Conference PaperPDF Available

От архивите – към студентските аудитории. “Архив на българските архиви”

Authors:
1
ОТ АРХИВИТЕ КЪМ СТУДЕНТСКИТЕ АУДИТОРИИ
„Архив на българските архиви“
К. Анчова, М. Пискова, М. Тодоракова
По ирония на съдбата и сякаш в потвърждение на народната мъдрост
„Вода гази, жаден ходи“ българските държавни архиви, които в
продължение на повече от половин век бяха обърнати към другите и с езика
на документите разказваха тяхната история, като че ли останаха безмълвни
към изворите за своето минало. Такава е тяхната орис - първо да бъдат в
услуга на обществото, а после да си позволят изкушението сами да са
проучватели и на собственото си професионално минало. През
десетилетията то остана прерогатив най-вече на личната инициатива на
изследователите и на преподавателите от откритата през 1952 г.
специалност Архивистика в Софийския университет. Неспокойният
изследователски дух на един от пионерите в университетските
преподавания по архивистика доц. Мария Матеева (Кузманова) доведе до
появата на първия и засега най-мащабен и основополагащ труд по история
на българските архиви, добре познат на поколения студенти.
1
Тя бе
последвана и от други. Но като цяло и университетската колегия за повече
от 50 години преподавания по архивистика не успя да събере изворите за
българските архиви в сборник от типа на добрите, стари христоматийни
издания, които и до днес неизменно съпътстват учебния процес
Вероятно сега, когато новите технологии бурно превземат и
университетските аудитории, преподава се компютърна” архивистика,
говорим за електронен архив и библиотека, за мултимедийни учебни
издания и пр., обръщането към този тип класическо пособие звучи архаично
и малко “ретро”. Но каквито и промени да се случват, каквито и нови
технологии да се въвеждат, в основата на процеса на обучение си остават
изворите прашни, пожълтели, но автентични. Мултимедиите,
компютърът, интернетът могат да скъсят дистанцията до тях във времето и
пространството, да улеснят достъпа като ги извадят от архивохранилищата
и ги пренесат у дома, в студентските аудитории
Предмет на настоящото съобщение е документалният сборник „Архив
на българските архиви“
2
, всъщност първата христоматия по тяхната
история и възможностите за неговото приложение в обучението по
архивистика.
Идеята за него се зароди през 2001 г. в дните на юбилейните чествания
на 50-годишнината от създаването на българските държавни архиви. Но
много преди това тя латентно витаеше у нас, всеки я бе носил през годините
и попътно си бе отбелязвал своите “находки”. И когато Югозападният
университет, почувствал осезаема потребност от такова учебно пособие, ни
2
подаде ръка, реализирането му стана като че ли на един дъх. Естествено
като изследователски проект, структура и подбор подчинихме изданието
най-вече към програмите на университетското обучение по архивистика.
Огромно бе удивлението ни когато вече имахме пред себе си целия
масив от издирени документи и други извори. Пред нас се разкриваше
съдбата на българското документално наследство през вековете. Прилежно
скътани в различни архивни фондове, периодични издания, документални
публикации и изследвания, някои от изворите бяха останали незабелязани, а
автентичното съдържание на други, дори и влезли в научно обръщение, бе
непознато на специализираната колегия. Сега, когато ги преоткрихме и
събрахме всички заедно в органичната им среда, те ни разкриваха
неподозирани същностни страни и взаимовръзки, придобиваха нов смисъл,
раждаха се за нов живот. Всички тези източници с цялото им богатство от
теми и сюжети предстоеше да се сглобят, за да се получи общо
документално повествование. Картината се очертаваше толкова
многопластова и труднообозрима, че се налагаше постоянно да се
самодисциплинираме и да се лишим от някои от изворите – тях временно ги
сложихме в “списъка на чакащите” следващо по-разширено издание.
Хронологически се ограничихме с периода от Възраждането до средата
на 20 век, като за естествен вододел във вътрешното структуриране
възприехме възстановяването на Третата българска държава, когато
корелацията “общество-архиви”, присъща на доосвобожденския период, се
трансформира в “държава-общество-архиви”. Първият раздел фокусира
интереса през епохата на Възраждането към българското документално
наследство. Втория нарекохме “Държавна политика и обществени
представи за архивите (1878-средата на 20 век.)”.
Тематичните акценти логично се наложиха с оглед съдържанието на
отделните курсове по документалистика и архивистика. Опитахме се да
маркираме пробуждането на чувствителността на българското
възрожденско общество към издирването и запазването на старините като
убедително доказателство пред себе си, а и пред света, за дълбоките си
исторически корени през вековете и за правото на самостоятелно
съществуване. А след това се съсредоточихме върху процеса на създаване
на българска традиция в деловодната и архивна дейност по пътя на
натрупване на собствен опит и чрез овладяване на чуждестранни модели и
практики. Потърсихме в изворите корените и опитите за реализация на
идеята за създаване на Държавен архив, който по образец на останалите
европейски страни да приюти не само историческата, но и съвременната
документация на така наричаните тогава „правителствени архиви“. В
цялостното документално повествование логически се очертаваха
множество взаимнопреплитащи се тематични кръгове, сред които:
историческа документалистика; обществени потребности и нормативно
регламентиране на деловодната и архивната дейност; странствания и
3
митарствания на архивни документи, миграцията им вън от пределите на
родината и усилията те отново да бъдат прибрани у дома; формиране на
архивни сбирки; институционализиране на архивите; статут и
функционални компетентности на деловодствата, архивите на
учрежденията, историческите архиви, а също и на специализирания архивен
персонал; еволюция на понятийния апарат и на методиката на работа с
документите и т.н.
Тази повече или по-малко тривиална проблематика се опитахме да
представим както от гледна точка на държавната политика и официално
оторизираните институции, така и през погледа на по-широки обществени
среди. На първо място това бяха професионалните учени и изследователи
(К. Иречек, Ив. Шишманов, В. Златарски, Й. Иванов, Д. Т. Страшимиров, П.
Ников, П. Мутафчиев, Ст. Романски и др.) и създадените от тях
исторически и археографски комисии, а също и на редакционни колегии и
на граждански сдружения. Открояваше се и личният принос на редица
участници в национално-освободителните борби, общественици, учители,
краеведи, читалищни и музейни дейци и др. Този подход разчупваше
матрицата на сухата и скучна представа за архивите и професията на
архивиста. Миналото се персонифицираше, оживяваха личности,
професионални съдби и пристрастия. Така преекспонираният образ на
архивите главно като атрибут на властта се одухотворяваше, добиваше
човешки измерения и предизвикваше друга, по-малко позната сетивност за
тях. Всъщност, превръщаше архивите в обект и на културната и на
социалната история.
И когато дойде мигът да назовем продукта на нашето усилие, името му
дойде неусетно, или както се казва по други поводи “роди се с името си”.
Нарекохме го “Архив на българските архиви”, използвайки
многозначността на термина “архив”. Ако днес той е придобил
гражданственост в смисъл на съвкупност от ценни документи и на
отговорната за тях институция, то в миналото е и название на издание с
исторически извори. Алюзията с добре познатите на аудиторията издания
като „Архив на Г. С. Раковски“ или „Архив на Възраждането“ бе
съзнателно търсена. Въпреки привидната тавтология в заглавието, в случая
многозначността на термина архив най-плътно се покриваше с целите,
които си бяхме поставили да предложим документален сборник за
комплекса от фактори исторически, обществено-политически, културни,
народопсихологически и пр., които са естествения социокултурен контекст
на процеса на формиране на архивни сбирки и изграждане на архивни
институции.
Често спохождани в хода на съвместната ни работа от професионалния
шанс да се докосваме първи до нови, непознати документи, а други да
изтупваме от прахта на забравата, за да не сме голословни, в следващите
редове представяме една репрезентативна мозайка от тях.
4
Кратка дописка от 5 април 1858 г. в „Цариградски вестник“
3
съобщава
за издирени от руския археолог и пътешественик Петър Севастиянов
хрисовули и ръкописи в Зографския манастир. И забележете, още тогава е
използвал най-модерни за времето си технически средства, за да ги
репродуцира като ги е фотокопирал. Впечатлена от възможностите на
фотографията да възпроизведе с такава точност документите, редакцията
пише: „Трудовете на които он се е посветил, ще бъдат служба неоценена на
учения свят. Вижда человек рукописите, които он с фотографията е вдигнал
с начин удивителен; прочита лесно най-микроскопическите списания,
нотите, примечанията, восъкът, който от свещта по тях е капал, слезите на
читателите, ошибките, които е правил и поправиял, петното на пръстите,
които на рукописите са се опирали, причинените от червеите дупчици,
драсканието на ноктите, капчиците, които са се причинявали понякогиш от
пръскането на перото и други подобни любопитности, които времето на тях
е оставило.“
Или друг пример. Малко познат факт на архивната общност е, че един
от първите актове на княз Александър І е указ 28 от 19 юли 1879 г.
4
за
учредяване при министерствата на длъжността архивар и регистратор.
Обърнете внимание, това е само две седмици след указ № 1 от 5 юли с.г. за
назначаване на първото българско правителство. Очевиден е бързият
рефлекс на строителите на Третата българска държава към потребността от
такъв персонал за нормалното функциониране на институциите и
администрацията. И в първите години след Освобождението в
устройствените закони на редица централни държавни институции е
записано, че той се назначава с княжески указ.
Показателен за статута на архиваря по това време е и един друг факт,
извлечен от Стенографските дневници на V ОНС. При обсъждането през
октомври 1887 г. на проекта за правилник за вътрешния му ред, се води
оживен дебат.
5
Предмет на спора е длъжността на архиваря или началника
на канцеларията. Ако съгласно дотогавашния правилник той е бил
„клетвен“ и се избирал измежду живущите в столицата народни
представители, то сега се предлага да се назначава „вънкашен човек“,
сиреч не депутат, който се ползва с доверието на председателя на
Народното събрание.
Ето и една документална илюстрация за българските изисквания към
професията. Годината е 1911. Парламентарната комисия по изработване
щатовете на държавните чиновници, проучвайки европейския опит,
мотивира не само необходимостта от създаване на Държавен архив, но и
формулира условията, на които следва да отговаря неговият директор – да е
завършил средно класическо, висше образование, а след това и специално
по архивистика, да има познание по чужди езици, 13 години предварителен
стаж и административна отговорност.
6
5
Сменяйки посоката ще приведем и един пример, този път за
специалното отношение към опазването на документите реликви на
възродената българска държавност. В изложение от 1883 г. на архиваря на
НС до председателя на ІІІ ОНС митрополит Симеон за състоянието на
архива на българския парламент се казва: „Оригиналът от Конституцията с
подлинните подписи на представителите от Великото народно събрание се
съхранява в тукашната съборна църква Св. Крал, поставен в един железен
ковчег, запечатан със собствения печат на Негово Високопрeосвещенство
софийский митрополит Мелетия и с печата на архиваря на Народното
събрание. При поставянието на тоя ковчег на съхранение в църквата
съставен е писмен акт между Негово Високопреосвещенство и архиваря. В
същия ковчег освен Конституцията се намират и първообразните протоколи
за откриванието и закриванието на Търновското Велико народно събрание
със саморъчните подписи: на императорский комисар и представителите на
другите европейски сили.“
7
Прескачайки през десетилетията като кореспондиращ със
злободневието на днешния политически живот само ще споменем
изложението и Правилника за службите на картотеките и досиетата при
българската полиция от юни 1942 г.
Излязъл от печат през декември 2003 г., сборникът вече има близо
година и половина живот в студентските аудитории. Въпреки този кратък
времеви отрязък в ЮЗУ не му беше нужен период на адаптация и той
уютно се настани в учебните програми, като показа и някои от несъмнените
си предимства в обучението по архивистика на студентите от
специалностите история, връзки с обществеността, балкенистика,
етнология, история на изкуството, публична администрация и др.
Наблюденията показват, че христоматията е приложима за всички
форми на обучение. За първи път упражненията по архивистика и
документалистика се провеждат пълноценно по утвърдения и изпитан във
времето от различни научни области модел за обучение с помощта на
христоматийни текстове. Студентите разработиха и успешно защитиха свои
реферати и курсови работи, основани на богатия изворов материал от
сборника. Усвоявайки извороведския анализ те извървяха самостоятелно
пътя на съпоставяне на автентичните извори с интерпретациите в
специализираната литература. Станаха не само по-уверени, но и по-
мотивирани към учебния процес и с повече нагласа за самостоятелност,
което позволи да се проведат оживени дискусии. Що се отнася до
лекционните курсове по история на българските архиви, историческа
документалистика, както и общия курс по архивистика, няма никакво
съмнение в полезността и „запазеното място“ на сборника в тях.
Ефектът от неговото приложение в обучението би могъл да се търси и в
други посоки. Както самите студенти споделят, в христоматията те
6
откриват текстове, подпомогнали общоисторическата им подготовка и
култура, особено що се отнася до институционното изграждане на Третата
българска държава.
Извървял вече своя път от архивите до студентските аудитории в ЮЗУ
„Неофит Рилски“, „Архив на българските архиви“, първият засега
документален сборник за тяхната история, е на разположение на всички
висши училища в страната, в които под една или друга форма се преподава
тази проблематика и които намерят за уместно неговото използване.
Впрочем споделеното на настоящата конференция дава основание да
смятаме, че географията на неговото приложение е далеч по-широка както в
университетските преподавания, така и в научните изследвания.
1
М. Кузманова. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966.
2
Архив на българските архиви. Съставители: Калинка Анчова, Марияна Пискова, Милена Тодоракова.
Благоевград, 2003, 676 с. Изданието е осъществено с финансовата подкрепа на Правно-исторически
факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград.
3
Архив на българските архиви…, с. 48.
4
Пак там, с. 101-102
5
Пак там, с. 114-118
6
Пак там, с. 579-585
7
Пак там, с. 286-287.
ResearchGate has not been able to resolve any citations for this publication.
ResearchGate has not been able to resolve any references for this publication.