в
относителните доходи е причинено единствено от разлики в предпочита-
нията към работно време (доход) и почивка, все пак може да се стигне до
извода, че общества с много различни „ценности“ (отразени във висок кое-
фициент на Джини) биха имали ниски нива на доверие. Според Дюзенбери
(Duesenberry, 1949) неравенството подлага на натиск бедните да се опитват
да имитират стандартите за потребление в общността, на която принадле-
жат, като намаляват своите спестявания. Други обръщат внимание на ефек-
та на неравенството върху резултиращото по-ниско ниво на образование
на бедните. Различни опити да се търси корелация на социалния капитал
в духа на Пътнам (Putnam, 2001) с икономическия растеж водят до проти-
воречиви резултати – например отрицателна зависимост (Helliwell, 1996;
вж. Egbert, Sedlarski, 2011). Трети вид изследвания преразглеждат измери-
телите на Пътнам за гражданска общност и намират новите променливи за
слаби индикатори на икономическите резултати (Kenny, 1999).
Разбира се, да се твърди, че силно, открито общество с общ морален
код е добро за щастието и добро за растежа не е същото като това да се
твърди, че „всяка общност е добра“. Докато чувството за общност вероятно
е важно за щастието на даден индивид, природата на тази общност може
186
да създава положителни или отрицателни външни ефекти за щастието на
други индивиди и за икономическия растеж. Общностите са ексклузивни
(изключващи). Лесно могат да се намерят примери за общности, които са
били ексклузивни по начин, който е носил вреда за външните индивиди.
Съществуват и свидетелства, че такива ексклузивни групи имат негативно
въздействие върху темпа на икономическия растеж, най-малкото защото
увеличават комплексността на предоставянето на публични блага (срв. с
Egbert, Sedlarski, 2011; Kenny, 1999).
Днес никой вече не би твърдял, че увеличението на абсолютния доход
е единствената причина за нарастването на щастието. Горните аргументи
подсказват, че „националното щастие“ се определя от повече фактори (ве-
роятно включващи равнището на престъпността, военни конфликти или
например метеорологичните условия), средният доход ще бъде незначимо
условие за щастие в богатите държави, а относителният доход ще продължи
да бъде значим фактор за личното щастие при забогатяването на развива-
щите се икономики. От друга страна, важността на доверието и умерените
равнища на неравенството за икономическия растеж, както и възможната
положителна връзка между щастливото общество и доверието и сплоте-
ността показват, че вероятно съществува взаимозависимост, чиято причин-
на посока е от щастието към по-голямо национално богатство (Kenny, 1999).
ЩАСТИЕ И ПОЛИТИКИ
Допитванията относно щастието правят възможно измерването на
ефектите от по-широки, недоходни компоненти на неравенството като раса,
пол, статус, като всички се оказват високо значими (Graham, Felton, 2005).
Подобни резултати са подкрепяни и от проучвания в здравната сфера, кои-
то показват, че относителното обществено положение има значими ефекти
върху здравето (Marmot, 2004; Graham, 2005, с. 49)1.
1 Резултатите от ранни изследвания на щастието и свързани емоционални състояния в
средата на XX век в рамките на отделни държави могат да бъдат обобщени с формули-
ровката на Inkeles (1960): Тези [индивиди], които са икономически задоволени, тези с по-
вече образование или чиято работа изисква повече опит и умения, по-често заявяват, че са
щастливи, весели, смеещи се, свободни от тъга, удовлетворени от развитието на живота.
В действителност взаимозавимостта в някои случаи е слаба и неубедителна, но няма нито
един случай на обръщане на посоката ѝ, т.е. такъв, в който измерителите на щастието са
обратнопропорционално свързани с измерителите на статуса в проучвания на 15 държави –
най-малко 6 от които са изследвани поне два пъти с използване на малко различаващи се
въпроси…“ (с. 17, цит. по Easterlin, 1974). В обхватен литературен обзор на изследванията на
психичното здраве Davis (1965, с. 68) отбелязва, че „изследване след изследване установява,
че психичното здраве е положително свързано със социоикономическия статус при различни
измерители…“ (Easterlin, 1974).
187
Наред с разминаващите се оценки за ефектите на глобализацията2, дру-
га област, където подходът на разкритите чрез избора предпочитания е
слабо приложим, но икономиката на щастието и допитванията за субектив-
ното благосъстояние могат да подпомогнат обяснението, е влиянието върху
благоденствието на пристрастяващото поведение като пушенето и упо-
требата на наркотици. Те могат да обогатят разбирането ни за свръхпотреб-
лението и различията в реакциите спрямо обществена здравна информация
между възрастовите и подоходните групи (както например в случая със
затлъстяването, признавано за водещ здравен проблем в развитите западни
икономики).
Допитванията за щастието могат да бъдат приложени за оценяване на
ефектите върху благосъстоянието на различни публични политики. Напри-
мер как би повлиял на щастието данък върху пристрастяващи субстанции
като тютюн или алкохол? Едно от изследванията на данъка върху цигарите
демонстрира, че отрицателният ефект върху финансите най-вероятно се не-
утрализира от по-силни положителни ефекти върху самоконтрола (Gruber,
Mullainathan, 2002). Междувременно при анализа на затлъстяването се из-
ползват допитвания за щастието, за да се проследи ролята на нормите и
очакванията при обяснението на различията в разпространеността на зат-
лъстяването в различни социоикономически групи и държави. Този ана-
лиз разкрива големи разлики между групите в „цената“ на затлъстяването,
изразена в спад на благосъстоянието, които от своя страна са свързани с
разликите в разпространеността и във възприемчивостта към послания за
общественото здраве (Graham, 2005, с. 51).
Допитванията относно щастието се използват и за анализ на ефекти-
те от различни ортодоксални икономически политики върху благосъстоя-
нието. Повечето изследвания потвърждават отрицателното въздействие
на инфлацията и безработицата върху щастието. Негативните последствия
от безработицата са по-силни от тези на инфлацията и отиват по-далеч от
само пропуснатия доход (DiTella, MacCulloch, Oswald, 2001). Поради това
стандартният „индекс на нещастието” (англ. misery index), който приписва
равни тегла на инфлацията и безработицата обикновено подценява ефекти-
2 Подходът на разкритите предпочитания чрез наблюдение на избора на индивидите има
ограничено приложение за обяснението на споменатото разминаване в оценките на ефектите
от глобализацията. Тя води до промени в наборите от възможности и мотивационната
структура (комплексът от възвръщаемости от различни потенциални решения), които се
различават за отделните групи в обществото и могат да имат за резултат допълнителен
риск и житейски размествания за множество индивиди. Такива промени са причинени от
сили, които не могат да бъдат повлияни от отделни членове на обществото и подходът на
наблюдаемия избор не е в състояние да обхване техните ефекти върху благосъстоянието
(Graham, 2005, с. 43).
188
те на безработицата върху благополучието (Frey, Stutzer, 2002; Седларски,
Панайотов, 2016; Graham, 2005, с. 50).
Политическите условия също имат значение за благоденствието. Го-
ляма част от изследванията свидетелстват, че доверието и свободата имат
положително влияние върху щастието (Layard, 2005). Анализът на разли-
ките в правото на глас в различните швейцарски кантони установява поло-
жителни ефекти върху щастието от пряката демокрация. Студии относно
Латинска Америка намират силна положителна корелация между щастието
и предпочитанието към демокрация в обществата (Graham, 2005, 50 – 51;
O’Donnell, Oswald, 2017, с. 28).
Изследванията на щастието ни позволяват да задълбочим познания-
та си върху относителната социална природа на бедността. Теорията на
отправната точка (на очакванията) обяснява защо беден индивид в изо-
станало отдалечено от цивилизацията населено място може да бъде много
щастлив. Докато този факт противоречи на стандартния емпиричен резул-
тат в литературата, че бедните хора в една страна са по-малко щастливи от
богатите, той осветлява ролята, която ниските нива на очакванията играят
при обяснението на съществуването на дългосрочната бедност. Това, което
в един контекст се счита за бедност, е вероятно в друг контекст да не е. Хо-
ра, които са на високо стъпало в доходната стълбица могат да се определят
като бедни, а много други, които са под обективната линия на бедността,
не се определят като такива заради различни очаквания (Graham, 2005, с.
49). Освен това благосъстоянието на тези, които са преодолели бедност-
та, често е подривано от несигурността и риска да изпаднат отново в пре-
дишното състояние. Данните за доходите не разкриват уязвимостта на тези
индивиди, но тези за щастието показват, че усещането за несигурност има
силни отрицателни последици за благоденствието им. В действителност за-
явяваното им благосъстояние често е по-ниско от това на бедните (Graham,
Pettinato, 2002; Graham, 2005, с. 49).
Междувременно глобализацията влияе значително върху ефектите на
неравенството и бедността върху благосъстоянието. Глобализацията е ос-
новен мотор на растежа – най-малкото в съвкупен порядък – и играе ключо-
ва роля за намаляването на бедността. Но глобализацията води до появата
или усилването на други фактори, които влияят на благоденствието поне
толкова значимо, колкото и нарастването на доходите. Именно икономи-
ката на щастието позволява тези влияния да се анализират. Едно от тях на-
пример е по линия на увеличаващия се поток от информация за стандарта
на живот на другите – както в местната икономика, така и извън нея, което
води до промени в референтните норми и нарастваща фрустрация от разли-
ките в относителния доход, дори сред индивиди, чиито доходи нарастват
в абсолютно изражение (Седларски, 2014а). Глобализацията води също до
повишена нестабилност и несигурност за много социални групи, особено за
189
тези, които не са най-добре приспособени да се възползват от възможност-
ите на отварянето на търговията и капиталовите пазари. Не е учудващо,
че тази несигурност допринася за отрицателното възприятие на глобализа-
цията, особено в страни, където има слаби системи за социална сигурност
или където тези системи ерозират с отварянето към световната икономика
(Graham, 2005, с. 50; срв. с Джанг, 2016, 309 – 321).
Анализите в областта на щастието показват наред с това, че същите
психологически механизми, влияещи на субективните преценки за собстве-
ното благополучие, обясняват и способността на индивидите да се приспо-
собяват към големи злополуки и отрицателни шокове и да се завръщат впо-
следствие към предишни нива на щастие. Този процес на адаптация – към
негативни шокове или към разривите и промените, които често съпътстват
икономическия напредък – се влияе силно от обществените норми за спра-
ведливост и възприятието за честност. Този факт помага да си обясним,
защо нерядко наблюдаваме неочаквана социална стабилност в много бедни
общества и същевременно изненадващи изблици на насилие и обществени
безредици в страни, които отбелязват значителен икономически прогрес,
но с различен мащаб на придобивките за различните групи (Graham, 2005,
с.50; Powdthavee, 2007).
Толерантността към неравенството изглежда много по-голяма там, къ-
дето има усещани – не необходимо действителни – възможности за възхо-
дяща социална мобилност. Низходящата мобилност – или рискът от такава,
е по-вероятно да причини фрустрация и обществени безредици, отколкото
устойчивата бедност (Graham. Pettinato, 2002 вж. в тази връзка по-голя-
мата психологическа значимост на загубите в сравнение с еднаквите по раз-
мер печалби в теорията на перспективите на Канеман и Тверски, срв. със
Седларски, Димитров, 2014).
Ричард Лайард (Layard, 2005) обосновава потенциала на изследването
на щастието за пряко подобряване на човешкия живот чрез промени в ико-
номическите политики. Той фокусира вниманието върху степента, в която
човешкото щастие се влияе от статуса. Статусното съревнование има за ре-
зултат подход към живота, при който хората се състезават безкрайно едни
с други относно увеличението на часовете работа и на доходите си като в
колело за забавление на мишки и в края на краищата сами намаляват свое-
то благосъстояние (срв. със Седларски, 2015а; 2014; Frank, 1985). От друга
страна, Лайард подчертава важното значение на сигурността на работното
място и в дома, както и на качеството на социалните връзки и на доверието.
Той извежда преки приложения за фискалната политика и политиките на
пазара на труда например облагане на свръхповишенията в доходите и
преоценка на предимствата на заплащането за единица извършена работа
(Graham, 2005, с. 51; Powdthavee, 2007).
190
Вследствие на разкритията в рамките на изследванията на щастието
пред икономическата наука се налага въпросът: Ако няма ясно изразена
връзка между икономическия растеж и щастие, защо да се стремим към
растеж? Наистина, растежът остава важен за най-бедните страни. На това
равнище растежът осигурява базовите условия за физическо оцеляване и
прави възможно въобще да се говори за човешко щастие. Както беше посо-
чено обаче, големи увеличения на средния доход в дадена страна във вре-
мето не са свързани с повишения на общото субективно благосъстояние.
Макар средното житейско удовлетворение да показва тенденция да расте
с увеличаването на БВП на глава от населението при първоначално ниски
равнища на БВП, се наблюдава незначително или направо липсва по-ната-
тъшно нарастване на житейското удовлетворение, след като БВП на глава
от населението надхвърли 10 000 долара годишно (срв. с Easterlin, 1995;
Layard, 2005; Kahneman, Krueger, Schkade, Schwarz, Stone, 2006). Този ре-
зултат, наред с други, споменати по-рано (срв. с Diener, Diener, 1995) пред-
полагат, че държавите членки на ОИСР вероятно следва да обърнат повече
внимание на други цели, вместо на растежа. Както се изразява Гълбрайт
(Galbraith, 1984), „да поставиш мебели в празна стая е едно. Да продължа-
ваш да трупаш мебели, докато подът се огъне, е съвсем друго“. Какви да
бъдат тези други цели зависи от начините, по които може да се увеличи су-
мата на полезностите от различни източници. Евентуален вариант са мерки
за повлияване на относителното богатство. Един от проблемите на измери-
теля БНП на глава от населението, маркиран по-горе, е, че пределната по-
лезност на един долар почти сигурно е по-голяма за тези в долната част на
кривата на Лоренц, отколкото за тези във високата ѝ част. Свидетелствата
за положителна връзка между по-голямото равенство и щастието подкрепят
решения като облагането на луксозните блага на благосъстоятелните, така
че „безделието и суетата на богатите да допринасят по много лесен начин
за облекчаването на бедните” (Smith, [1776] 1910, срв. с Веблен [1899] 2016).
Важността на относителното богатство при определянето на щастието
насочва към съществуването на трагедия на общите ресурси (англ. tragedy
of the commons, срв. със Седларски, 2011). В едно растящо стопанство до-
бронамерената държава следва да облага онези дейности, които увеличават
абсолютното лично богатство с цената на намаленото общо щастие. В съ-
временния свят на развити международни комуникации хората в развива-
щите се страни започват да оценяват своето благосъстояние, сравнявайки
го с това на гражданите на държавите в ОИСР. Това е само една от причи-
ните да се смята, че растежът в ОИСР води до глобална нищета при положе-
ние, че международното неравенство се увеличава. Със сигурност подобна
гледна точка не може да се счита за интернационалистка подкрепа на про-
дължаващия икономически растеж на Запад (вж. Kenny, 1999).
191
Кени (Kenny, 1999) представя емпирични свидетелства, че свободното
време и щастието са свързани. Изчисленията му са основани на данни от
World Values Survey (вж. Veenhoven, 1993), както и информация за средни-
те часове работа на един зает. Четирите страни в изследването със средни
часове труд под 1500 на година са 5% по-щастливи от шестте държави със
средни часове труд над 1600 на година. В действителност свободното вре-
ме в развитите икономики се увеличава, но производителността на труда
нараства постоянно, а доходът на глава от населението остава неизменен,
което означава, че свободното време е можело да бъде увеличено много
по-бързо. Това обстоятелство подсказва, че в ранг на държавна политика би
могло да бъде издигнато задължаването на индивидите да използват повече
свободно време. Оставени сами на себе си, хората ще продължат до безкрай
усилията си да си осигурят стабилно или нарастващо относително благо-
състояние, изоставяйки свободното време в гонене на по-добър стандарт
от този на останалите. Докато съседите и съседите на съседите не бъдат
принудени да се възползват от повече свободно време, те ще пожертват
ценно свободно време, за да са сигурни, че абсолютното им богатство се
увеличава постоянно (Kenny, 1999; срв. с Frank, 1985; Седларски, 2015a;
2014; 2014a; Веблен [1899] 2016).
Общият извод в случая не е, че икономическият растеж в развитите
държави е непременно лош – макар може би да е оправдана загрижеността
за ефектите върху дългосрочната устойчивост на околната среда и отри-
цателните външни ефекти. Твърденията на изследователите на щастието
по-скоро са насочени към това, че няма причина да се мисли, че растежът
винаги е нещо добро растежът в богатите страни не успява да създаде
това, за което се предполага, че е негова цел – по-голяма полезност. Това
повдига въпроса защо е толкова широко споделяна гледната точка, че рас-
тежът ще повиши полезността. От неомарксистка перспектива това веро-
ятно се дължи на факта, че концентрацията върху икономическия растеж
отклонява вниманието от проблематиката на разпределението на доходи-
те. Привържениците на идеите на Макс Вебер биха насочили фокуса върху
протестантската етика или нейни вариации (вж. Вебер, [1904] 2005). Вебе-
ровата идея за загрижеността да се докаже, че някой е спасен (чрез успеха
на деловите му начинания), се свързва успешно с нещо, което може да бъде
наречено глобална трагедия на общото. Бързият икономически растеж е
знак за това, че дадена нация е спасена и това, че една държава е богата,
показва, че гражданите ѝ са спасени. Тогава всички се стремят да растат от
страх от отхвърляне с всички проблеми, произтичащи от подобно гледище
за света (Kenny, 1999).
В резюме, причината за недоразуменията се крие във фундаментално-
то и широко разпространено неразбиране на източниците на субективното
192
щастие. Както видяхме, доколкото въобще има връзка между доход и лично
щастие в богатите държави, тя се дължи на относителния доход, не на абсо-
лютния. Това обстоятелство има важни теоретични и политически измере-
ния. Например ако относителното благосъстояние е по-важно от абсолют-
ното, действия, които увреждат националния доход на глава от население-
то, но са неутрални (или по-малко вредни) за материалния интерес на даден
индивид, се превръщат в „рационални“ за този индивид (вж. рационалност-
та в светлината на горното на българската пословица „Не е важно на мен да
ми е добре…“) . Евентуално следствие е също, че ако полезност се извлича
от честта и статуса, не е необходимо ниско платените държавни служители
да се мотивират непременно чрез възможности за извличане на облаги (ан-
гл. rent-seeking). Разбира се, слабата връзка между абсолютното богатство
и полезността има и важни отражения върху стопанските политики. Един
работник в САЩ, който се обявява против на Северноамериканското спо-
разумение за свободна търговия (NAFTA), защото увеличава разликите в
относителните доходи дори да увеличава националното богатство, може да
е прав от гледна точка на максимизирането на полезността. Обратно, прави-
телства, които налагат клаузи за максималния брой работни часове, могат в
действителност да увеличават сумата на полезността (Kenny, 1999).
Макар че множество икономисти не биха се съгласили със специфич-
ните препоръки на автори като Лайард, съществува растящо съгласие от-
носно приложимостта като важен допълващ инструмент на допитванията
за щастието в публичните политики. Учени като Динър и Селигман (Diener,
Seligman, 2004) и Канеман, Крюгър и колектив (Kahneman, Krueger et al.,
2004) защитават идеята да се създадат национални сметки за благосъстоя-
нието, които да допълват системата на националните сметки (измерващи
дохода). Известен е примерът на Бутан, където се изчислява измерителят
брутно национално щастие (англ. gross national happiness) като допълващ
брутния национален продукт при оценяването на икономическия напредък
на страната (Graham, 2005, с. 51; Proto, Oswald, 2017, с. 65).
Междувременно изследванията на щастието в страни, които са в про-
цес на интегриране в световната икономика, показват, че трябва да се поста-
ви по-силно ударение върху ефектите от нестабилността и неравенството,
както и уязвимостта на хората, близко до линията на бедността. Резултати-
те от тези проучвания хвърлят светлина върху по-широката гледна точка,
че растежът е необходимо, но недостатъчно условие за намаляването на
бедността в контекста на анализите на „споделената икономика“, англ.
shared economy, и на статусните сравнения – дори и не непременно необ-
ходимо условие). Други ключови фактори като обществени инвестиции
в здравето, институции, осигуряващи придържане към основни норми на
равнопоставеност и честност, колективни инвестиции в социално застра-
193
ховане, предпазващо работниците от несигурността, която често съпътства
интеграцията в глобалните пазари са от особено значение за придаване
на устойчивост на ползите от икономическото развитие, стимулирано от
глобализацията. Макар тези изводи за провежданите политики да не са но-
ви, новият елемент е силната емпирична подкрепа за тях от оценките на
личното благосъстояние, вместо по-общия досегашен дебат в политиката в
областта на стопанските цели (Graham, 2005, с. 51 – 52).
Дори за бедните страни, където почти със сигурност може да бъде ус-
тановена каузална връзка между растежа и щастието, значението на отно-
сителните доходи има важни отражения. Съществуват многобройни свиде-
телства, че държави, които насърчават щастието и по-силното гражданско
общество пряко, чрез зачитане на основните човешки права (за които е ус-
тановено, че са значим фактор за щастието, вж. Veenhoven, 1994, с. 136)
или полагат усилия да намалят неравенството, могат да растат по-бързо.
Във всеки случай няма свидетелства, че растат по-бавно. Каквато и да е
природата на причинността между щастието и силното, включващо обще-
ство – изследванията показват, че причинността е и в двете посоки – дейст-
вия, които повишават щастието и силата на социалното взаимодействие,
са добри сами по себе си и могат да имат допълнителното предимство да
насърчават икономическия растеж. Няма логика тези промени в политиките
да се отлагат, докато държавата е в състояние „да си ги позволи“. От друга
страна, щастието е много по-сложно отколкото често се допуска, когато
става дума за полезност. Да се чувстваш осъществен включва широки об-
ществени отношения, което подсказва, че може да има причинно-следстве-
на връзка от щастието към растежа и че няма конфликт по необходимост
между увеличаването на настоящата полезност и грижата за още по-голяма
полезност в бъдеще (Kenny, 1999).
Въпреки потенциалния принос на изследванията на щастието към пла-
нирането и провеждането на политики, е необходимо с тях да се борави
с повишено внимание при прякото прилагане на резултатите заради въз-
можни изкривявания в данните от допитванията и поради сложността на
анализиране на подобен род данни при отсъствието на контрол за ненаблю-
даеми личностни черти. В допълнение, допитванията за щастието понякога
дават анормални резултати, водещи до нови прозрения за човешката пси-
хология – като адаптацията при икономически кризи – но не могат да бъдат
преведени в приложими препоръки към икономическата политика.
Пример е резултатът, че безработните респонденти са по-щастливи (или
по-малко нещастни) в условия на по-висока безработица. Положителните
ефекти от намаленото стигматизиране на безработните върху субективното
им благосъстояние изглежда са по-силни от отрицателните ефекти на по-
ниската вероятност за намиране на работа в бъдеще (Clark, Oswald, 1994;
194
Stutzer, Lalive, 2004). В допитване в Русия дори заетите лица предпочитат
по-високи регионални проценти на безработицата. Респондентите могат да
намаляват своите очаквания и да бъдат по-малко критични към собствената
си ситуация, когато другите около тях са безработни. Подобни резултати
отново предоставят силна емпирична подкрепа за схващането, че от значе-
ние е относителното ниво на дохода и на потреблението, а не абсолютни-
те им стойности. Едно от тълкуванията на резултатите – че е необходимо
да се повиши общата безработица – очевидно не би довело до приемливи
препоръки за политиката. В същото време обаче разкритията дават нова
насока за перспективни изследвания – ефектите от стигматизирането върху
благосъстоянието на безработните (Graham, 2005, с. 52), както и ролята на
статусното сравнение за възприятието за лично благополучие.
МОДЕЛИРАНЕ НА АДАПТАЦИЯТА НА ЖЕЛАНИЯТА
Настоящото състояние на анализа на щастието сочи еднозначно към
необходимостта от изследване на формирането на предпочитания или вку-
сове. Икономистите твърде дълго настояват, че определянето на вкусовете
не е тяхна работа. Но по този въпрос се наблюдава обнадеждаваща промяна
във вкусовете на самите икономисти. Централна характеристика на работа-
та още на Гълбрайт (Galbraith, 1984) и атаката му спрямо конвенционалната
икономическа теория e т.нар. ефект на зависимостта, т.е. че вкусовете се
подават в голяма степен на манипулация от страна на бизнеса. В областта
на икономиката на растежа настоящите резултати поставят под съмнение
значимостта на „международния показен ефект“. Ако хората в богатите и
бедните страни споделяха общо ниво на материалните желания, държави-
те по-високо на стълбицата на действителните доходи биха демонстрирали
по-голямо щастие. В същото време резултатите от вътрешните за дадена
страна крос-секцийни изследвания, които показват сходство в желанията на
членовете на едно и също общество, подкрепят концепцията за вътрешни
ефекти на демонстрация (Easterlin, 1974; срв. с Веблен, [1899] 2016; Леони-
дов, Седларски, 2017, 230 – 245; 2015а; 2014).
Що се отнася до сравнителните изследвания между държави и във вре-
мето, те показват зависимост между доход и щастие, която е значително
по-слаба, ако не и противоположна в някои случаи на установеното при
вътрешните национални сравнения. За икономистите, свикнали отдавна да
се сблъскват с подобни аномалии, веднага би дошло наум обяснението на
Дюзенбери на парадокса на доходите и спестяванията в САЩ с помощта
на понятието за относителен доход (Duesenberry, 1949). Основната идея
е изразена съвсем просто от Маркс преди близо две столетия: „Една къща
195
може да бъде малка или голяма; докато съседните къщи са също толкова
малки, тя задоволява всички социални нужди за дом. Но ако до къщата из-
расне палат, тя се свива до малка колиба“ (цит. по Easterlin, 1974).
Един от ранните изследователи на щастието на нациите в сравнителен
аспект, Кантрил (Cantril, 1965, Chapter XV), обобщава фазите на щастие-
то, през които преминават отделните държави, в 5-степенна схема, подоб-
на на тази, която Ростоу разработва за икономическото развитие (Rostow,
1960). Точно както и при Ростоу обаче, държавите не могат да бъдат кла-
сифицирани точно в отделните фази. В края на представянето на идеята
си Кантрил пише: „Трябва да бъде отбелязано, между другото, че предста-
вителите на някои култури или субкултури могат да изглеждат подходя-
щи за класифициране в тази последна [най-висока] фаза на „задоволеност
и удовлетвореност”, дори без да са преминали през по-ранните етапи на
развитие, и изглеждат за външния наблюдател изостанали на сравнител-
но примитивно равнище. Масаите в Кения и Танганайка могат да бъдат
разглеждани като такава ниша на доволство в техния микрокосмос. Съ-
ществува, разбира се, голяма вероятност, при положение, че границите на
такъв микрокосмос бъдат проникнати от „напреднали“ култури с желани-
ята, които те внедряват в човешкото съзнание, хората в микрокосмоса да
променят стандартите, чрез които те преценяват удовлетворението си и да
се върнат към по-ниска степен на развитие” (Cantril, 1965, с. 310, цит. по
Easterlin, 1974).
За да намери емпирични свидетелства, подкрепящи тезата за неутра-
лизиращия ефект върху щастието на нарастващите с дохода материални
желания, Ийстърлин изследва извадки от две социоикономически групи.
Едната се състои от индивиди с по-високо образование от гимназиалното, а
другата – само с гимназиално или по-ниско образование. Съставът на двете
групи е относително постоянен в рамките на жизнения цикъл. Образова-
телната система „канализира“ жизнените пътища на индивидите в две раз-
лични траектории – по-високо образованите съответно получават достъп
до по-високи доходи през трудовия си живот. Те са и тези, които средно са
по-щастливи от хората на „по-ниската“ житейска пътека.
Оказва се, че данните предоставят учудващо убедителни свидетелства,
че материалните желания на абитуриентите (преди едните да продължат
образованието си, а другите да започнат направо работа) са много сход-
ни за всички (Ийстърлин използва списък с 12 потребителски стоки, които
респондентите могат да отбележат като много важни за „добър живот“
например поне една собствена кола, къща, вила и пр.).
196
Фиг. 1. Субективното благосъстояние (u) като функция на дохода (y)
и нивото на желанията (A)
Източник: Easterlin (2001).
Резултатите могат да бъдат анализирани с помощта на фиг. 1. В нача-
лото на жизнения цикъл двете групи – с повече и с по-малко образование –
споделят приблизително една и съща функция на полезност, тъй като имат
общи материални желания, A1. Понеже индивидите в групата с по-високо
образование получават средно по-висок доход, например ym, в сравнение
с y1 за по-малко образованите, тяхното субективно благосъстояние е по-
високо, като разликата е (um u1). В течение на жизнения цикъл доходите
на двете групи се увеличават, но по-силно за групата с високо образова-
ние – например от ym до y3, докато за групата с по-ниско образование – от
y1 до ym. По-голямото нарастване на доходите на високообразованата група
причинява и по-голямо увеличение на желанията, например от А1 до А3, в
сравнение с нискообразованата група – например от А1 до А2. Ето защо ви-
сокообразованата група се придвижва от т. 2 до т. 7, докато нискообразова-
ната – от т. 1 до т. 4. В резултат разликата в щастието на двете групи остава
постоянна, в размер на (um – u1).
Психологическият механизъм, стоящ зад горното обяснение на матери-
алните желания е подсказан от известния експеримент с хвърляне на обръ-
чи с цел да се подредят един върху друг върху дървена ос. При него на ин-
дивидите се дава избор от колко близо да хвърлят обръчите и се установява,
197
че те избират по-къси разстояния до оста, когато се чувстват по-несигурни
в уменията си, а с натрупването на опит и сръчност започват да увеличават
разстоянието. Така увеличаването на уменията съответства на увеличаване
на желанието за постижения, също както на нарастването на възможности-
те за придобиване на материални блага съответстват увеличени материални
желания (Easterlin, 2001).
Третото допускане относно предпочитанията е, че индивидите основа-
ват оценките си за своето щастие в миналото или за очакваното щастие в
бъдещето на текущите си предпочитания. Литературата в областта на со-
циалните науки съдържа някои свидетелства в подкрепа на тази хипотеза.
Например кохортно изследване на политическите нагласи (Markus, 1986)
установява, че респонденти, чиито политически възгледи са се промени-
ли във времето, проявяват тенденция да заявяват, че в миналото възгле-
дите им са били като настоящите. Социалните психолози Канеман и Снел
(Kahneman, Snell, 1992) стигат до извода след поредица от експерименти
с малък мащаб, „че преобладаващата евристика [за предвиждане на бъде-
щи предпочитания] е да се вземат под внимание настоящите желания“ и
че „има малка или липсва корелация между предвижданията за хедонична
промяна, които индивидите правят, и промените, които в действителност
претърпяват“ (с. 187, 189). Обобщавайки резултатите от обзор на литера-
турата в социалната психология, Рабин (Rabin, 1998) заявява, че „невинаги
предвиждаме акуратно нашите бъдещи предпочитания, нито дори оценя-
ваме точно изпитваното благосъстояние от минали избори“ (с. 12; срв. с
Канеман, 2012, 512 – 535; Гилбърт [2005] 2009, 141 – 182).
Моделът на Ийстърлин обаче не дава обяснение на един важен въ-
прос – на какво се дължат приликите в материалните желания на индиви-
дите с различен социоикономически статус в началото на жизнения им ци-
къл. Тези, които в бъдеще ще придобият по-високи образователни степени,
обикновено произхождат от по-заможни семейства, което би предполагало
да започнат младежките си години с по-високи материални очаквания от
останалите.
Възможно обяснение на първоначалната близост и нарастващите по-
късно в живота различия в материалните желания се крие в променящо-
то се в хода на жизнения цикъл значение на два определящи за желанията
фактора – собствения минал опит и социалното сравнение. Широко призна-
та в социалната психология е важността на влиянието на околните, т.е. на
социалното сравнение при оформянето на желанията на младежите. Тък-
мо това влияние вероятно е причина за близостта в желанията на младите
участници в допитванията от различни социоикономически групи. Децата
от различен произход се смесват в ранна възраст много по-силно, отколкото
по-късно – в училище, в спорта, на рок концерти или като служители във
198
веригите за бързо хранене, където подпомагат семейния бюджет. Те гледат
едни и същи телевизионни програми, филми и реклами. С напредването на
възрастта и различното образователно равнище те поемат по различни про-
фесионални траектории, започват да живеят в различни квартали и като ця-
ло референтните групи на възрастните се стесняват и се ограничават много
по-силно до хора с еднакъв статус. По този начин факторите, допринасящи
за близостта на материалните желания в детството, престават да имат тол-
кова голямо влияние.
Изводи като този могат да бъдат обвързани с по-общата теоретична ли-
тература за формирането на предпочитанията в психологията и икономи-
ката. В психологията двете групи фактори, разглеждани тук като влияещи
на желанията – миналият личен опит и опитът на останалите – са свързани
с т.нар. теория на нивото на адаптация (англ. adaptation level theory) и
теорията на социалното сравнение (англ. social comparison theory) (вж.
например Helson, 1964; Frederick, Loewenstein, 1999; Седларски, 2014). Съ-
ответствията в икономиката на тези две теории са моделите на формиране
на навици (англ. habit formation) и теориите за взаимозависимите предпо-
читания (англ. interdependent preferences, вж. например Duesenberry, 1949;
Modigliani, 1949; Frank, 1985). И според психологическите, и според иконо-
мическите теории преценките се формират чрез сравнение – в първия слу-
чай със собствения минал опит, а във втория – с опита на другите (Easterlin,
2001).
Промяната на материалните желания в хода на жизнения цикъл обяс-
нява някои от установяваните парадоксални зависимости между доход и
субективно благосъстояние. В началото на живота желанията в голяма сте-
пен са подобни за изследваните популации, но по-късно се повишават про-
порционално на дохода. Функциите на полезността се изместват обратно
на нивото на материалните желания. На млади години индивидите с високи
доходи са по-щастливи, защото материалните желания са подобни за цяла-
та популация и високият доход помага те да бъдат задоволени по-лесно. С
увеличаването на дохода обаче, въпреки че хората могат да си позволят по-
вече блага, нарастват и техните материални желания, което има отрицате-
лен ефект върху субективното благосъстояние, неутрализиращ положител-
ния ефект от по-голямото възможно потребление. Изглежда Емерсън е бил
прав, когато заявява, че „Желанието е растящ великан, за когото дрехата на
Имането никога не е достатъчно голяма, за да го покрие“ (цит. по Easterlin,
2001). Докато редица психолози изтъкват тезата, че устойчивите междулич-
ностни различия в щастието през целия жизнен цикъл са свидетелство, че
относителното субективно благосъстояние на индивидите се определя от
личностни или генетични особености, а не от външни фактори, установе-
ното в изследванията по-високо ниво на щастие на по-образованите инди-
199
види показва обратното. По-високо образованите групи в обществото имат
по-високи относителни доходи от по-нискообразованите, т.е. се радват на
по-висок социален статус (Easterlin, 2001).
Отново стигаме до възможни отговори на въпроса защо ефектът на до-
хода върху субективното благосъстояние е толкова слаб. Обобщено, можем
да изброим няколко обяснения, всяко от които може да има различна тежест.
На първо място, Дюзенбери, Ийстърлин, Франк и др. (Duesenberry, 1949;
Easterlin, 2003; Frank, 1999) посочват, че благосъстоянието се влияе по-ско-
ро от относителния доход, отколкото от абсолютния – да получаваш повече
или по-малко от останалите е по-значимо за психологическото състояние
в сравнение с това колко точно получаваш. Действително, в литература-
та има множество свидетелства за това, че рангът в общественото разпре-
деление на доходите влияе на житейското удовлетворение (Clark, Oswald,
1996). Когато обществото става по-богато, средният относителен ранг на
неговите членове не се променя, така че хипотезата за относителния доход
може да обясни непроменливостта на средното субективно благосъстояние
въпреки растежа на националния доход. По-голямото значение, отдавано
на сравнителния доход може да обоснове също по-силната корелация в из-
следванията между дохода и общото удовлетворение от живота в сравнение
с тази между дохода и изпитвания афект, тъй като въпросите относно жи-
тейското удовлетворение вероятно провокират замисляне за относителния
статус, което не се случва при преценки на щастието момент за момент.
Хипотезата за относителния доход обаче не може да обясни сама по себе си,
защо постоянно увеличение на дохода на даден индивид има само преходен
ефект върху неговото благосъстояние при положение, че относителната му
позиция би се повишила. От друга страна, възможно обяснение е, че зае-
мането на по-висока относителна позиция може да бъде неутрализирано
от промяна на референтната група. След повишението, новите колеги все
повече се явяват като база за сравнение, което прави подобрението спрямо
предишния колектив все по-малко значимо.
На второ място, Ийстърлин (Easterlin, 1995; 2003) изтъква, че хората
свикват с материалните блага, а Скитовски (Scitovsky, [1976] 1992) твър-
ди, че материалните блага носят малко радост на повечето хора. Така по-
вишенията на дохода, от които се очаква да увеличат благосъстоянието
чрез разширяване на възможностите за потребление, могат да имат малък
устойчив ефект, тъй като консумацията на материални блага оказва не-
значителен ефект върху благосъстоянието над определено равнище на по-
требление или заради хедоничната адаптация (англ. hedonic adaptation).
Към това се добавя и обстоятелството, че човешките желания се напас-
ват към материалните възможности и доходът, от който хората заявяват
че се нуждаят в живота, също нараства с увеличаването на материалното
200
им благосъстояние – и в крос-секциите, и при изследванията във времето
(Frederick, Lowenstein, 1999).
Канеман и колектив, наред с други автори (вж. например Kenny, 1999)
предлагат още едно обяснение. Когато доходът нараства, начинът, по който
хората разпределят времето си обикновено не се променя в полза на дейнос-
ти, свързани с положителен афект. А субективното благосъстояние е свър-
зано в значителна степен с това как хората прекарват времето си. Според
проучване на авторите, основано на данни от American Time Use Survey (за
това как средният индивид разпределя часовете от деня за различни дейнос-
ти) и Columbus Day Reconstruction Method Survey (за средното изпитвано
щастие или напрежение/стрес, свързани с всяка от дейностите), хората с по-
високи доходи са склонни да посвещават повече от времето си на работа,
задължителни неработни дейности (като пазаруване или грижа за децата) и
активна отмора (като физически упражнения) и по-малко време за пасивна
отмора (например гледане на телевизия). Като цяло дейностите, с които по-
заможните хора се ангажират през деня, не са свързани средно с по-голямо
щастие, а с малко по-високо напрежение и стрес. Резултатите осветляват и
възможната роля на илюзията на фокуса. Когато някой разсъждава върху
това, колко по-голям доход ще му е нужен, за да повиши субективното му
благосъстояние, те са склонни да мислят за прекарване на повече време в
отмарящи занимания като гледане на голям плазмен телевизор или игра на
голф, а в действителност би трябвало да мислят за прекарване на много
повече време в работа и придвижване и много по-малко време за пасивна
отмора (но може би малко повече голф) с по-високия доход. Сама по себе
си тази промяна в използването на времето не е вероятно да доведе до уве-
личение на щастието, но може да увеличи напрежението наред с чувството
за постижение и удовлетворение.
Въпреки слабата връзка между доход и общо житейско удовлетворение
или чувствано щастие много хора са силно мотивирани да увеличат своя
доход. В някои случаи тази илюзия на фокуса може да доведе до погрешно
разпределение на времето от примиряването с много по-дълго време за
пътуване до работа (което е сред най-лошите моменти през деня) до жертва-
нето на време за социализация (която е сред най-добрите моменти от деня).
Осъзнаването на ролята на вниманието може да помогне да се обясни защо
толкова хора се стремят към висок доход (защото преувеличават очаква-
нията си за повишаване на щастието заради илюзията на фокуса и защото
промените в относителния доход са свързани със силни емоционални ре-
акции) и защо дългосрочните ефекти от тези промени са относително сла-
би (понеже вниманието рано или късно се пренасочва към по-малко нови
аспекти на ежедневния живот) (срв. с Kahneman, Krueger, Schkade, Schwarz,
Stone, 2006).
201
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Икономиката на щастието отваря хоризонт за изследователски въпро-
си, които тепърва привличат вниманието в рамките на стопанската наука.
Сред тях са последствията за благосъстоянието на националните икономи-
чески индикатори и различните модели на икономически растеж; отраже-
нията на щастието върху поведението – като усилията на работното място,
потреблението и инвестициите, както и връзката на щастието с политиче-
ските реакции. За да отговорят на много от тези въпроси, изследователите
имат нужда от повече и по-висококачествени данни за благосъстоянието,
в частност панелни данни, позволяващи корекции за ненаблюдаеми лич-
ностни характеристики и корелирани грешки при измерването, както и за
по-точно определяне на посоката на причинността (например от контекс-
туални променливи, като дохода или здравето, към щастието или обратно).
Това са основни предизвикателства пред повечето анализи на щастието.
При всички положения комбинацията от по-добри данни и усъвършенства-
ни иконометрични техники ще позволи по-качествени отговори от страна
на икономистите (Graham, 2005, 52 – 53).
Резултатите от сравнителните изследвания на щастието са свидетел-
ство за човешката адаптивност. Доходът и желанията се променят заедно
във времето, а хората могат да съществуват и в обективно твърде матери-
ално ограничителни условия. Както отбелязва социологът Джордж Хоманс
(Homans, 1961, с. 276, цит. по Easterlin, 1974), „[н]еща като тези се убедили
някои хора, на които се иска да вярват в противното, че всяко усилие да се
задоволи човечеството е обречено да побеждава само себе си. Всяко задо-
волено желание създава едно незадоволено“. Изводите от изследванията в
областта на щастието повдигат сериозни въпроси относно ефективността
на голяма част от конвенционалните стопански политики и връщат фокуса
на икономическата наука отново към фундаменталните проблеми за съдър-
жанието и целите на икономическото развитие.
Литература
Вебер, М. ([1904] 2005). Протестантската етика и духът на капитализма. София: Изд.
Гео Милев.
Веблен, Т. ([1899] 2016). Теория на безделната класа. София: Изд. Изток-Запад.
Гилбърт, Д. ([2005] 2009). Какво е нужно да си щастлив? Само си мислиш, че знаеш... София,
Изд. Изток-Запад.
Джанг, Х. (2015). 23 Неща, които не се казват за капитализма, София: Изд. Изток-Запад.
Канеман, Д. (2012). Мисленето. София: Изток-Запад.
Леонидов, А., Т. Седларски (2017). Икономически теории. Антология. Том 2. София: Уни-
верситетско издателство „Св. Климент Охридски“.
202
Седларски, Т. (2015). Икономически теории (История на икономическата мисъл). София:
поредица „Университетска библиотека“ на Университетското издателство „Св. Кли-
мент Охридски“.
Седларски, Т. (2015a). Статусна икономика, институционален дизайн и икономическа поли-
тика. – Икономическа мисъл, 4/2015, 3 – 22.
Седларски, Т. (2014). Интегриране на социалния статус в икономическата теория: статусната
икономика на Робърт Франк. Икономически и социални алтернативи, 4/2014, 117 –
134.
Седларски, Т. (2014a). Социалнопсихологически аспекти на пазарната размяна в институци-
оналната икономика. – Икономическа мисъл, 1/2014, 95 – 114.
Седларски, Т. (2013). Нова институционална икономика. София: Университетско издател-
ство „Св. Климент Охридски“.
Седларски, Т. (2011). Икономика и право – икономически анализ на възникването и ефекти-
те на правните норми. – Икономически алтернативи, 1/2011, 82 – 102.
Седларски, Т. (2009) Неформални институции, идеологии и транзакционни разходи. – Соци-
ологически проблеми, 3 – 4/2009, 139 – 155.
Седларски, Т. (2009a). Когнитивни аспекти на транзакционните разходи. Годишник на
Стопанския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, 8, 201 – 221.
Седларски, Т., Г. Димитрова. (2014). Основни концепции в теорията на поведенческите
финанси. – Годишник на Стопанския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, 12,
195 – 220.
Седларски, Т., Ж. Панайотов (2016). Изплъзващата се цел на щастието. – Годишник на Сто-
панския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, 13, 293 – 316.
Стиглиц, Дж. (2016). Голямото разделение. Неравните общества и какво можем да напра-
вим за тях. София: Изд. Изток-Запад.
Стиглиц, Дж. (2014). Цената на неравенството, София: Изд. Изток-Запад.
Уилкинсън, Р., К. Пикет (2014). Патология на неравенството. София: Изд. Изток-Запад.
Abramovitz, M. (1958). The Welfare Interpretation of Secular Trends in National Income and
Product. – In: Moses Abramovitz et al. (eds.), The Allocation of Economic Resources.
Stanford, CA: Stanford University Press.
Akerlof, G. (1980). A theory of social custom, of which unemployment may be one consequence.
-Quarterly Journal of Economics, 94(4), 749 – 75.
Alesina, A., R. Di Tella, R. MacCulloch (2004). Inequality and Happiness: Are Europeans and
Americans Different? – Journal of Public Economics, Vol. 88, 2009 – 2042.
Altonji, J. G., Hayashi, F., and Kotlikoff, L. (1997). Parental altruism and inter vivos transfers:
Theory and evidence. – Journal of Political Economy, 105(6), 1121 – 1166.
Basu, K. (1989). A Theory of Association: Social Status, Prices and Markets. – Oxford Economic
Papers, 41: 653 – 671.
Blanchower, D., A. Oswald (1992). Entrepeneurship. Happiness and Supernormal Returns:
Evidence from Britain and the US. NBER Working Paper No. 4228.
Cantril, H. (1965). The Pattern of Human Concerns. New Brunswick: Rutgers.
Clark, A., A. J. Oswald (1994). Unhappiness and Unemployment. – The Economic Journal, Vol.
104, No. 424 (May), 648 – 659.
Dagum, C. (1990). On the Relationship Between Income Inequality Measures and Social Welfare
Functions. – Journal of Econometrics, 43: 91 – 102.
Davis, J. A. (1965). Education for Positive Mental Health. Chicago: Aldin.
Diener, E., C. Diener (1995). The Wealth of Nations Revisited: Income and the Quality of Life. –
Social Indicators Research, 36: 275 – 286.
Diener, E., M. E. P. Seligman (2004). Beyond Money: Toward an Economy of Well-being.
Psychological Science in the Public Interest, Vol. 5, No. 1.
203
Di Tella, R., R. J. MacCulloch, A. J. Oswald (2001). Preferences over Ination and Unemployment:
Evidence from Surveys of Happiness. American Economic Review, Vol. X, March, 335 –
341.
Duesenberry, J. S. (1949). Income, saving and the theory of consumer behaviour. Cambridge,
Mass.: Harvard University Press.
Easterlin, R. A. (2003). Explaining happiness. Proceedings of the National Academy of Sciences,
100 (19), 11176 – 11183.
Easterlin, R. A. (2001). Income and Happiness: Towards an Unied Theory. The Economic
Journal, 111 (July), 465 – 484.
Easterlin, R. A. (1995). Will Raising the Incomes of All Increase the Happiness of All? – Journal
of Economic Behavior and Organization, 27: 35 – 47.
Easterlin, R. A. (1974). Does economic growth improve the human lot? Some Empirical Evidence.
In P.A. David and M.W.Reder (eds.), Nations and Households in Economic Growth: Essays
in Honour of Moses Abramowitz, New York and London: Academic Press.
Easterlin, R. A. (1973). Relative economic status and the American fertility swing. – In: Sheldon,
E.B., ed. Family economic behavior: problems and prospects. (From a conference on
Social Structure, Family Life Styles, and Economic Behavior sponsored by the Institute of
Life Insurance, Williamsburg, Virginia, January, 1972) Philadelphia, Pennsylvania, J. B.
Lippincott, 1973, 170 – 227.
Egbert, H., Sedlarski, T. (2011). Exploring Impact: Negative Effects of Social Networks. –
International Journal of Latest Trends in Finance and Economic Sciences, Vol. 1, No. 2.
Frank, R. H. (1999). Luxury Fever: Money And Happiness In An Era Of Excess (Princeton:
Princeton University Press).
Frank, R. H. (1997). The Frame of Reference as a Public Good. – The Economic Journal, 107:
1832 – 1847.
Frank, R. H. (1985). Choosing the Right Pond: Human Behavior and the Quest for Status. New
York: Oxford University Press.
Frederick, S. and G. Loewenstein (1999). Hedonic adaptation. – In: Kahneman, et al. (1999), 302
– 329.
Frey, B., A. Stutzer (2002). What Can Economists Learn from Happiness Research? – Journal of
Economic Literature, Vol. XL, No. 2, 401 – 435.
Fukuyama, F. (1995). Social Capilal and the Global Economy. – Foreign Affairs, 74, 5.
Galbraith, J. K. (1984). The Afuent Society. New York: Mentor.
Graham, C. (2005). The Economics of Happiness. Insights on Globalization from a Novel Approach.
World Economics, Vol. 6, No.3, July-September 2005, 41 – 55.
Graham, C., A. Felton (2005). Does Inequality Matter to Individual Welfare: An Exploration Based
on Happiness Surveys in Latin America”, Center on Social and Economic Dynamics Working
Papers Series, No. 38, The Brookings Institution (January).
Graham, C., S. Pettinato (2002). Happiness and Hardship: Opportunity and Insecurity in New
Market Economies (Washington, D.C.: The Brookings Institution Press).
Grenato, J., R. Inglehart and D. Leblang (1996). Cultural Values, Stable Democracy, and Economic
Development: A Reply. – American Journal of Political Science, 40: 680 – 696.
Gruber, J., S. Mullainathan (2002). Do Cigarette Taxes Make Smokers Happier? – NBER Working
Paper 8872, Cambridge, April.
Helliwell, J. (1996). Economic Growth and Social Capital in Asia. NBER Working Paper 5470.
Helliwell, J. F, H. Haifang, S. Wang (2017). Social Foundations of World Happiness. Chapter 2 in
World Happiness Report, Editors: John Helliwell, Richard Layard, and Jeffrey Sachs, 2017.
URL: http://worldhappiness.report/wp-content/uploads/sites/2/2017/03/HR17-Ch2.pdf .
Helson, H. (1964) Adaptation-Level Theory, New York: Harper and Row.
204
Hills, T, E. Proto, D. Sgroi (2017). Happiness through History. Chapter 3 in Understanding
Happiness: A CAGE Policy Report edited by Karen Brandon, Social Market Foundation.
URL: https://www.researchgate.net/publication/313030825_Understanding_Happiness.
Homans, G. C. (1961). Social Behavior: Its Elementary Forms. New York: Harcourt.
Hudson, D. (1996). Happiness and the Limits of Satisfaction. Lanham, MD: Rowman and Littleeld.
Inkeles, A. (1960). Industrial Man: The Relation of Status to Experience, Perception, and Value. –
American Journal of Sociology, 66: 1 – 31.
Kahneman, D. (2003). Map of bounded rationality: Psychology for behavioural economics. –
America Economic Review, 93(5), 1449 – 1475.
Kahneman, D., A. B. Krueger, D. Schkade, N. Schwarz and A. A. Stone (2006). Would You Be
Happier If You Were Richer? A Focusing Illusion. – Science, New Series, Vol. 312, No. 5782
(Jun. 30, 2006), 1908 – 1910.
Kahneman, D., A. B. Krueger, D. Schkade, N. Schwarz, A. Stone (2004). Toward National Well
Being Accounts. American Economic Review Papers and Proceedings, Vol. 94, No. 2,
May, 429 – 434.
Kahneman, D., J. Snell (1992). Predicting taste change: do people know what they will like?
Journal of Behavioral Decision-Making, vol. 5, 187 – 200.
Kenny, C. (1999). Does Growth Cause Happiness, or Does Happiness Cause Growth? Kyklos,
Vol.52, 1999 – Fasc.1, 3 – 26.
Layard, R. (2005). Happiness: Lessons from a New Science (New York: Penguin Press).
Loewenstein, G. (1999). Because it is there: The challenge of mountaineering ... for utility theory. –
Kyklos, 52(3), 315 – 343.
Markus, G. B. (1986). Stability and change in political attitudes: observed, recalled, and explained.
Political Behavior, vol. 8(1), 21 – 44.
Mill, J. S. (1980). On Liberty. Indianapolis: Bobbs-Merrill.
Marmot, M. (2004). The Status Syndrome: How Social Standing Affects Our Health and Longevity
(London: Bloomsbury Press).
Modigliani, F. (1949). Fluctuations in the saving-income ratio: a problem in economic forecasting.
In: Conference on Research in Income and Wealth, Studies in Income and Wealth, Vol. 11,
New York: National Bureau of Economic Research, 371 – 443.
Morawitz, D. (1979). Income Distribution and Self-Rated Happiness: Some Empirical Evidence. –
The Economic Journal, 87: 511 – 522.
Myers, D., E. Diener (1996). The Pursuit of Happiness. – Scientic American, 272: 70 – 72.
Narayan, D., L. Pritchert (1996). Cents and Sociability: Household Income and Social Capital in
Rural Tanzania. mimeo. The World Bank.
Ng, Y.-K., J. Wang (1991). Relative Income. Aspiration. Environmental Quality. Individual
and Political Myopia: Why May the Rat-Race for Material Growth be Welfare-Reducing?.
Monash University Deparlment of Economics Seminar Paper 7/91.
O’Donnell, G., A. Oswald (2017). Happiness as a Policy Aim, chapter 1 in Understanding
Happiness: A CAGE Policy Report edited by Karen Brandon, Social Market Foundation.
URL: https://www.researchgate.net/publication/313030825_Understanding_Happiness .
Piketty, T. (2014). Capital in the Twenty-First Century, Harvard University Press.
Powdthavee, N. (2007). Economics of Happiness: A Review of Literature and Applications.
Chulalongkorn Journal of Economics, 19(1), April 2007, 51 – 73.
Proto, Е., А. Oswald (2017). The Happiness Gene, chapter 2 in Understanding Happiness: A
CAGE Policy Report edited by Karen Brandon, Social Market Foundation. URL: https://
www.researchgate.net/publication/313030825_Understanding_Happiness .
Putnam, R. D. (2001). Bowling Alone: The Collapse and Revival of American Community. Simon
and Schuster.
205
Rabin, M. (1998). Psychology and economics. – Journal of Economic Literature, 36 (1), 11 – 46.
Rostow, W. W. (1960). The Stages of Economic Growth. London and New York: Cambridge
University Press.
Scitovsky, T. ([1976] 1992) The Joyless Economy (Revised Edition). New York: Oxford University
Press.
Sen, A. (1995). Rationality and Social Choice. American Economic Review, Vol. 85, No. 1, 1 –
24.
Sen, A. (1980). Equality of What?. – In: S. McMurrin (ed.), Tanner Lectures on Human Values.
Cambridge: Cambridge University Press.
Simon, H. (1978). „Rationality as a process and product of thought. – American Economic Review,
68, 1 – 16.
Smith, A. ([1776] 1910). The Wealth of Nations. London: J. M. Dent.
Smolensky, E. (1965). The Past and Present Poor. – In: The Concept of Poverty (Washington, D.C.:
United States Chamber of Commerce).
Stabile, D. (1996). Theories of Consumption and Waste. Journal of Economic Issues, 30: 685 –
699.
Stutzer, A., R. Lalive (2004). The Role of Social Work Norms in Job Searching and Subjective
Well-being. – Journal of the European Economic Association, Vol. 2 (4), 696 – 719
Summers. R., A. Heston (1991). Penn World Table (Mark 5): An Expanded Set of International
Comparisons, 1950-1988. – Quarterly Journal of Economics, 106: 327 – 368.
Thaler, R. (1992). The winner’s curse. Paradoxes and anomalies of economic life. New York: Free
Press.
Van Praag, B. M. S. (1993). The Relativity of the Welfare Concept. – In: Martha Nussbaum and
Amartya Sen (eds.). The Quality of Life. Oxford: Clarendon: 362 – 416.
Veenhoven, R. (1994). Is Happiness A Trait?. – Social Indicators Research, 32: 101 – 160.
Veenhoven, R. (1993). Happiness in Nations: Subjective Appreciation of Life in 56 Nations, 1946 –
1992. Rotterdam: RISBO.
Постъпила на 22.01.2018 г.
ResearchGate has not been able to resolve any citations for this publication.
Chapter
Economists have a well-established framework for understanding the welfare consequences of taxing goods that don’t create externalities. Taxes create dead-weight loss by causing consumers to distort their consumption away from their preferred choices. This cost is weighed against the benefits of government revenue. As established in the seminal analysis of Becker and Murphy (1988), this argument applies equally well to both addictive and nonaddictive goods. The same type of revealed preference arguments that suggest that taxes reduce the welfare of consumers of nonaddictive goods can be extended to “rational addicts”: agents decide to smoke by trading off the long-term costs of consumption against the immediate pleasures of consuming, all the while taking into account the addictive properties of the good in question. This model therefore suggests that the only justification for taxing addictive goods is the interpersonal externalities associated with consumption of those goods.